Писмо до Дидко 📝😢😓

Дидко, аз те обичам, мило мое момче... Липсваш ми, искам да се сбъдна с теб... Искам да си част от мен... Нека нашепването ми стигне до теб по студения зимен вятър и се сгуши в топлия ти ярък прозорец... Спомен за летата, които споделяхме заедно... Спомен за музиката, която искахме да прошепти... Спомен за вечността, в която искаме да се сбъднем... Дидко, обичам те, искам да бъда с теб... 27.12.2025 г., 19:16

Истински Мъж

Имам нужда от допир до Мъж. Истински Мъж. Суров, мъжествен, но и истински мил и нежен с мен. Мъж, който да остане, а не бягството му да бъде извинявано и оправдавано като "урок"... 17.12.2025 г., 16:46

Никога

На Данаил А вятърът, навъсен като шепот, Погреба ми снагата под предсмъртно утре, Аз чакам да те чуя като екот, Приведена под черната качулка. Гори сумракът свойта смъртна песен Гори и кладенци пресъхват от езици Шепти свирепо пагубната есен И ястреби прелитат под елите... Никога... Крещи ми вятърът Аз никога не ще да бъда с тебе Не те рисувам като ледени морета, Не те измислям със дихание последно. Никога... не ме търси във мъртвите кокичета И там изсъхнах като предсмъртното си утре И язовци не ме и съживиха Удавиха ме в локвите си пусти... 13.12.2025 г., 21:21

Жена от кал и плът 🤎🌿

На Данаил 🤎💚🤎 Жена, направена от кал и плът, От глина и надежда, От восък, злато и безкраен път, Във който щастието твое се оглежда. Жена, в която влюбваш се от първи миг, Докосваш я, а тя е пяна Очите ѝ са древен мит, Във слънчеви целувки е обляна. Жена, направена от буйна пръст Торнадо земно, водна утрин И кон великолепен в снежен тръс И празнична неделна сутрин. Жената, за която си мечтал Хилядолетия назад в пространството далечно И ето сбъдва ти се тук от кал И казва, че ще те обича вечно... 11.12.2025 г., 21:43

Синя нощ 💙🎄✨️

На Данаил И зее вън студът декемврийски, И няма го него зад ката Зад ката синее пустота ледно-змийска И бавно на танци върти се тъгата. А синята вечер танцува с тополи И вятърът странно бичува с кавали Въртят се из въздуха глухи бемоли, Горят петолиния, в пепел заспали. Аз търся те тихо отново в квартала Нощта небосводна зрънцата си скрила е; Мъглата за песен е пак закопняла, Родена от пазви на зла самовила. И пак се въртят завъртулки неясни По тихите улици, спънати в пепел Вечерната сова пак пее безгласно, Нощта захароса я малката Гретел. Къде си? Крещи пак душата И търси те в спомени, стари тетрадки, Отгоре блещука небесна позлата И после заспива в дихание кратко... 10.12.2025 г., 21:18

Метежно 🔥

На Данаил Искам да те любя като огън Да се разтапяш като злато в моите обятия И в тази нощ студена и съдбовна Да сбъдваме забравени разпятия... Ще бъда клада за съдбовни екцекуции, Смирена нота за изгубения пристан И в златни петолинени конвулсии Ще ти придавам своя дъх изискан. И ти ме обладавай с гръмка нежност, Свирепа утринност, забравена пътека, Бъдѝ стихия силна, бурна и метежна Събуждай женското ми отдалече... И силен топор да усещам вътре в мене, Разтърсване и ревност в малък мостик И после ме разкъсвай силно, тленно, За да откриеш билето което нося... 5.12.2025 г., 19:50

Ефирно влюбване 🌬🌀

На Данаил 🤍💙🤍 Ден не минаваше без той да пие бира на магазина. Тя да мине и да го обхване с присъствието си... Да се потопи във въздишките и деколтето ѝ, създадено за финия му траур... Погребан в пазвите ѝ. И възкръснал в деколтето ѝ, по което той искаше да плъзга ръце... Черната дантелена рокля, построена от мечти... И тя мина. Крехките ѝ сандали бодро звъняха по графитения афсалт. Той зад ъгъла с облика на пленен от красотата ѝ мъж. Пълният синхрон между тях. Тя се потопи като вихър в прегръдките му и всичките интриги наоколо нямаха значение. Нито подигравките. Те затанцуваха своя чувствен валс. Лятото звънеше в цвят ефирено. Никой нямаше да каже на мъжа ѝ за тази страстна изневяра. Те се любеха ден и нощ тайно и чувствено в дома ѝ докато у тях грееше камината. И огънят разпръскваше искри от вечност... И те се вричаха един на друг във вярност... Каква щеше да е развръзката? Никой не знаеше, но той не можеше да се откаже от нея след онази нощ в края на пролетта и началото на лятото, когато се любиха за пръв път... 5.12.2025 г., 17:35

Есенно пиано 🍂🎹

На Данаил 🤎🧡🖤🤍 Когато знам, че ме обичаш... И лирика звъни по тихото пиано Листата есенни във вечността се вричат, Приласкани от декември рано-рано... Кварталът тих немее своя залез, Подписва покривите с пурпурни доспехи И аз те чакам на терасата обагрена С лъчи прозрачни, самодивски дрехи. И мислите ни пак си правят среща Преплитат се сърцата ни във тихото пространство И нежна е прегръдката гореща, Когато в теб се губя в тайно странство. И покривите обещаха да ни пазят От клюките квартални, странни сенки Едно дихание пратихо ме обяздва И аз потъвам в мислите ти тленно... 03.12.2025 г., 16:26

Неделен следобед

Шарените сгради бяха разхвърляни като кибритени кутии по есенния склон. Тихият неделен следобед заспиваше, сгушен в реверите на града и се кискаше на всички празни автобусни спирки. Наоколо не минаваха трамваи. Изток беше. А на запад заспиваше сиянието на слънцето. То очертаваше смуглите контури на джамията и прозяваше виденията си в очертанията на облаците. А на югоизток небето разгръщаше тъмносин лик. Колко лица имаше небосводът? Може би колкото са и моите настроения - милиард и едно. И не ги криех. Познавах ги всичките до едно. Пазех ги като маски, с които закривах горестното си лице. Лицето, предавано безброй пъти от безмилостни рицари... 30.11.2025 г., 19:46

Есенна нощ 🍂🍁🍂

Градът тихо се облича в сивата пелерина на безвремието. Късноноемврийските есенни листа все още горяха в короните на дърветата и ги изгаряха със своята мистична тайнствена позлата. По улиците нямаше жива душа. Графитеният асфалт мълчеше все тъй мокър и погребан в своя ковчег от кал. По него се валяха листите на времето, нападали от своята тъга и униние. И нощта протягаше ведните си бедра за нов смисъл. По нея не бяха нарисувани звезди, а бе тъмна като бездна, без нито един завой или облак, който да увенчае облика ѝ. И се сблъсквах с прастарите шепоти и изкушения, и ги откривах по тетрадки, дневници и многогодишни изложения в архивите си. Чудех се какво ли щеше да стане с творчеството ми един ден? Дали щеше да се съживи или да умре тихо и непрестанно...? 29.11.2025 г., 23:21

Есенна разходка

На Магдалена (дъщеричката ми) и Данаил Тя се качи по склона, държейки за ръка малкото си детенце. Над тях надвисваше като арка студеното и синьо мраморно небе. Облаците като жилки разпиляваха своите снаги и като змии пълзяха по гладката му повърхност. Тя поиска да завият нагоре по прекия път. Детето ѝ се заинати. Захленчи и захлипа. Тя вдигна момиченцето на ръце и продължи пътя. Минаха точно под блока му. Блока на близкия ѝ комшия, с когото бяха влюбени платонично от години. И винаги се пазеше любовта им. Рой като че ли никога не беше у тях. Никога не се усещаше присъствие. И строгият му аскетичен живот личеше по стените. Тя продължи и зави зад ъгъла на близката къща. Подмина смокинята, двора, дървената врата. Достигнаха нов ред къщи с огради от символи на любов, вечност, безкрай, древни цивилизации. Тя се размечта. Може би сърцето ѝ беше хвърлено някъде на изток. Повървяха още малко и стигнаха яслите. Мартина остави детето и продължи към парк Кьошковете. Искаше да се полюбува на есенната природа. Да си отдъхне. Да погледа новите статуи. И забравената зоологическа градина. Бликащата чешма със студена вода. Острите завои към крепостта. Угасващата гора. Тя вдишване въздуха и дочуваше сеч. Грозен звук от тихата гора. Посечени като трупове дървета, лежащи на земята. Тя продължи по пътя към Паметника. Дългата разходка разтоварваше мислите ѝ, а есенните лъчи се процеждаха иззад голите скелети на дърветата. Тя продължи и на една отбивка поседна на дървената пейка между двете стари ели. Помечта малко и тръгна. Надолу я чакаха сивите гранитени стълби към града. Тя ги слезе, прибра се у дома и се сгуши в своето уединение... 26.11.2025 г., 22:01

Винаги 🩷🩷🩷

На Данаил 💖💖💖 Той е там и те чака Сред есенните листи, тихия позлат Самотна спирка, недочакала си влака Тишина във тайнствен и съдбовен град. Той е там и те обича Една пресяка, мъничък квартал Извиваща се улица притичва Към неговия вход случайно бял. Той е там и ти присъстваш Пред неговия поглед засиял И всяка нощ му се присънваш И винаги за тебе е копнял... 26.11.2025 г., 18:21

Митична есен 🍂🪺

На Данаил 🤎🧡🩵💙 Самотна фигура стоеше на пейка в парка в студената есен. Тънката мъгла скоро щеше да се разсее и да освободи място на слънчевите лъчи. Тихият ноември сънно се прозяваше в есенната си завивка... В клоните на дърветата, в тихия вятър или в падналите листа на унинието. И шептяха разни образи вторнишки притчи за бразди през ноември, за тихи алеи от несбъднато утре или за градски помисли, забулени в пепел. Аз минавах и се наслаждавах на къщите, измазани в старовремски облици. Техните фасади правеха гримаси с тайнствата, които носеха от вътрешните си пазви. И личаха следи от недовършени пейзажи, оставили своята кръв по керемидите на покривите...Аз се потапях във вълшебство и тайнство. И мечтаех за една сгушена есен на пейка в парка, в неговите обятия, в тихия му дъх, в спомена по септември и мечтата по август... Аз го сбъдвах в своите копнежи и го потапях в ромона на сърцето си, където той оживяваше като извор и събуждаше онези мои жлези, чакащи да се сбъднат цяла вечност... И нашепвах за величие, несъстояло се все още... Той се сбъдваше просто в шепите ми, в топлите ми вени, в които възкръсваше и мечтаеше да му напиша още един стих или проза. И тя се събуждаше с пегасова прозявка и зашептяваше за митични светове, в които щастието е възможно, а любовта - най-естественото нещо на света... 25.11.2025 г , 21:30

Сурова женственост 🌬👸

На Данаил 🤍 Оставѝ го да проучва женствеността ти. Дълбока и зряла, непозната и тайнствена...Дива и сурова като океански острови и тропически мъгли... Бурна като океан и опустошителна като бедствие... Непредсказуема като русалка в своята стихия... Оставѝ го и нямай очаквания. Той ще се влюби в теб, когато му дойде времето. А дотогава ти просто вярвай като пясъчен бряг, който дочаква своята златна мида... В която ще се роди розовата перла на възкресението... И ще се събудят нови земи на вечност, тайнство и откритие без компаси, без пояси, рулове и всякакви формалности... Той просто ще е там в новия вятър, дочакващ да прегърне твоята женственост... За която е мечтал от векове насам... 25.11.2025 г., 21:20

Пазителят на огъня (Убежище) 🔥🔥🔥

На Данаил 🧡🔥🧡🔥🧡🔥🧡 Той е русло на моята женственост, Пази я в речна дълбочина Аз се гмуркам в сърцето му трезвено Там откривам вълшебността. Той е пазител на буйния огън, Ковчеже за златни мечти Той е писък среднощен, съдбовен И безброй мъглявини. Той спасение мое в океана Малък пояс, безкрай синева И го любя със обич безкрайна И не чувствам аз нивга вина. 23.11.2025 г., 23:59

Безсъние

...И не спя... Допушвам цигарите на миналото си и се вливам в тях като устие. Там ме чакат пастите на всички Скили и Харибди, които ми предстои да преодолея. Не че досега не ги бях преодолявала де. Те бяха изпъшнени с кал и наноси... 12.11.2025 г., 2:23

Оранжево злато 🍊✨️

На Данаил ...А той може би ще бъде ястребът в луната ми. Слънцето в косите ми. Съзвездието в небосвода ми. Пътеките към странстващото ми утре. И гори от неизвестна сбъднатост. Той ще бъде оранжевото на портокаловия ми ден... 11.11.2025 г.

Оплакване от Инмедио-Шумен

Здравейте, казвам се Ивалина Трайкова и работя на парфюмерия Рафела-Баргело в Кауфланд в Шумен. Искам да се оплача от отвратителното отношение на касиерките, както и на тази, която извършва промоции на електронни цигари в магазин Инмедио, намиращ се точно срещу парфюмерията. Понеже собствениците на двата обекта са се разбрали ние, служителките от парфюмите, да разваляме пари в Инмедио, касиерките Красимира и Лина се държат отвратително с мен, гледат ми сеира, че няма къде да разваля и се опитват да ме уволнят от работа с интригите си, следят ме постоянно какво правя и изопачават личния ми морал и достойнство. Те влизат в заговори с други служители на Кауфланд, въртят интриги, при което оронват моите чест и достойнство. Допълнително едната, тази, която идва за промоции на ел-цигари ми се ПОДИГРАВАШЕ и аз й направих забележка да СПРЕ, а тя почна да звъни телефони и се обади на управителя на Инмедио да се жалва неправомерно от мен, при все, че грешката е изцяло у нея. При което управителят Николай Ненков е звъннал на моя работодател и той ме заплаши с уволнение без да имам никаква вина. Искам много сериозно да се разгледа моят случай, защото той е поредното доказателство как в България страда ДОБРИЯТ И СВЕСТЕН ЧОВЕК, а злодеят следи отстрани, подиграва се и се ГАВРИ. Приложено ви изпращам и видеоклип на промоутърката, на който се вижда циничното ѝ, нагло и гадно отношение към мен. Разчитам на Вашата помощ и съдействие. С уважение, Ивалина Трайкова

Възкръсване 🪽

На Данаил Той си мисли за мен. Гали ме по крака. Като есенно листо пада по бедрото ми и го облича в ласката си като тънък ефирен жартиер. Аз стоя и му се възхищавам. Любувам се на екстаза, който ми причинява. И се отдавам на есенните му ласки. Слънцето блести като златна пещ, разкрила есенните си пазви. И аз блестя... В самородността на утрото, в което намирам слънчевите доспехи. И се обличам в тях и отново съм щастлива. И откривам щастието си, заровено през ноември! Сега възкръсва с фениксова мощ! И блести, и гори, и сияе! Като огън в пазвите на слънцето. Като злато в самородната ноемврийска утрин! Като слънчев лъч, пробол пастта на мрака. Като демон, отлетял в миналото. Като ястреб, излюпил се в настоящето. И като ангел, устремил се към бъдещето... 9.11.2025 г., 10:26

Бакенбарди 🌫🌧

На Данаил Навън вали и мокри булеварди Текат във вените на сивия асфалт. Дали по неговите бакенбарди Се стича споменът ни оживял? Дали да го потърся в облаците, Които плачат своята печал? И после те оттичат като стожери С сълзи мъгливи сивата си кал. 3.11.2025 г., 13:13

Есенна почивка

Искам да си почивам. От кревата свой да строя небосводи и да ги обрисувам с есенни дъги. Да им вдъхвам вечност от своето петолиние, да им впръсквам живот от благоуханните струни на утрото, подписано с есенни листа. Да се вживявам във вятъра и да прекосявам планини неприкосновени. Да бъда непристъпна в своите сънища, да сънувам булеварди от сбъднатост и бъднини от надежда. Искам просто да творя с целувката на времето... 6.11.2025 г., 12:56

Есенна жена 🍂👩‍🦰

Есента бе златна и топла. По алеята като късчета самородно злато блестяха нападалите есенни листа. Пътеката се виеше като змия и се вливаше като в устие в края на парка. Аз вървях и се любувах на горящите храсти. По тях бяха изгрели като оранжеви кехлибари техните плодове. И валеше... дъжд от слънце, есенни листа... А небето бе все тъй синьо като ясните очи на дете. Вървях и мечтаех, а душата ми бе в покой. Най-накрая. След всичките бури и премеждия. След всичкия метеж от неизвестности. След всичкия душевен катаклизъм. И бях. Този път по-истинска, вечна и млада. Отново преоткрита - Жена!!! 3.11.2025 г., 15:12

Златна питка 🌕

Луната изкатери баира и се скри зад склона. Като златна питка в тъмната небесна шир. Проследих я от балкона де отиде в тихия всемир. После се закотви в запада, къде остави нишка-кехлибар. И се питам още: що ли аз не дръпнах тоз небесен дар. 3.11.2025 г., 2:34

Дежа-ву

На Данаил И тая вечер ме осени дежа-ву. Че те срещам в тихия квартал, огрян от ястреби и чудо невидял. Със есенните листи непрогонени, лъчи от котви и безбрежност незакотвена. И тази вечер ми се сбъдваш като нежност, с лъчи от истинност и бури от любов. Една искрица нощ и безметежност, сияйно утро в необлечен фзов. И тази вечер... Още колко нощи ще мечтая да те срещам под звездите на далечното тъдява и ще се скитам в утринните щрихи, сама забравила какво е да си скитник... 2.11.2025 г., 20:42

Диапозитив 🍂📸🍂

На Данаил Даже и не искам да те срещна. Не нося обятията ти по вятъра... Нито повика ти - по сивия въздух, нито диханието ти - по есенните листа. Всичко се изпари като от чайник, в който чаят не бе изпит от мравките на несбъднатостта. И те търся по скучни площади, скверни булеварди и самотни алеи. Там жълтите листа подписват присъдата на годината. И на вечността. И стоят изпъчени пейките, чакащи своята екзекуция... А аз вървя и се сещам за теб... И вятърът носи мириса ти... Кварталът като диапозитив оживява всеки спомен. И после като от картина се възвръща жизнеността. А слънцето захожда и вече проектира сивите сенки по моята стена. Удари седемнайстият час на есенната неделя, от която черпя вдъхновение. И всичко замря. Загърна се в черната плетка на здрача. А аз... просто потърсих себе си в стаите на самотна изреченост... И намерих сплотеност... 2.11.2025 г., 17:11

Древна среща 🍂❤️🍁❤️🍂

На Данаил Той се появи иззад ката и се насочи към магазина. Походката му издаваше неведомост, неопределеност и тайнство. Тя мина и сведе поглед. Беше го видяла, че я гледаше и се притесни. Гъстите ѝ ресници засенчиха прасковените ѝ бузи, облечени в златисто-перлен руж. Червената ѝ блуза ярко блестеше на слънцето. Червилото ѝ бе ярко като корал, а на главата ѝ проблясваше златиста диадема. Той се насочи към магазина и понечи да влезе, но се спря. Бе омаян от присъствието ѝ. И тръгна към нея. - Имам чувството, че те познавам отнякъде. - поде той. Тя замълча за миг. Топлият есенен ветрец нежно погали кестенявите ѝ коси, в които се вплитаха златните лъчи на слънцето. Тази среща и за нея не бе случайна - и тя имаше чувството, че се е срещала с него някъде преди. - Мисля, че и аз - отрони тя. - Искаш ли да се разходим? И поеха нагоре по сивия баир на малкия квартал. Пътят нататък се виеше като змия и водеше към църквата, след която имаше парк. Той носеше мрачни дрехи, но в присъствието му тя чувстваше сигурност и уют. Най-после една среща, която удовлетворяваше представите и търсенията ѝ. Тя изкачиха баира и улицата почна да се спуска надолу. Те доближиха обкованата с кралски и шиларкови орнаменти ограда на църквата, минаха покрай нея и стигнаха парка, където седнаха на пейка. Червените листа на дивия орех наблизо грееха като рубин, като истински пожар. От юг склонът на платото разстилаше разноцветния килим на есенните дървета. - Имам чувството, че съм била някъде с теб - отрони отново тя. Тази среща не бе сякаш отсега, а от много много отдавна. Сякаш се бе изтъркулила цяла една вечност, за да ги събере съдбата отново тук, където да се върнат от недовършеността на миналото. Той протегна ръка и я прегърна през рамо. Мъжката му топлина предразположи крехката ѝ женственост и тя се сгуши в обятията му. От колко малко време се познаваха и всъщност колко от отдавна... 31.10.2025 г., 14:47

Есенна багра 🍂🍁❤️🍁🍂

На Данаил ❤️🤎🧡🤎❤️ Той се появи иззад ъгъла, облечен в едно палто. Тя носеше червено палто, контрастиращо на неговата дреха. Когато се засякоха, потънаха в есенен танц. Листата се завихриха в многобагрена вихрушка. И цялата картина приличаше на картина на Моне с много романтичен щрих. Четвъртитият кат гордо обличаше сивата си снага в златните доспехи на слънцето. Кварталът занемя. От целувката, от романтиката, от вечността, въплътена само в един миг. В червените одежди на есента. В студената ласка на слънцето... 30.10.2025 г., 9:11

Студена светлина 💛🦇

Зад ката се боричкаха сиво-златните светлосенки на студения октомври. Студът пълзеше като змия и се криеше я в капчука, я във водосточната тръба или в шахтите. Есента избърсваше студените капки дъжд изпод червената си забрадка. Като дневни таласъми - неясни призраци. Като улеи ненастъпила вечност. Като прилепи, изгрели през деня, за да напомнят, че денят е просто отсъствие на нощ. И пак да се гмурнат зад ката, където да съберат посланията си за следващия ден... 29.10.2025 г., 11:01

Зефир 🌬🌌

На Данаил Искам да потъна в теб, завинаги да се изгубя, Водите ти да ме погълнат като лед И своята душевност да погубя, Пристанала ти като тих поет; И колкото и тайно туй да зву́чи, Скала да съм във необятния ти мир. Корабокрушение едно да се получи и после да ме няма в тоз всемир. Да бъда звѐзда, падащата анатема, Една господня клетва в тихия ефир И после, като сънотворна диадема, Похитител - непознатия зефир... 28.10.2025 г., 19:34

Емоционалният тормоз

Ивалина Трайкова Това е един от най-коварните и жестоки проблеми на обществото, понеже жертвата нито знае как да се защити, нито пък получава адекватна помощ от намесата на ближен (тук всички са ти чужди - предатели и заговорници), нито пък от институция, понеже "нямало достатъчно доказателства", "не можело да се докаже тормозът", "свидетелите също пасуват, понеже и на тях им харесва гаврата и подигравката" и тем подобни. Истината е, че емоционалният тормоз съсипва Човешката Личност. Без значение дали в училище или на работното място, няколко злодея се накупчват срещу теб по незнайно какви причини, които са ти непонятни, и започват системно да те подриват, обиждат, унижават, подиграват, сквернят и изравняват със земята, като това дори го правят публично, за да може гротескното им удоволствийце да се умножи и утвърди по размери. Ти нямаш никаква защита. И се възползват от уязвимостта ти, за да те мачкат. Всеки си мисли, че "грешката била в теб". Не. Грешката е в тях. Ти, който тормозиш, ти си за поправка. Ти си насилника. Стига вече сме те оневинявали и оправдавали с уютни и изгодни фразички като "жертвата го била предизвиквала". Щом нещо те предизвиква, значи имаш нерешен вътрешен конфликт. И той е в теб, а не в жертвата. Нямаш право да подриваш ничии самочувствие, чест и достойнство, само защото това ти осигурява кеф. 23.10.2025 г., 8:52

Вечерна липса ⚔️

На Данаил Тази вечер нямаше никой на магазина. Нямаше ги кварталните силуети. И сенки. И призраци. И нощни духове. А въздухът бе наситен с Него. С присъствието му. С трепетите и желанията му. Аз минах и го "видях". Беше там, кротко стаен зад ъгъла. Може би пиян. С разкопчана риза и обсебен от демони. И чувах смеха му. Мъжки, божествен. И виждах осанката му - прилична на викинг. Замислен за мен. Зад ката синееше. Уличната светлина хвърляше бледия си фосфор. А Той.. жужеше. Жужеше в мислите ми и във въздуха, подписан с мъжкия му автограф... 22.10.2025 г., 21:35

Мъжки размисли 👦💭

На Данаил Тя се появи в квартала в най-новата си феерична наситено тъмнолилава тюлена пола с еротична дантела по края. Той не можеше да не признае пред себе си, че, така облечена, тази жена поражда трепет и страст у него, устрем, който желае да бъде споделен. Тя мина със стройната си фигура и се отправи към магазина. Изящното ѝ тяло събуди неговото внимание: великолепно изваяна женска фигура с нежно изрязана талия, объл ханш и дълги стройни крака, обути в сандали с токчета. Бюстът ѝ леко се подаваше, повдигнат под блестящото ѝ розово бюстие. Нагоре шията и главата ѝ също бяха съвършени: изящни дълги мигли, удължени с черна спирала. Изразителни и дълбоки черни очи. Красиво изрязани устни, покрити с ярко червило. Нежни скули, облечени в златист и розовоперлен руж. Той не можеше да не си признае, че се влюбва в нея, а присъствието ѝ все повече го омайваше. Никога не бе виждал такава жена. Макар и да се срещаха понякога случайно из квартала, тя невинаги го забелязваше, а и той понякога тълкуваше усмивката и разсеяността ѝ като липса на внимание и интерес. Припомни си, че последния път, когато я бе видял, бе миналия месец, през юли, когато утринните лъчи я къпеха в тайнствена светлина. Самата тя беле светлина, защото, където и да се появеше, носеше вълшебство и мистика. Той се размечта. Дали и тя щеше да се влюби така в него? Той мина край кварталните къщи от миналия век и потъна в мислите си. Искаше му се да я заговори, но все не намираше смелост. Дали щеше някой ден да се запознае с нея? Тепърва щяхме да разберем. 21.10.2025 г., 21:29

Гълъбово 🕊

На Данаил Не съм те виждала известно време. Какво ли правиш? Загърнат в есенния студ? Подправен в есенните пейки в един стоманено-оранжев ден, наситен с гълъбовост. Къде ли се губиш? Кога ще те видя...? 20.10.2025 г., 9:31

Стоманен скрипт 🩶📜

Исках да напиша последната си проза и да умра. В сън. В съновидение. Да я погреба с гълъби. Да я надраскам с лед. Да я облека в черни паважи. И отмрели стъпки и дихания. Исках да напиша последната си проза. И в нея да вложа цялото си огорчение и отвращение от света. Да плуват в черния катран на сълзите ми. В стенанията ми. В мътилката на собствения си нравствен упадък. Да умреш. Защото не заслужаваш да живееш. Защото пречиш на добрите хора да живеят. 20.10.2025 г., 00:46

Слънчев ад ☀️👿

На Данаил През небето се процеждаха есенните лъчи, обесени на слънчевия ешафод. Тя си мислеше за него. И каква ли полза, щом обществото бе наситено с гибел. Морална смърт и предателства. Обществото на поквара и отвращение. Свят, в който трябва да се бориш, за да оцелееш. И нищо тук не ти е дадено даром, дори слънчевата светлина. Тук полагаемото бива превръщано в рядкост, а рядкостта - в полагаемо. Тук трябва да водиш неимоверни борби за това, което ти се полага. И като го получиш - вече ще си изхабен, обезверен и амортизиран. 19.10.2025 г., 15:36

На площада 🏫

На Данаил Не те рисувам по площада С уморени щрихи и откраднати пейзажи, А чакам да те срещна за награда Да се прокраднеш във квартала снажно, Отново да напомниш за онази есен, В която ние сгушихме се двама И пяхме нашта гълъбова песен, А огънят се криеше във храма. А огънят сега го няма. Отново във сърцата скрил се е. И чакам да го търсим двама, Отново на площада преоктрил се... 17.10.2025 г., 21:44

Какавидено 🐛

На Данаил 🦋 Не те търся... нито с поглед, нито а ласки Изгоря есента в предсмъртна никаквост Аз още те имам на площада С листата есенни и лятна какавидност, В която ние дадехме се двама. И дишахме лъчите летни А въздухът бе фосфорна измама, В която драматично те измислих тебе... 17.10.2025 г., 21:39

Златна есен 🍂🍁☀️🍁🍂

На Данаил 🤎❤️🧡💛🧡❤️🤎 Тя мина по алейката и го видя. Есенните лъчи озаряваха тялото му като златна аура. Листите падаха в своя обеден танц, а тя се влюбваше в него все повече и повече. Пласт по пласт разгръщане любовта си към него. Уханието на есента... Златистите воали на мечтанието... Танцът на тишината... Тази уединена вглъбеност, която прекрояваше мислите и ги връщаше в детството... Където те се срещаха в детската градина и се разпознава разпознаваха от минали животи... И сега започваше животът им... Наново... Начисто... С нови пейзажи и декори. С нови облици и действителности... Как ѝ липсваше детската градина и онези тайни влюбвания в първото момче. Онзи Милко, в когото не се бе влюбвала, но запомни името му. Запомни рождения му ден в снежната зима с тортата, опакована в прозрачен целофан на червени и жълти цветя... Онези игри, които никога нямаше да се повторят... Животът се търкаляше толкова бързо и дори да изживяваш всеки миг, не можеш да ги уловиш всичките. Те се нижат като броеница. Зрънце след зрънце... Мънисто след мънисто... Година след година... Завършваш градината с оцветявката на плодове и цветя, пращат те на училище, учиш числата... И все си мислиш, че да си възрастен е много по-лесно. А то същата трудност. Само че пт друг характер... 17.10.2025 г., 15:19

Бог

На Данаил Той прилича на бог. Северен бог. Мъдър бог. Нордически, скандинавски бог. Непознат бог. Бог, който прилича на малко дете, когато имитираше оня как онанирал в заведението за алкохолно-зависими. Бог, който ме вдъхновяваше. Да творя. Да мечтая. Да създавам. Да сътворявам. И да се потапям в мислите и чувствата си. Докато той минава край мен. Все тъй недосегаем. Все тъй познат и непознат едновременно. Гласът му бе дълбок като кладенец. Студен като река. Неведом като вятъра. Силен като океан. Рой самият беше водопад пт настроения. И присъствия. И неразгаданости. Той самият беше история, писана в бъдещето... 16.10.2025 г., 21:54

Площад "Оборище" 🏤

На Данаил 🧡 Него го нямаше на площад Оборище. Но сякаш беше тук. Беше навсякъде, където и да отидеше тя. Чувстваше присъствието му... Есенните листи падаха и обагряха земята и пейките в разноцветните си багри. Въздухът бе наситен с тишина. Небето тук-таме спускаше някоя синя нишка да обагри простора. През другото време бе сериозно и свъсено. И нашепваше за есента... 15.10.2025 г., 18:13

Единение 🍂🌄🍂

Смътните лъчи на захождащото слънце уморено озаряваха кревата ѝ през стоманените мрежи на небето. Тя искаше единение. И се бе загледала в небето, нашепващо ѝ тишина, меланхолия и тайнство. Най-после да се затвори в себе си и да поиска онова кътче забравеност, което бе изгубила отдавна. И го търсеше в градината под лозата. А то бе заровено в душата ѝ и скиташе в странство. Тя го намери. Разпъна. Възкръсна. И уедини себе си в неговата цялост... 15.10.2025 г., 17:58

Графитено-сияен ноември 🩶💛🩶

На Данаил ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Тя видя очертанията му пред магазина. Сивото ноемврийско слънце косо огряваше лицето му от склона. Той се загледа на запад и попи диханието на месеца. Есенните листи кротко се гонеха в неведома вихрушка. Той понамести шапката над челото си. Онази черна шапка, която винаги бе носел. И присъствието му ѝ създаде настроение. Тя го наблюдаваше. Танцът на диханието ѝ, което се вплиташе в неговото. Утринните лъчи, мъгляво изпросени от слънцето. Незабравимият му порив. Сиво-златистият ноември, който процеждаше лъчите си през графитеното небе... 15.10.2025 г., 11:01

Неведома нишка 🍃🌸🌺🌸🍃

На Данаил 💚🩷💚 (по Феромони - друг мой разказ от 9.04.2024 г.) Тя не можеше да спре да мисли за него. Не се познаваха, а изцяло бе завладял съзнанието ѝ. Откак се нанесе в квартала, тя го забеляза и той потъна под кожата ѝ. Някак може би и той ѝ нашепваше, че я обича. По пролетния въздух, в който танцуваха цъфнали розови листца... Тя се обсебваше от него и го желаеше силно. Възбуждаше я. Докосваше я, дори само като се появи. Дори само като мине бегло и ѝ оставяше въпросителни. "Забелязал ли я е, не я ли?" Тя мечтаеше. И тайно тъгуваше, защото не знаеше кога ще го види пак. Някаква неведома нишка ги свързваше и тя я усещаше. Искаше да се люби с него, да му се отдаде. Дали и той мислеше за нея? Дали я беше забелязал или просто бе бил любезен с нея? Тя гадаеше. На карти. И тайно плачеше в петък вечер, когато завали дъждът. Вече и април се изниза като броеница и настана май. И дъждът мокреше улиците. И тя го търсеше по влажния му път, през който го бе видяла през зеления април. И го нямаше. Дори към църквата, дори край дуварите на къщите или по малките калдаръмени пътечки. Той бе тайнство. И тишина. Присъствие. И шепот. И тя не можеше да надникне в мечтите му, да разбере, дали е там... 14.10.2025 г., 4:45

Есенно листо 🍂🍃🍁🍃🍂

На Данаил 🤎💚🧡💚🤎 ...И падам като еденно листо при присъствието ти... Достолепната ти мъжественост, която прониква в мен дори само с поглед. Прошарената ти коса, белег на власт. Очите ти, символ на мъжество и доблест. Осанката ти, пред която се разтапям. Присъствието ти, при което изгарям. И падам като малко есенно листо в нозете ти. Да ме владееш... Да ме имаш... Да ме докосваш и шептиш... Цяла вечност... 12.10.2025 г., 15:13

Тъмната къща 🏡🖤

На Данаил ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Той беше там. Изпиваше я. С глътките бира. А есенния въздух. С тайнствата и нашепванията. С тъмнината на къщата. С неизвестността там. Нея я нямаше. Тя бе вътре като призрак. Изпиваше го като дух. Като вода. Като вълшебство. Молеше се да политне С таласъмите и да го последва. Където и да иде. Но не, рой не тръгваше. И още по-добре! Тя виждаше присъствието му и му отпращаше любовните си усещания... 11.10.2025 г., 21:05

Сивата сова 🩶🦉🩶

На Данаил 🩶🤎🩶 Той тръгна нагоре по склона като пълзяща сова. Сивата улица, сивият дъжд, черното му яке, сивият квартал го поглъщаха в своята неведома рамка. Той се обърна само веднъж към мен. Но остана обърнат завинаги, дори гърбом. Към мен. Към душата ми. Към устрема ми. Към уединението ми. Към срещата ни. Към вечността, подписана с автограф. По сивия хлъзгав асфалт. По мокрия октомврийски студ. По графитения почерк на луната. По извивките на дъжда и сивотата на ежедневието... 11.10.2025 г., 10:10

Среднощен съд 💙⚖️

На Данаил Тази вечер катът се открояваше особено ясно. Графитената стена и улицата, сияйно огряна от спящия магазин. Мистиката, която витаеше във въздуха. Фосфорът, който жужеше заедно с демоните, и нашепваше присъствието ти. Улицата, която водеше към теб. Странството изпълващо вените ми. Уединението на нощта. Подсъдимата скамейка, на която се намирам, а ти - съдията срещу мен... 11.10.2025 г., 03:26

Картинно 🍂🍁🖼🍁🍂

Тя искаше да нарисува есента в рамка и да я окачи на стената си. Да пребъде в гвоздея на постоянството, в твърдостта на стената. В мекотата на тапетите, в зрелостта на отвеса. В древността на стаята. В шепота на паяжините... В кикота на праха... Тя искаше да нарисува есента. Да я сложи в златната рамка на забвението... И после - в писъка на вечността. Да пее за лястовици... За гълъби, които гукаха тихо над стрехите... И се сменяха летата, сменяха се есените, сменяха се сезоните... Кварталът беше все така постоянен; цветовете и настроенията - непостоянни... Сцената бе една и съща, а декорите - различни... 9.10.2025 г., 23:13

Буря 🌧🔥🌧

На Данаил 🤍🩶🧡🩶🤍 Тя го бе забелязала много отдавна. Откак се нанесе в малкото кварталче, това момче грабна вниманието ѝ. Обикновено момче, съвсем обикновено. Но в него имаше нещо необикновено. И тя го бе забелязала и искаше да го обагри, да го подсили. Свещената му мъжественост, тихият му огън, който доблестно пламтеше, когато той се появеше. Яркото му сияние на доблест и почтеност. Самоуверената му устойчивост, разкриваща мъжество и самоотверженост. Осанката му, излъчваща достолепие. Миналото му - бурно и метежно. Бурите и премеждията, които бе преживял. Животът на село, изпълнен с лишения. Престоите му в заведение за хора със зависимости. Абсолютната сволоч, която бе срещнал там. Груби, зли, арогантни хора, лишени от каквато и да било човещина, от каквото и да било разбиране. Равносилни на престъпници от жалък затвор. И той... Бе попаднал сред тях. Той, който за първи път започваше живота си и се сблъскваше с неговата сивота и мрак, неговите жестокости и несправедливости. И може би за да изгрее слънцето в него, да се изкачи до яркия си зенит, където да я срещне Нея, спасяващата го. Тази, която го забеляза. Тази, която му даде шанс да го измъкне от блатото на низостта, краха и упадъка. Тази, която единствена се влюби в него, докато другите жени търсеха пари, сметка, печалба и благоденствие. Тя избра трудния път. Скалистия. Този с премеждия. Този, в който имаше бури, вълнения, вихрушки, пориви на вятъра, порои и крушения. И после - пристанище. Пристанище, над което тихо изгряваше слънцето, потопено в съмненията. Облаците го пазеха като стоманена броня. И там... Те се сбъдват. На поляната, избягали от морската шир. И животът започва наново. И покълва една любов от забравата на времето... 9.10.2025 г., 10:18

Портокалова есен 💛✨️🍂✨️🍁🍊🍁✨️🍂✨️💛

На Данаил 💛✨️🍊✨️💛 Ден не минаваше без тя да мисли за него. Сивият влажен октомври, който плачеше отвън със сиви капки дъжд. Меката му енергия, която тя чувстваше като огън в тялото си. Топлият октомври, който бе под одеялото ѝ, в скута ѝ, в спомените и в мечтите ѝ. Така и лозата ставаше огнена, подпалена от ярките краски на есента. И влажните листи, които се слепваха, за да се сплотят. Гирляндите от думи, които тя редеше, за да украси (предколедно) лозата. Тихият двор, намокрен от влага, от пръст и от кал. И се носеше едно земно ухание. Един сплотен миг запечатано щастие. Един мокър облик тишина, тъга и почести. Едно природно знамение, предвещаващо щастие и златна любов, обсипана в портокаловите нотки на листата... 9.10.2025 г., 9:58

В топлината на дома... 🔥🏮🪔

Обичам да се сгуша в леглото си и да потъна в огъня на спомените си, а отвън октомври да вали... Със сивия си студен дъжд, стичащ се по улиците... Потъващ в забравата на времето и ронещ плачещата си символичност... Обичам полилеят в трапезарията да свети и да напомня на онова слънце, което изгубих през лятото... Което се гмурна като месечина в черната земя и забрави за мене... за да ме потърси в листата на лозата, вече мокри и слепнали от есенния дъжд... Обичам одеялото да ми шепти топлината си и да ме закотвя в обятията на спалнята ми, в която намирам покой и уединение... А вън реките да валят, да се влачат като змии и да потъват в неизвестни хоризонти... 7.10.2025 г., 19:53

До другото лято... ✨️💖✨️🩵✨️💖✨️🩵✨️

На Данаил 💖🩵💖🩵 Живея до другото лято. В което ще се срещнем... Ще възкръснат мечтите ни от злато и от син сапфир. Ще се преродят в лазурената нежност. Ще полетят в нежни розови облаци. И отново ще се гмурнат в тихия квартал. Където ще сме аз и ти. Сътворени, преродени, възкръснали от сивата зима... И отново съживени в бляскавите багри на лятото... 7.10.2025 г., 18:18

Воден октомври 🌧🌊

На Данаил 🩶💙🩶 И твоят дух кръжи над мен - Случаен пристан в океан-октомври, Прегръща ме във воден плен, Залива ме с любовни стомни. Политам без крила към теб И себе си в пространството ти търся. Не съм случайно аз поет. Защото музата ми в теб възкръсва... 7.10.2025 г., 9:22

Октомврийски дъжд 🩶🌧🩶

На Данаил 🌤 Тя искаше да се гмурне в сивия дъжд, който валеше. Валеше като из ведро и давеше улиците в мокрите си осанки, които като змии пълзяха по черния асфалт и се гмуркаха в скучните канализации. Искаше да събуе обувките и чорапите си и боса да върви в дъжда. Да сънува под небето как го среща... Да танцува под капките, а кварталът да записва настроенията ѝ! Скучният октомври, който валеше своята печал, своята кал. Магазинът, който затворен бродеше настроенията ѝ и ги пресъздаваше за нови утрини, в които не вали. В които слънцето като жълтък изгрява над хоризонта и разпуква жълтевината си в мокрото небе. Още една надежда, възкръснала като Феникс в есента. Още едно сърце огън, още една вечност, покълната от пазвите ѝ... 06.10.2025 г., 21:23

Градски прелести

Не, не ми се излиза по улиците. Да следвам градската проза по заучения ден. В неделя, когато парковете спят, тихо притихнали в есенната пазва. Погълнала спомени, градски архиви, мимолетни мигове, пространства и тишини. Аз редях своята нишка по дебелите пластове зима, недошла още. И се загръщах с шалове тишина. Нежни шепоти, обрани от утрото. И ги сгушвах в студената си пазва. Пазвата на миналото, която като черна камина поглъщаше всички изпитания. И те бягаха през комина да намерят своя уют. Своето спасение в синкавото небе, откраднало цвета си от един скален сапфир. Гмурнало се в непонятното на пространството. И призовало ни да го намерим тук... 05.10.2025 г., 12:19

Черна котка 🖤🐈‍⬛🖤

Имам си у нас една черна котка. Черна като мен. Плътна от безвремие. Нежна като ден. Сива като утрото. Влажна като вечността... Имам я и тя винаги сяда в скута ми, в гърдите ми. И мърка. Пои душата ми с вълшебства, с огъня на младостта и безгрижието. Ближе меката си козина с грапавия език на смелостта. И е огромна сигурност и мир за мен. Дава ми уют, пространство в есенния златен ден. В ярките лъчи, закотвени в градината. В почвените ярости, изригващи като кафяв вулкан. Дворът е вълшебен малък храм. А пък лозата - есенна зеленост в златните декори. И с душата ми не иска никога да спори. Винаги в акорд с вечността. И после... ражда се една мечта... 05.10.2025 г., 12:14

Есенна капка Космос 🍂🍁🪐🍁🍂

На Данаил 🤎💛🤎 Пияна съм от бира, защото бирата съдържа всички космоси, в които те търся. Всички галактики, планети и мъглявини. Всички отчуждения и трепети. Всички (не)завършености и травми, блуждаещи в нищото. Аз те търся в зърната кафе. Разпилени по масата ми. Отчуждени във фигури, непонятни за моето съзнание. Разпокъсани в слово и огън. Течна стомана и паметен миг. Стомна от ужас, пътека безвремие... Стол, обкован от златиста заученост, пътуваща във времето... Една лоза с полепнали краски есенен дъжд. Слънчеви пръски и затоплящ се октомврийски ден. Топлите ми подписи, които оълзят към теб и те настигат по графитения асфалт, драскащ съдбите ни... И потъва кварталът в есенна нежност, в цвят на безвремие, откраднат от меките лъчи на слънцето. И се давиш в съзнанието ми като кораб, помолил се за своя б(р)яг. И го намираш в утехата на пристана ми, тихия ми скут, удавен в черно. А бирата в широката ми розова чаша - тя просто е петолиние за нова напевност... 05.10.2025 г., 12:03

Мъжка прегръдка 🪽🪺🪽

На Данаил 🤍🩵🤍 Тя не можеше да замени с нищо горещата му прегръдка, по-ярка и от сто огъня, и от милион слънца, и от безброй горящи планети... Нещо толкова мъжко, силно и божествено, носещо безкрайния заряд на Вселената... Нещо, което ѝ показваше, че е Жена, без да се чувства смачкана и унищожена. Прегръдка, на която тя можеше да се довери, без да бъде осакатена и наранена, без допирът ѝ да прониже като шила душата ѝ. Прегръдка, която струваше цяла една вечност и когато се случи, сякаш никога не бе съществувало миналото... 05.10.2025 г., 11:11

Безсмъртен огън 🍂🍁🔥🍁🍂

На Данаил 🤎🧡💛🔥💛🧡🤎 Есента дойде и дните вече станаха по-студени. Слънцето като ярко яйце се надигаше над хладния изток, но студено хапеше с октомври октомврийската си нотка. Лятото бе оставило своя отпечатък тук. По беглите спомени и скучния лед, неслучен още. Тя не го търсеше, защото чувстваше присъствието му в стаята си. Стаята, в която лежеше и пишеше текстове на телефона си. И той възкръсваше в съзнанието ѝ като безсмъртен воин, който я спасяваше от мислите ѝ и окриляваше душата ѝ. Всеки миг в поезията ѝ бе вечност, която тя искаше да му подари като безсмъртен огън, с който да сгрее душата му... 05.10.2025 г., 10:59

Ефирна женственост ✨️🩷✨️

На Данаил Тя стоеше на терасата и ги наблюдаваше. Данаил бе по-дребен от приятеля си Иван и много по-мастит от него. Имаше нещо властно, доминантно и мазно в него - желанието за господство и контрол над другите, желанието за управление, притежание и владение. Тя се загледа в Данаил. Появата ѝ пред него му напомняше колко красива, истинна и съвършена може да е една жена; колко ефирна, бляскава и споделена. Тя винаги носеше красиви тоалети, умело съчетани с грим и златни аксесоари. Когато се появеше, диадемата ѝ издаваше царственост. Данаил винаги мечтаеше за нея. Мечтаеше как я обладава и потъва в дълбоката ѝ женственост със силното си мъжко влияние. Иван завиждаше на Данаил. Самият Иван бе бивш полицай и позицията му го бе накарала да вярва, че е човек с власт, недосегаем. Животът обаче бързо му обърна опакото си лице - това на безработицата и безпаричието, породени от недоброто му изпълнение на служебните задължения. Сега Иван се скиташе безработен и се чудеше към коя компания да се присламчи. Харесваше му дружбата с Данаил, понеже от нея черпеше сигурност, утеха и близост. Дидко му беше като оазис насред житейския океан. Понякога му завиждаше, защото той също искаше да има Ивалина, но не знаеше как да я доближи. А Дидко умееше да я предразполага и от това Иван на́й се дразнеше. Дидко се загледа в нея. Тя правеше тайнствени пируети на широката тераса, танцуваше и пееше. Истинска плячка за ръцете им. За нечистата им похот и желания. Дидко отново си представи как я обладава. Как влиза в нея и покорява лоното ѝ. Как обсебва вътрешността ѝ с мъжката си твърдост, устойчивост и непоколебимост. А тя му се отдава в свещената си болка, влага и женско безсилие. Обладаваше я. И толкова силно го усещаше, сякаш бе истина. Тя долавяше импулса и потъваше в него. Затваряше си очите, за да усети неговото присъствие... 05.10.2025 г., 00:10

Септемврийка утрин 🍂🌬

На Данаил 🤎🧡🤍 Една хладна септемврийска утрин тя погледна през прозореца. Иззад дантеленото ѝ перде се появи фигурата му, облечена в кафяво-сиво яке, захабено от годините. Строгият му вид издаваше решителност, а бакенбардите му - една достолепна мъжественост. Пак отиваше някъде. За поредната си имотна сделка, затова пътят му минаваше край къщата ѝ. После щеше да завие и свие покрай Кукления театър, а след това - да пресече кръстовището. Тя се замисли. Поредното лято се бе изтъркаляло и бе тупнало зад склона, удавено в боровите гори. Щяха да задухат ветрове. Да западат листа. Да настъпи дълбоката есен. Да се оголи магазинът и да завеят есенните вихрушки. И всичко щеше да оголее. Той и тя. Две голи тела, изправени едно срещу друго. Две голи души, очакващи единение. Две тайнства, копнеещи за сливане. И ди чакаха магическия ключ от отвъдното. Ключът, който щеше да им отключи Вечността... 04.10., 10:01; 5.10.2025, 00:18

Син залез 💙🌄💙

На Данаил 💙🧡💙 Пълзя към теб като змия И струните и нишките си вплитам Отново аз поезия шептя И мислите ми трепетно политат И ти ме чакаш там във залеза един В октомври роден син небесен вечен Назад оставих спомен невидим И той изгуби се в пространството далечно... 3.10.2025, 20:58

Графитено-оранжев... 🖤🩶🧡💛🧡🩶🖤

На Данаил 🖤🩶🧡💛🧡🩶🖤 Есента дойде и дъждовете заваляха. Ти пак щеше да минеш по своя път студен и влажен и да оставиш своята топла диря. Аз щях да те последвам като Тезей нишката на Ариадна, за да потърся любовта ти като малко горещо сърце в графитено-сивия и влажен октомври. Ще ме сгрееш с топлите си устни. С кадифеното си сърце. С черното си яке, в което се крие уютът на твоята прегръдка. В сивите мигове на есента, в ярките листи, в черните реки, в студената вода. Ще те търся в спомените си, облечени в твоята шапка. Която ти винаги слагаш и приличаш на неземен воин. Шапката, под която се крият светове... Светът, в който щях да те преоткрия... 03.10.2025 г., 12:57

Съблечени лица 🎭

...И започнах да им събличам лицата. Лист по лист. Маска по маска. Съблякох им интригите, подигравките, гаврата и предателството. Исках да ги оставя голи пред лицето на есента. Само по благородство! И да се топлят от есенните лъчи... 01.10.2025 г., 00:57

Червена мечта ❤️

На Данаил ❤️❤️❤️ ...И тази червена рокля, с която той винаги я бе виждал да излиза из вратата или оз оградата на къщата си, сега бе пред него. Върху тялото ѝ и ѝ стоеше също така великолепно, както когато я бе виждал през лятото. Яркочервена рокля с дантела от цветя, която покриваше бюста ѝ и очертаваше корема, талията и бедрата ѝ. Чудна гледка, записваща се в съзнанието му на мъж, за първи път докосващ се до жена. Като пламтящ огън, горящ единствено за него. Да разкрие цялата му мъжественост и любов с южното си дихание. Той я доближи и докосна страните ѝ. Усети как горещината обзема цялото ѝ тяло. Ръката му се спусна нежно по гурдите ѝ и после се плъзна към ханша. Тя полегна назад, а очите ѝ бяха затворени плътно. Кораловите ѝ устни бяха полуотворени и поглъщаха мекия въздух. Гърбът ѝ докосна възглавницата. Той се надвеси и потъна в нея. Потъна в горещата ѝ нежна, влажна женственост. Членът му дълбоко се скри в недрата ѝ и я облада. Тя пъшкаше. Никога досега не бе преживявала такова сливане. Тази червена, огнена мечта най-после ѝ се сбъдваше. Тя бе малък пожар в шепите му, а той свободният ѝ въздух, пленен от камината на сърцето ѝ... 30.09.2025 г. 22:41

Есенна вихрушка 🍃🍂🍁🍂🍃

На Данаил 💚🤎🧡🤎💚 Тя мина по алейката на парка, а той се показа иззад паметника. Срещнаха се и тя се сгуши в меката яка на якето му и в топлите му прегръдки. Той обгърна тялото ѝ и почувства топлината му. Мекият му червен пуловер със зелени и сини орнаменти бе нещото, за което тя мечтаеше тъкмо сега. Затова те седнала на пейка и продължиха ласките си. Той докосна страните ѝ, облечени във фин руж. Червеното ѝ червило ярко контрастираше на бялото ѝ, жизнено лице. Красивата ѝ рокля бе цялата обсипана в сини, оранжеви и зелени цветя. Също като разницветната есен, нали? Той вдиша и усети уханието ѝ. Листата на дърветата се завихриха в нежна вихрушка над главите им. Целият този романс обагряше парка в своята златист есенност. Носеше усещане на сбъднатост, на сияйност, на докосване. Пейките тук смълчано присъстваха и пъчеха дървените си снаги. Почвата бавно започваше да изстива. Краските на есента я обличаха в разноцветни одежда. Небето ту се въсеше, ту се усмихваше с променливите облаци и тук-таме се показваше лицето на слънцето. Самотно, уморено и изтощено от приливното лято. А само допреди месец тук кипеше живот. Сега всичко се бе уединило и сгушило в своето усамотение. Само вятърът носеше посланията на есента и ги записваше в своята неведома вихрушка... 30.09 2025 г., 10:46

Неведомо усещане... 🍁🤎🍁

На Данаил 🍂🍁🤎🍁🍂 Есента бе също така красива и загадъчна като пролетта. Много по-задагъчна даже. Носеше тихите тайнства на неясната несбъднатост която предстоеше да се претвори в сбъднатост. Носеше светлите лъчи на мекото слънце, което се гмуркаше по тротоарите и оставяше своя ярък печат. Тя не знаеше какво точно ѝ носи връзката, но усещаше някаква тиха споделеност, а пейзажът наоколо обагряше пространството с цветовете на неведомото и неясното. Тя усещаше неговото присъствие, дори когато той не бе край нея. Усещаше тихата сбъднатост, вечния копнеж и изисканото старание на неговата личност да я доближи. Да, той я доближаваше понякога. И искаше да се сбъднат. Но обстоятелствата не го предполагаха. Предполагаха една платонична любов, запълнила сърцето ѝ с яркия си пламък. Животът бе само един лъч, нали? И в него се разпокъсваха всички отсечки, за да се съберат в едно. Всеки площад, който нашепваше тайнственост, сега бе покрит с гъстия есенен килим. Тя нямаше нужда да го търси навсякъде, защото го чувстваше. По столовете на дърветата, където бе гравиран неговият неведом инициал с малките букви на Творението. По малките алейки, по които той бе минавал. По кварталните шепоти и кафеникаво-червените керемиди. Той беше навсякъде. Оставаше само да се засекат. Отново неслучайно, отново тайнствено. Да почувстват нишките на живота как бликват във вените им и във вечността... 28.09.2025 г., 13:16

Есенен роман ❤️‍🔥👗❤️‍🔥

На Данаил 🍂❤️‍🔥🍁❤️‍🔥🍂 Той погледна към двора ѝ с очакването да я види. Тя излезе в новата си яркочервена рокля с женствено деколте от дантела на пролетни цветя. Изящната ѝ женска фигура събуди въображението му. Той си представяше как я целува страстно и нежно. И я обгръща в меката си мъжественост. Тя се приближи до него и му приличаше на пламък. Пламък, който гореше в женската си любов. Неговата мъжественост ѝ отвръщаше със същото. Неговата устойчива земност, съчетана с лек въздушен привкус. А къде ѝ бе останала водата? Водата на чувствата и емоционалността, присъща за всяка жена? Тя я криеше дълбоко в пазвите си, където очакваше да бъде открита, събудена и обладана. Той докосна нежно страните ѝ и ръцете му пламнаха от яркия ѝ руж. Къде ли да се насочат сега? Те тръгнаха към протестантската църква, намираща се в посока запад. Сапфиреносиньото небе ги приветстваше със своята септемврийска есенност. Златни листа прехвърчаха и контрастираха на зелените гори и синевата на небето. Той бе с яке, а тя - с уязвимостта на роклята си. Бе прохладно и тя извади една червена блуза от чантичката си, за да се облече. Те поема по стария друм. Минаха край самотните пейки в малкия парк. И се отправиха към парк Кьошкове, който се намираше в подножието на Крепостта. Може би щеше да ѝ е хладно с това облекло. Той протегна ръка и я прегърна. Мъжкият му допир възбуждаше женските ѝ сетива. Мисли на любов, отдаденост и романтика се завихриха в съзнанието ѝ. Тя искаше да му се отдаде. Докато вървяха, златните листи танцуваха своя неведома есенен танц. Сякаш двамата имаха много стара любов, датираща оче от началото на вселената. Сякаш винаги се бяха познавали и неслучайността отново ги събираше след векове разединение. Те седнаха на пейка до близката чешма, която отдавна не работеше. По небето като змии пълзяха облаци в своя уморен небесен вървеж. Паркът бе влажен от дъжда, излял се предната седмица. Оттогава бе захладняло и лятото си беше отишло. Само самотните есенни лъчи оставяха своя мек отпечатък слънчева светлина. Той се доближи до нея и я целуна. Това, което се случваше, бе като разказ, който предстои да бъде написан. И съдбата държеше писалката. Или пък те? Никой не знаеше. Може би всичко съдържаше своя дух и време в своята пространственост. Сякаш всичко се пишеше сега и всичко бе едновременно и пъстро, и тъмно, и светло, и загадъчно, и ясно, и неясно,и сбъднато, и несбъднато... 28.09.2025 г., 12:50

Есенна любов 🍂🍁❤️‍🔥🍁🍂

На Данаил ❤️‍🔥 Есента дойде и тя вече нямаше как да го съблазнява с летните си рокли. Особено с най-новата си - яркочервена, със силно изрязано деколте, изключително женствена. Вместо това облече черна пола на рози и тъмночервеното си палто с мека яка. И излезе от вратата към двора. Като по учебник се появи и той от косата улица срещу тях. Загледа я. Беше се замислил нещо. Бе вдигнал топлата си яка като малък протест срещу есенния студ. Главата му бе сведена надолу. И я видя - нея, великолепната. Жената, за която винаги мечтаеше и често присъстваше в сънищата и мечтите му. Сега отново бе пред него в очакване да се срещнат. Той доближи оградата ѝ и я поздрави. Топлата му мъжка прегръдка обърна тялото ѝ и го стопли. Тя се отдаде на мъжката му закрила и сигурност. И се отправиха към Оборище, любимият им площад. Ключовото място на техните срещи и Тихи уединения. Щяха да седнат или в сладкарницата, или на пейка. Нищо че бе малко хладно и навън не можеше да се стои много. Те избраха да седнат на пейка. Наблизо имаше червен шипков храст, чийто плодове като рубини или като малки пламъчета обагряха златната есен. Тя де сгуши в гръдта му. Лицето ѝ потъна в меката му сива блуза. Тя заплува във въображението си, в сърцето му, в мислите си... Есенните листи шумоляха и падаха с лек ромон. Тя се загледа в листите. Толкова наподобяваха техния свещен танц! Танцът на любовта и единението. Свързването със земята, с миналото и с тайнствата на природата. Този площад бе като тих залив в сърцето на градския океан. Тиха шир, сгушена в малкия паметник, малка кокетна сбирка на вечността. Той бе потънал в мислите си. Графитено-сивата му коса лъщеше на измамното слънце, което обагряше пейзажа с мекото си пастелно сияние. Стоманените облаци се бяха разотишли. Предстоеше им вечност, сгушена в едно горещо като камина сърце, сърцето, побрало техните две в една огнена, есенна обич... 28.09.2025 г., 09:16 тази сутрин излязохме с Лозан в 8:40 и Дидко се появи на магазина. Не му хареса какво вижда, затова се затвори в себе си. После слязохме по стълбите, а той тъкмо минаваше пред двора ми и щеше да мине по Антим I. Когато бяхме на двора, той мина покрай оградата ми, но не ни погледна. Графитено-сивата му коса

Сигил 🦇🕸

На Данаил Те се познаваха от много време от квартала, но само визуално. Два познати непозната, които си кимаха понякога сдържано и дипломатично. Бяха обменяли по няколко думички в магазина относно пазаруването, за което всеки бе дошъл. До деня, в който не се запознаха. Бе един тайнствен мартенски ден, наситен с мистика и случайност. Някаква загадка криеше този ден. Или прекрасният ѝ непознат, приличен на пастор. Забулен в черна качулка. Запознаха се и тя потъна в него. Казваше се Данаил. И името му бе едно такова пророческо. И присъствието му - още повече. И тя потъна. До такава степен, че забрави коя е. Не си спомняше името си, дрехите си, надеждите си. Бе потънала в черната му пропаст, от която измъкване нямаше. И по-лошото бе, че бе влюбена в него и не можеше да се спаси от тази магия. Искаше да се свлече в краката му и да потърси себе си. И той да ѝ върне същността най-доброволно. Но не. Той сякаш нямаше намерение да го прави. Неусетно те се озоваха в дома ѝ. Домът, който винаги се виждаше, когато той отидеше на магазина. Прелестната ѝ трапезария, озарена от хладните мартенски лъчи. Малката ѝ кокетна спалня, граничеща с трапезарията. Той докосна шията ѝ и свлече роклята ѝ. Пред него се разкри голото ѝ тяло. Той докосна тази гръд с тъмночервени зърна. Докосна тези нежни, женски гърди. Тя се възбуждаше изключително много. Крехката си уязвимост, сега представена изцяло пред него, тя искаше изцяло да му я отдаде. Той я повали на леглото и свали расото си. Расото от ордена, чието име тя не знаеше. И проникна в свещената ѝ женственост, опорочена от толкова много мъже. Сякаш го бе правил толкова много пъти. А този път му беше първия. За първи път се "изцапваше" с жена, потапяйки члена си в тялото ѝ. Този мъж ѝ носеше носталгия и мистика. Неизвестност, тайнство и неяснота. Като мъгла, която свършваше в края на тъмната гора. Като прилеп, който прехвръкваше, за да извести нощта. Като въпрос, който тепърва предстои да бъде решен. Този мъж се появяваше и изчезваше. И тъкмо когато тя си мислеше, че си е отишъл завинаги, се появяваше отново. За да изчезне пак за неопределено време. И после да се появи най-внезапно и ненадейно. Той не я оставяше да го забрави. Нито пък утешаваше любовта ѝ. Тоя мъж ѝ задаваше безмълвни въпроси, като отговорите трябваше да ги търси сама. Тя не можеше да го забрави - той не ѝ позволяваше. Нито пък да му изневери - щеше да я обвини в изневяра. Затова чакаше. Чакаше отново да се появи с демонските си криле и да обсеби влажното ѝ лоно, вече жигосано от скверния му сигил. Когато сигилът зарастнеше малко, той идваше от отново да го подпечата, за да е сигурен, че ще е единствен той. В един момент тя започна да се измъчва изключително много от тази "връзка". Беше решила да го проследи, за да види с какво се занимава той, когато не се срещат. И попадна на подземие с факли, в което мъжете в раса бяха подредени в кръг. Имаше огън. Зли сили. Сигили. Знаци. Печати. И тогава тя осъзна, че никога не е била любов за този мъж, а просто проект. Просто част от пъзела, елементите на който тя не познаваше. Тя тръгна от малката каменна улица. И се насочи на запад в града, при катедралата. Изкачи витите стълби и се озова чак при камбанарията. Елисавета скочи от покрива. Тялото ѝ беше намерено мъртво на сутринта, преди разсъмване. Данаил първи научи за това. Някой вече му бе казал. Той свали качулката си и започна да скубе косите си. Но този път не заради ритуала, в който повече нямаше да може да я използва, а заради самата нея. Липсваше му, но вече бе късно. 40 години той се бе задържал без да встъпва във връзка с жена. И тя му бе първата. И сега, в навечерието на рождения му ден, тази жена се бе погубила по отвратителен начин. Красивата ѝ глава вече беше пробита от падането и русата ѝ коса бе наквасена в кръв. Средновековната ѝ рокля се стелеше надолу и покриваше нозете ѝ. Китните ѝ малки обувки покриваха ходилата ѝ. Данаил започна да плаче. За първи път усещаше, че обича жена. За първи път тя вече нямаше да е с него, нямаше да се срещат тайно, нямаше да изчезва и да се появява и да я държи в неведение. Вече нямаше значение. Тя бе мъртва. Нямаше да го потърси повече. Защото първа реши да се отърве от този замисъл. Тихият ѝ бунт погуби намеренията му. Той бръкна в джоба си и извади малко шишенце, пълно с беладона. Поколеба се за миг и после просто го глътна. Легна до нея на земята, на студения камък. Искаше просто да бъде заедно с нея във вечността... 24.09.2025 г., 2:22; 16:15

Само спомен

На Дидко 💙❤️ Ти остана само спомен. Спомен, който шуми. Нищо не ми даде. Само мъничко любов, а това е всичко. Минаваше покрай нас и аз се влюбвах в теб всеки път, когато те видех. Всеки път очаквах да те видя на Оборище или на магазина с приятели. Всеки път исках да ти дам част от любовта си. Не ми даде дребно подаръче, което да ми напомня на теб. Само една бутилка сайдер, на който надписах името ти. Сега се губиш някъде в простора и само птиците знаят къде си. Ще те търся по улиците, в които са скрити малките ни спомени. Кратките ни мигове и дългите ни въздишки. Ще те търся в спомените на лятото...А ти ще шумиш около мен и ще чувам душата ти... 24.09.2025 г., 11:56

Наказание за престъпниците

Един ден вие, престъпници, ще се явите на съд. Вие, които поругавахте Жените. Вие, които ги използвахте за мръсния си нагон и за гнусната си похот. Вие, които им причинихте непоправими травми. Нелечеми, хилядолетия наред. Вие, които ги лишихте от най-съкровеното - сексуалността им, защото поругахте най-святото им място. Вие, които се криехте като подляри, когато те имаха нужда от вас. Вие, които грабихте, а нищо не давахте. И оставихте яма, пълна с болка и разочарование. Вие, които убивахте и оставихте едни мъртви жени. Вие, престъпници, не заслужавате добър живот. Не заслужавате свобода, щастие и любовта на друга жена. Защото дължите отнетото на тези, които обезчестихте и унищожихте с незнанието, невежеството, грубостта и приматщината си. 19.09.2025 г., 08:01

Съвпадение 🌀

На Данаил 💙 Ако се разминеш с някого в този живот, може да отнеме и цяла една вечност, за да съвпаднете отново... Хиляди години... Лутане и търсене... Влюбване и разлюбване... Печал и тъга... А може и да е навечерие да се сбъднете само в следващия миг. Съдбата ти поднася толкова изненади... Че те кара да вярваш в невъзможното. Защото, когато съдбата се намеси, и невъзможното става възможно... И ти просто разбираш, че времето не съществува... Че всичките ви тези разминавания с възлюбения са били просто една илюзия, че слънчевите лъчи, огряващи го в неделя, всъщност са ти нашепвали скорошна сбъднатост, че всичко става възможно в правилния миг... А дотогава... се искат само време и търпение... 19.09.2025 г., 00:18

Самотна есен 🍂🍁🍂

На Данаил 🧡🍁🧡 Есента нечуто дойде Остави самотните пейки във парка Бегъл спомен от твоя седеф Се подписа с оранжева шарка. Аз те търся във тихия лед Отпечатък, в септември оставен Тихи клони, листа надалеч, Вятър, остро в косите отправен. Тихи пейки, безлунен пейзаж, Тиха вечност в безмълвното утре И те чакам в горящ екипаж, Летен ден във очаквана утрин... 17.09.2025 г., 20:51

Вятърно 🌬

На Данаил 🤍 Да мечтая за теб цяла вечност, Притихнал зад тихия кат, Да си близо, а толкоз далече, А в душата ми - празният ад. Ще те гледам във тихия залез, Кротко скрил и нюанси, луни, Малка рана на малкия палец И безброй споделени вини. Споделих ги по тихия вятър, Кой в септември се тука яви И остави един отпечатък - Бледи църкви и ред тишини. И те чувам - безмълвно говориш С тихи ноти в безмълвния хор И понякога с вятъра спориш, Где е скрил мен зад този стобор. 17.09.2025 г., 18:29

Цветната Везна 💐🌺🌸🌼🏵⚖️🏵🌼🌸🌺💐

На Данаил 💐⚖️💐 Обичам една Везна. Много красива! Много цветна, гъвкава и устойчива. Много стабилна на всякакви бури и красива в ежедневнието. Много стоическа, много мъдра, много вдъхновяваща. Много задушевна. Обичам я и силно ми липсва, дори и да не съм я виждала от ден. Тя е част от сърцето ми, от самата мен. От мечтите и въжделенията ми. От потайните ми помисли и желания. От съкровенията ми. Аз пълня блюдата ѝ с изящната си женственост. И те никога не се дисбалансират, никога не губят равновесие. Винаги устойчиви, винаги млади. Винаги цъфнали с умиление. И със следващата ми надежда да ги видя. Обичам тази Везна. Искам да я любя, да ѝ отдавам женствеността си. А тя да ме закриля със своето спокойствие и своята мъжественост... 17.09.2025 г., 14:10

Каубоят 🤠

На Данаил Той имаше изтънчена и горда осанка на изискан каубой. Само револверите му липсваха. Да ги извади и да стреля. Иначе ботушите му - черни, лъснати. С шерифски звезди. И една шапка му трябваше - да увенчае челото му. Той мечтаеше единствено за Нея. За него Тя беше събирателност на всичко: свещена женственост, ангелска доброта и нежна миловидност. Сякаш бе другото му Аз, непознатото момиче, което прехвърчаше с ангелските си криле наоколо. Като седнеше на пейка да чака приятелите си, той чакаше тя да мине покрай парка, за да я загледа. За ѝ се наслади и да потъне в платоничното си влюбване. Копнееше за нея, но обстоятелствата не ги свързваха. Сякаш Вселената не бе замотала още техните нишки и те се лутаха като две риби в един малък буркан и все променяха посоката си. Но никога окръжността. Все не можеха да съвпаднат. Като два кръга, които се въртяха, но не можеха да засекат дъгите си... 17.09.2025 г., 8:52

Нежно докосване... 🩷🪽🩷

На Данаил 🩷🩷🩷 Той докосна нежно ръката под рамото ѝ и дланта му неволно докосна гърдата ѝ. Беше плах и неуверен. Докосна светлите ѝ, почти руси коси, стелещи се на китни дискретни къдри под раменете ѝ. И свлече розовото ѝ бюстие, под което се криеха гърдите ѝ: огромни, нежни, женски, тежко падащи, и го гледаха с огромните си розови ареоли. Той докосна тази чудна мекота и изящество. И устните му потънаха в нежната ѝ плът. Тя затвори очи и се облегна назад. Чувстваше как малката ѝ роза се разлиства за него. Той полегна върху нея и проникна с непорочния си член. Мигът бе назрял и усещаше, че тя е Жената. И потъна в еликсирите на необятната ѝ женственост. Той проникваше все по-стремглаво и разгадаваше непознатите ѝ недра. Вътре в тях бе скрита перлата ѝ, която щеше да го обича цяла вечност... 16.09.2025 г., 4:28

Нищото

На Данаил - появи се пред магазина в 19:11 и взе да пие бири. Отначало приказва с Христо, после се премести при Шопа и Секса и стоя докъм 20:20. Не ме изчака да изляза да хвърля боклука да се видим Ти изчезна. Дори не ме изчака. Тихо и нечуто. Излязох, а те нямаше. А се искаше само една малка секунда и щяхме да се засечем. Само един малък порив, едно малко действие. Само да бях излязла... И ти да беше там... И пак нищо нямаше да се случи. Не ни е било писано да бъдем заедно. Нишките ни не се връзват. Душата ми кърви и я превързвам с къснолетни листи. И я обричам на забвение. Защото теб те няма. Няма да дойдеш. Ще се свреш отново в стария си апартамент, ще седнеш на масата си в жълтата дневна и ще потънеш в тишини. А аз? Коя съм била аз - аякоя квартална непозната. Някоя, обречена на пустота. Всичко се завъртя и потъна в бездната. Магазинът, дрехите, хората. Нищо не съществуваше за мен. А ти... си толкова близо, а така далеч - дели ни цяла една вечност разстояние... 15.09.2025 г., 20:35

Мъжка непорочност 🛡

На Данаил Макар да беше цели 3 години по-голям от нея, тя изглеждаше много по-зряло и женствено. Дали беше момче или мъж, тя не можеше да отгатне още. Макар че на моменти той изглеждаше като момче, в други случаи беше като господар, пазител на огъня. А тя - богиня, облечена в пепеляво-розова нощница. И отдолу дръзко изпъкваха гърдите ѝ, преливащи от плът и от нежност. Той съблече презрамките ѝ и свлече бюстието на нощницата ѝ. Пред него се разкри чудната гледка на женствеността ѝ, завършваща с виненочервените ѝ зърна, островърхо настръхнали. Той се доближи до нея и зърната докоснаха кожата му. Непорочният му член влезе в порочната ѝ вагина. И се удави във всичките ѝ сокове на желанието; в онези притчи, оставени там от предходни мъже. И му разказа за всичките си преживявания и болка. Сега той трябваше да поеме това. Той, непорочният, като ангел-пазител да я освободи и пречисти от натрупания гнет. Той, пазителят. Трябваше да поеме тежкия щит да я защитава... 05.09.2025 г., 2:23

Скъп си ми... 💌

На Данаил 🩷🩷🩷🩷🩷 Мил си ми... Скъп си ми... Като перла, която чака милиони години, за да се роди в черупката на мида... Скъп си ми като малка розова молитва... Като златно глухарче в дъждовния ден... Като малка сълза, молеща да капне... Като цвете след пролетния дъжд... Като вълшебство, очакващо да възкръсне... Скъп си ми като летен повей на сутрешния вятър... Като майка сълза и утринната дихание... Скъп си ми и не бих те заменила с нищо... Пазя те в сърцето си като семе от шишарка и очаквам да се сбъднеш, да покълнеш... 11.09.2025 г., 16:50

Богинята и несретникът

На милия ми Данаил 💛🩵💛 Аз знам, че ти досега все си бил в долнопробни среди. Сред низки хора, паплач и сволоч. Но може би не е случайно. Може би съдбата е искала да станеш Човек. И те срещна с Мене, Богинята. Красивата жена, която ти даваше толкова любов. Която винаги ще бъде до теб, каквото и да стане. Която ще те обича от терасата и ще ти изпраща въздушни сърца. Която ще ти разкрива сърцето си и ще знае, че ти няма да се възползваш от уязвимостта ѝ... 05.09.2025 г., 14:37

Спокойствие 🌊🩵🌊

На Данаил Тя гледаше клиповете му, както Господ гледаше грешниците си от високо. Изпитваше го. Беше ли достоен за нея? Изтече точно година, 3 месеца и 7 дни, откак се запозна с него. И го влюби в себе си. Любовта труднопостижима ли е? Лесно ли се влюбват хората? Или само тя можеше? Тя не можеше да даде отговор на този неведом въпрос, но знаеше, че в душата ѝ цареше спокойствие, защото и той я чувстваше така, както и тя него. И това ѝ стигаше. 02.09.2025 г., 23:17

Покер с продължение ♠️♥️♦️♣️

На Данаил ♠️♥️♠️ Беше един горещ юлски ден, беше превалил обяд, когато тя излезе от къщата. Искаше да отиде до кварталния магазин, за да си купи разхладителна напитка и да се разведри малко. Но къде ли да отиде? Беше събота и почти всичко беше затворено, а и не ѝ се ходеше на барче. Можеше да отскокне до близкия парк и да седне на пейка. Огненото слънце прежуряше всичко с горещата си слънчевина. Тук-таме се чуваха крясъците на лястовички, а небето напълно беше загубило цвят. По улиците не се мяркаха хора, а на покрива на отсрещната кооперация все така растеше едно кученце, вече прецъфтяло. Никой не можеше да го достигне, за да го откъсне. Тя мина по сенчестата уличка над магазина и продължи покрай къщата с бора и високия зид. Подмина малкия разклон и достигна ъгловата къща с голям двор. В него растяха лилави камбанки и оранжеви калии, а по нагорещения зид тайнствено пълзеше бръшлян. Тя подмина евангелистката църква и се насочи към парка. Тъкмо се качи по стълбичките и на първата пейка вдясно забеляза двама мъже. Те стояха на пейката и си приказваха нещо. Тя погледна бегло и видя, че единият е с прошарена коса и средно на ръст телосложение, около 40-годишен, а другият - малко по-едър, с шапка с козирка и около 45-годишен. Тя подмина. Те я погледнаха бегло. В погледите им се четеше враждебност. Тя седна на една по-отдалечена пейка, не са съседната. Недоумяваше защо би могла да получи тази враждебност, имайки предвид, че винаги бе била благосклонна към хората. Загледа се в бледото небе под клона липа, ивенчаващ главата ѝ. Ненадейно грубоват глас наруши спокойствието ѝ. - Извини ни, искаш ли да се присъединиш към нас? - тя знаеше, че няма как да е друг, освен един пт двамата. Погледна към фигурата и осъзна, че тя е на по-едрия мъж. - Да, би ми било приятно - отрони тя, незнаейки в какво се въвлича. Тия двамата мъже имаха съмнително присъствие. Тя седна на края на пейката, от лявата страна на по-дрвжния мъж, този с прошарената коса. Той като че ли не ѝ обръщаше много внимание, а тя бе започнала бегло да чувства, че го харесва. Той обаче не даваше никакви признаци, че ще ѝ обърне внимание или пък ще я хареса. 05.07.2025 г., 11:54 да се довърши

Неочаквано присъствие

На Данаил Тя се нанесе в квартала преди две лета. Самотна жена, прехвърлила четиридесетте. Имаше все още запазена фигура и сияйно лице. Малко жени можеха да се похвалят с подобна хубост, дори на по-млади години. И обичаше да се разхожда самотно по близките улички или към центъра на малкия град. В един горещ неделен ден тя излезе към обяд от къщата си и тръгна по посока църквата. Вървеше по горещия асфалт, облечена в тюркоазена рокля и сребристо-сини сандали. Носеше малка тюркоазена чантичка със златист брокат. Като стигна малкия квартален разклон, се упъти към Кукления театър, отстоящ само на няколко метра. Това място носеше скрита мистика. Изоставена, занемарена сграда от началото на 1900 години, отпред с каменна чешма, вградена в горещия зид. Чешмата отдавна не течеше, а над чучура ѝ пълзяха червени Божи кравички. Тя се загледа в това тайнство. И потъна в мислите си в тъмнозеления бръшлян, пълзящ по зида. Внезапно се появи той. Около 43-годишен мъж с прошарена коса, немного висок. Загледа я бегло и продължи към църквата. Тя се стресна и за миг се оживи. Нещо я привлече в тоя мъж. Тя изчака няколко мига да се скрие зад малкото завойче и тръгна по стъпките му. Самотната му фигура, облечена в черни летни дрехи, издаваше потайност и вглъбеност. 05.07.2025 г., 23:27 да се довърши

Нахлуване

Те не знаеха, дали тя не ги дразни със своето предизвикателно и, все пак, кротко и смирено присъствие. Защото понякога дори в смирението и кротостта имаше предизвикателно, закана. Тя просто всяка вечер, когато всички заспяха, около и след 23 часа, се появяваше по лека еротична нощница или с много къси панталонки и прозрачно бюстие да събира погледите им. Кога ги имаше, кога ги нямаше пред магазина, тя вече бе обзела съзнанията им и в тях се зараждаше една животинска кръвожадност. За нещо, което не можеха да имат или пък можеха - само ако знаеха как да се докопат до него. Някои я следяха само с поглед, а други знаеха къде ще отиде. При контейнерите да храни животните. И помежду им се зароди една мъжка сплотеност, една задружност и взаимно желание. Те решиха да я изнасилят. Бяха няколко човека, мъже на различни възрасти, но по-големи от нея. Тя скоро щеше да навърши 37. А най-младият от тях нямаше 40. И той бе този, когото тя харесваше. И приятеля му. 10.06.2025 г., 4:36 (да се довърши)

Мистериозното момче

(Неделно слънце) ☀️ На Данаил 💛💛💛💛 Кое ли е това мистериозно момче, което минава? Тя си задаваше този въпрос, когато го засече една неделна утрин. Къснолетните лъчи къпеха тялото му в златна светлина и му придаваха необяснимо сияние. Бе толкова красив, че тя имаше чувството, че го познава отнякъде. Откъде ли? Дали от минал живот? Беше ли го срещала някъде или той бе само плод на въображението ѝ? Тя не знаеше нищо за него: ни името му, ни къде живее. Макар че бе силно вероятно да живее тук наоколо. Може би в старинната оранжева къща с ограда, деликатно обрасла във фини фиданки? Може би в сивата къща с бор? Може би в някоя от старите ниски кооперации? Тя не знаеше. И се чудеше как ли да разбере? Той не я заговаряше. Пътищата им не се пресичаха. А не е редно жена да заговаря мъж. Може би беше редно да изчака, независимо какви мисли и чувства се рееха в съзнанието ѝ. Просто на моменти се страхуваше съдбата да не ѝ го отнеме и да спре да го вижда повече. От това се боеше най-много. И се молеше Богу той да остане в кварталчето ѝ през целия живот... Да го вижда и да му дарява любовта си тайно, а той да я улавя по фините нишки на слънцето... 02.09.2025 г., 13:00

Друга реалност

На Данаил 🩷🩷🩷 Друга реалност, в която се сбъдваме... Аз... и Ти... 18.08.2025 г., 04:06

Огън през август 🌠🔥🌠🔥

На Данаил 💙🧡💙🧡 Той дори не разбра как се бе озовал в дома ѝ. Тъмната нощ отвън бе осеяна с безброй звезди. Лятото - горещо и страстно - малко по малко прежуряше и клонеше към своя край. Беше новолуние - нощ на тайнства и мистерии и тя бе една от тях. Тя - жената от квартала му, която той желаеше. Тя, която бе виждал облечена толкова много пъти, сега бе гола пред нвго. С цялата си красота, женственост и съвършени извивки. Той докосна леко гърдите ѝ. Нежната им мекота опери пръстите му. За първи път имаше допир до толкова красива жена. За първи път имаше допир до жена въобще. И това го възпламеняваше. Възбуждаше най-дълбоките части от душата и тялото му. Той се настърви и се нахвърли отгоре ѝ като прегладняло животно. Не можеше да чака повече да се наслаждава на красотата ѝ, от която нямаше насита. Желаеше я от време много, винаги я беше наблюдавал от улицата, докато трапезарията ѝ светеше, а тя биваше в малката спалня пред нея и се виждаше само силуетът от прекрасното ѝ женствено тяло. Гърдите ѝ нахално стърчаха и крещяха с цялата си женственост, че искат да бъдат докоснати, обладани, любувани и изпити заедно с кадифената ѝ кожа. Устните му да жадуват кръвта ѝ и да се поят със страст. Той се нахвърли отгоре ѝ и я разцелува. Дори не усети кога е влязъл в нея и е започнал да плува в нежната ѝ влага, в горещия ѝ извор. И започна да я люби като животно. Сякаш бе сън и му се сбъдваше тази жена, за която от години бе копнял. Жадуваше мечтите ѝ, жадуваше гърдите ѝ, косите ѝ, кожата ѝ... Гибеше се в нея и потъваше и сам той не знаеше в каква неизвестност се дави. Нито познаваше душата ѝ, нито знаеше какво ще се случи по-нататък. Дори нямаше думи, с които да изрази усещанията си. Знаеше, че иска да я погълне, да я претопи. А сам той се топеше като пяна по кожата ѝ. Сам той се чувстваше дребен, нищожен и незначителен пред тази жена, която просто го побеждаваше с любовта си. Със сластта си, страстта си о женствеността си. И той, скалистият мъж, просто омеква пред Нея. И се предава, поразява се. Без някой да го е молил. Е победен. Покорен и подчинен като любимец на каишка. Той свърши в нея и членът му кипна като шампанско. Искаше да се гмурне в меките ѝ гърди, от които да не излезе никога. И тая искряща светлина от трапезарията да остане да гори там завинаги. Като вечен огън увенчаващ любовта им. Като бързина и топлина. Като предтеча на вечността, разгръщаща пазви над ложето им... 14.08.2025 г., 12:00

Кой си ти? 🎯

Ивалина Трайкова Мерзавецът иска да живее в неправда, в лъжа. В подли игрички. В предателства. В изневяра. В измами. В задкулисие. В интриги. В подигравки. В унижения и подриване на човешка личност. Затова, когато се появи Човек, който да се противопостави на низостта му, мерзавецът веднага изпитва омраза. "Кой си ти, че да ми се противопоставяш?" Ами аз пък ще му отговоря така: "А кой си ти, че да си мерзавец? Кой си ти, че да си предател, интригант, подигравчия, задкулисник? Кой си ти, че да оронваш човешки права? Кой си ти, че да разпространяваш низостта, да я сочиш за правилна и да тъпчеш правдивите хора? 14.08.2025 г., 1:50

Любов на роза 🌹🩷🌹🩷🌹

На Данаил Той плъзна поглед по голите ѝ гърди и очите му се спряха под корема ѝ. Неразцъфналата ѝ роза грееше с мекия си пастелен тон. Венчелистчетата ѝ бяха прибрани свенливо и очакваха някой да ги разтвори, да ги разпъпи. И това бе неговата любов. Той искаше да влезе там като колибри и да опраши цвета ѝ. Да потопи мъжествеността си в нейната женственост. И да се роди нова градина. Тайната градина на удоволствията, на мечтите, на изобилието и благоденствието... 13.08.2025 г., 13:20

Училището

На Алтина 🩷👑🩷 Тя беше седнала на пейка в двора на училището. Детето ѝ играеше с другите деца, докато залезът тихо запалваше запада с прасковените си краски. Небето, изчистено от облаци, гореше. Днес бе поредният горещ августовски ден, запалил лятото в знойната си жар. Лястовичките отдавна бяха пораснали и бяха готови да напускат родните земи. Тя скръсти крак и се замисли. Как течеше времето... Кога беше била дете и кога е майка... Как минават годините... И животът е един сън - среща те с хора и те разделя с тях. Отлитат някъде... на север, на юг... Накъдето си искат. И ти оставаш сама. Сама с мислите си. Заслужаваш ли го? Нима не заслужаваш да бъдеш обичана? Тя се беше затворила в себе си, а това бе най-страшно. Нямаше да прости на хората. Тогава се появих Алтина и баба ѝ. Десетгодишното момиченце се заигра с другите и закара велосипеда на едно от момчетата. Ивалина не я поздрави. Не и до момента, в който Алтина ѝ махна. После се свечери. Ивалина не искаше да остават повече. И аше и други познати, включително нейна съученичка от началното училище. Тя беше тук със сина си. Ивалина и Малвина тръгнаха. Майката все се чувстваше виновна за нещо. За това, че никой не иска да проникне във вътрешния ѝ свят, да я разбере. За това, че оня Данаил не беше и никога нямаше да бъде другото ѝ аз. А и го нямаше вече от месец. Онази посока пак ѝ го беше отнела. Онова село... манастирът... лечебницата... Луната изгря и увенча като корона тъмносиньото небе. Още много имаше, докато се покачи в средата на небето. А тя... беше на терасата. Бе сложила детето да спи и мечтаеше на свободния августовски вятър. Най-после свобода. Такъв е животът, както казват. Не става, както ти искаш. Намираш се на долната земя и не знаеш, дали има горни земи. Животът е свързан със страдание. Страданието на несбъднатостите... И още много причини. Помечтай пък, може и да ти се сбъдне все някога. По-добре е да си жив в мечтите, отколкото мъртъв в действителността... 11.08.2025 г., 22:47

Сатен и кадифе... 🩷☕️

На Данаил Тя бе опъната като струна на леглото, облечено в розов сатен. Гърдите ѝ като планини се извисяваха и докосваха гърдите му. Той се надвесваше над Нея в опит да я обладае. Безгрижни облаци кръжаха над главата му и блаженство бе застинало в златната му душа. Суровите му бакенбарди издаваха една изтънченост от миналия век. Тя лежеше като богиня, която следва да бъде обладана. И го чувстваше... С диханието, с кожата си, с мислите и състоянията си... Той ѝ се сбъдваше като нова, несънувана вечност и се претворяваше в пяна в нозете ѝ. Искаше да потъне в пъпа ѝ и да корабокрушира в подземната ѝ пещера. Искаше да я люби, както никой досега, да ѝ покаже непресъхващата си мъжественост, да се слее с нея и да се прероди като нов прасковен изгрев, позлатил просторите на август... 10.08.2025 г., 12:15

Пасторът 🖤🧙‍♂️

На Данаил Него ден тя го чувстваше по по-особен начин. Като пастир, пастор или духовен водач. Като висш вселенски учител или маг. Като магьосник или черна дупка, която я поглъща. Или дори като палач, който разсича мечтите ѝ с един екзекуционен жест. Тя го обожаваше. Любуваше му се и искаше много повече - да потъне в обятията му и повече да не се спаси. Да се удави в черните му дрехи и горещата му като огън кръв. Тя искаше да припадне в расото му, а той да окачи на врата ѝ безпощадната си примка. Присъствието му магнетично я привличаше и тя усещаше как изпада в необяснима примала. Тя го придърпа към себе си и го погледна в очите. Тези очи, замрежени от падналата над челото му качулка. - Не ме ли искаш? Не съм ли хубава? - тя много добре знаеше, че е хубава. А той - още повече. - Знаеш защо. Не искам проблеми с мъжа ти. - Но как, аз те искам... - проплака тя. - Имам особена мисия тук. Не можеш да знаеш за нея. - Той я погледна горещо в очите и в зениците им пламтеше огънят на въздържанието. Искаше му се да я целуне, но трябваше да запази целомъдрие. Тя не знаеше нищо за неговата мисия. Искаше просто да потъне в расото му, а той - да я обладае. Но усещаше, че това е немислимо. И ѝ причиняваше непреодолима мъка. Той тръгна нагоре по склона. Имаше някаква уговорка. Нея я остави сама при църквата да наблюдава отдалечаващата му се фигура. Тя остана сама с мислите си. Да продължили да го желае или да се откаже? Но не можеш да се откажеш толкова лесно от този, когото обичаш. В главата ѝ воюваше колебане. Можеше ли да води връзка с двама? И щеше ли да започне изобщо такава? Присъствието му издаваше неизвестност. Тя го познаваше отнякъде, но не знаеше откъде. Може би от минал живот, но не си спомняше нищо. Единственото, за което мислеше, бе черната му качулка, която я бе пленила с въздържателната си строгост. И безмълвието, което я възбуждаше. Тя го жадуваше, а знаеше, че бе като нарисуван ручей, от който не може да пие... 06.08.2025 г., 12:58

Страсти през август 🧡🌠🧡

На Данаил Тя се показа на терасата и той ѝ помаха. Беше се събрал с всичките си приятели пред магазина и си говореха. А тя липсваше. Бе облечена в зелена пола с цикламени орхидеи и носеше черно бюстие. Лозницата прикриваше стройното ѝ тяло. Той ѝ помаха да отиде при тях. Липсваше нейният цвят и присъствие. Тя събра смелост. Слезе по каменните стълби. И отиде. С бляскавата си осанка. И неподражаемо величие. Мина със самоуверена походка и всичките мъже я огледаха одобрително. Всички я желаеха, но тя принадлежеше само на един. На Него. На Онзи, на когото всички се подиграваха. На онзи, най-скромния, тихия и прикрит от всички. На онзи, който почти не говореше. На онзи, който изобщо не се хвалеше с постиженията, парите, знанията си. Който просто си мълчеше и наблюдаваше синия ефир и терасата ѝ. Да се появи Тя. И тя винаги се появяваше. Да простира, полива градината или просто да мечтае. И той се влюбваше в нея всеки път, когато я види. Но този път бе неудържим. Затова я повика. И тя отиде. Погледна го със загадъчния си поглед и влезе в магазина да си вземе разхладителна напитка. Като излезе, той я чувстваше. Искаше да се слее с нея. Тя го поемаше с диханието си и му се любуваше. Искаше да потъне в прегръдките му. И беше нощ. Звездите валяха от небосвода и се стичаха като златни реки по наклонената улица. И тя пееше. И той я приближи. Луната се отразяваше в светлите ѝ коси. Той я прегърна. Тя му се отдаде. Искаше да я изпълва. Искаше да го изцапа с влагата си, да му остави трайно своя печат на страстта, сладостта и сладострастието... И той да лепне по кожата му завинаги... Искаше да го плени и покори и, всъщност, почти беше успяла. От едно самотно и необвързано момче го бе превърнала в любящ и покорен мъж... Те се насочиха към къщата ѝ и той започна да я целува страстно във входа. Ръката му се провря под полите ѝ и докосна разцъфналата ѝ роза. Докосна гърдите и косите ѝ. Повдигна таза ѝ и я долепи до стената. Проникна в нея само с едно плавно движение. Влагата ѝ вече го бе превзела. Той знаеше, че е неин и няма никога да се отлепи от нея и от съвършената ѝ женственост. Времето не бе спряло - то никога не бе съществувало - и той сега осъзнаваше този дъх на вечност, който му поднасяше нощта. И се загуби в нея и плътта ѝ. Устните му потъваха в румената ѝ кожа... Той я пренесе до входната врата на дома ѝ. Тя отключи и продължиха да се любят на двойното легло от полиран дъб. После тя се сгуши в гърдите му и промълви: "Обичам те". Той дори не изчака да произнесе последната сричка. "А аз теб много повече" и я целуна нежно по челото. 03.08., 21:44; 04.08.2025, 13:26

Августова нощ 🌠🌛🌓

На Данаил 💙💛🖤💛 Исках да се гмурна в августовското небе и да потъна там. Да плувам сред звезди... Да се къпя в нощ. А палуба да му е самотната растяща луна, която да ме спасява като пояс от мислите ми. И аз да се губя в теб и обаянието ти, което си ми оставил в квартала. И ме любиш в мислите си, също както аз. И те сънувам наяве, и ми се сбъдваш по жиците от неочакваности и в момичешките ми-женски вени. Ти си една сбъдната мечта, която си пожелах, и ми се сбъдна... 04.08.2025 г., 00:13

Неслучайна неопределеност

На Данаил Тя полегна на леглото и той зае място над нея. Погали шията и косата ѝ с едно нежно и искрено движение. Целуна я страстно и членът му искаше скоро да се прибере в топлата ѝ плът. Той я възбуждаше силно и тя затваряше очи и разтваряше устни да погълне страстното му дихание. Той се намести и Проникна в нея. Искаше да види къде влиза, но тя не му позволяваше. Той влизаше в Рая, а искаше да види портите. Вече виждаше русите ѝ коси и червените ѝ устни. Тя не можеше да му се насити. Имаше чувството, че няма да ѝ стигнат цели две вечности да му се наслади и насити. Че колкото и да се опитваш да спреш времето, то се изплъзва като пясък в пръстите ти. И нищо не може да се върне назад, освен в онзи спомен, който си съхранил. Освен ако споменът не е бил мечта. Макар че мечтите и спомените имаха еднакъв статут - недействителни към настоящия момент. Дори и нещо да се бе състояло, то бе минало и вече го нямаше. Дали бе спомен или мечта - все тая. И отново онзи жужащ шум, сякаш той мислеше за нея. Искаше му се да я изпълва. Тя не можеше да свърши, искаше да се пръсне като галактика с безброй ръкави. А той, заточен в своя скучен затвор, я дебнеше в мислите си. Нямаше смисъл да я преследва, защото тя не бягаше от тях, а му се отдаваше. И всичко ставаше толкова лесно... Мечти или действителност - двете страни на една барикада. Денят и нощта на една планета. Двата полюса на един неопределен Космос... 31.07.2025 г., 22:07

Такава гръд, такава плът

На Данаил ❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️ Такава гръд, такава плът - Не ти ли се приисква да ги любиш? Такава гръд, такава плът В утробата ми ти да се изгубиш. Такава гръд, такава плът Не ти ли се приисква да опиташ Поне прашинчица от моя път Наместо в твойте мемоари да се скиташ... Такава гръд, такава плът Кога ще дойде нощ ти да ги вкусиш? Да се отклониш от своя път И моите послания да слушаш... 31.07.2025 г., 20:39

Властен 🩶🩶🩶

На Данаил 🩶🩶🩶 Никога няма да забравя онзи поглед. Онзи поглед, който ме изпепелява цялата. Искам да се скупча в краката ти като пепел, която да сгазиш. Да властваш и да притежаваш. Поглед, който се загледа в пространството, изсмя се малко налудно и продължи. Продължи по незнайния си път. Ти се загуби като облак и аз те проследих като дъжд. Исках да те намеря. А знаех, че съдбата не ни свързваше. И може би никога нямаше и да ни свърже. Тъжно ми беше... Защото посоката те отнемаше от мен. Надявах се, не завинаги. Надявах се да те срещам пак. Но не знаех какво е писано. Имаше някакво строго тайнство в теб. И ти като всеки заемаше своето място във Вселената. Имаше си своя съдба, орбита... И не искаше да се отклониш от нея. Аз те отклоних. За кратко. Дотолкова, че ти щеше да паднеш в моята бездна. Беше като нощ преди зазоряване, а аз знаех, че не мога да имам връзка с теб и да се впусна в мъгливата неизвестност. Носеше странна карма в себе си. Карма, която ми бе непонятна... 31.07.2025 г., 10:09

Случаен четвъртък ☁️🩶

Хубаво нещо е лятото. Изпълва те с настроение... Докато не дойде един случаен четвъртък, който да ти напомни на есента... Да е облачен, сив и скучен, жив единствено в стоманените вежди на небето... Да те обземе една непреодолима меланхолия... Да знаеш, че си сам. Сам със себе си. И съвестта си... 31.07.2025 г., 09:58

Тъмното ми Аз 🌑

На Данаил 🖤🖤🖤 Ти си като тъмното ми Аз. Непознатата част от мен. Другата половина. Обратната. Несънуваната. Немечтаната. Непроявената. Недокоснатата. Ти си като вакуума, който ме поглъща. За да искам да се освободя. Да се преродя отново по-светла и истинна. По-позната за теб. По-докосната и открита. Ти си онзи залез, който се ражда в мечтите ми. С пурпурните запади и златните югове. С хладните севери и горящите изтоци. Ти си като компас със сто посоки. И всичките от тях непознати. Непътувани. Без карта и усмирение. Без потоци и устреми. Ти си като тъмния плащ на нощта, която хвърля сянка като криле на демон. Ти си като докосване, предричащо обсебване и поглъщане. Малка диря в огромната пропаст. Северно сияние без дъх. Горски ягоди на лунна светлина. Ти си като питката, която ще изгрее в късното лято, в края на юли. Ще превали и ще залезе в изтока. Ще се потопи в потока на нощта и в звездното сияние. И после ще възкръсне в овъгленото ми сърце... 30.07.2025 г., 22:45

Юлски вечерен вятър 🌬🍃

На Данаил 🍃 Юлският вечерен вятър донасяше със снагата си западното дихание. То се извиваше по комините на къщите и присядаше над лозата като на малък летен престол. Аз вървях по двора и мечтаех, летейки с всяка мисъл, която създаваше петолиние към вечността. И рисувах завъртулки и вълшебности, с които да увенчая гората. Шепотът на звездите бе прикрит зад облаците, които като пелерина вардеха нощта от самотното ѝ бягство. Аз се скитах по улиците и рисувах комини по тротоарите и паваж по покривите. Той бе тук. Присъстваше. С малките букви, оставени по плочките. С малките спомени, които като печати бяха заклеймили нашите пътища, по които вървяхме. Всяка стъпка бе спомен; всеки дъх - вечност. Защото вярвах, че този живот е само началото на Великата вечност... 28.07.2025 г., 22:53

У дома 🏡

На Данаил Видиш ли го, си се прибрала у дома - Той твоя дом е, твойта крепост, твоята опора И твойта пътеводна светлина От злите и враждебни хора. Той твоя ключ е; ти си негова ключалка - Отключва те със сал' един замах В гърдите му топиш се толкоз малка, Че чак се чувства сиромах. А има своето богатство - това е твоята снага И нивга не отдава се на бягство - със тебе иска да е в вечността... 28.07.2025 г., 00:16

От отдавна

На Данаил Като те погледна, те познавам цяла вечност От самото раждане на този Универс И те чувствам близо, даже отдалече, Любовта пречупва се като дисперс. И ме галиш... Като брат си, Като мойта плът и мойта кръв И е най-голямото богатство, Че те познах от поглед пръв. И живееш... на секунда разстояние, Малък хвърлей във самотния квартал И пленявам те със женско обаяние, И приставаш ми със поглед отмалял. И лозата - резедавата ни кръстница - Рисува сватбата ни в тихия ми двор, А довечера ще бъда твоя мръсница, Когато месецът изгрее над съседния обор. Ще се любим... като двама странника, Случайно срещнали се в вечността, А се познаваме от толкова отдавна, Дори Вселената не знае откога. 27.07.2025 г., 23:32

Твоят път

На Данаил ...И каменният зид, обрасъл в тръни, Протяга своята варовична стена Към твоя път, със мистика изпълнен И иска да изплаче пред света. За всичките априлски щрихи, Нерисувани по стъпките от камуфлаж И розите с бодли безименни, Увенчаващи плета като самотен страж. И църквата, изпъчила снага, С напеви охрени камбанно лято Е вплела свойта висота Във моето крайпътно тяло. И аз минавам по зеления ти път И търся те във вплетените арки Ти губиш се без стон и плът - Единствено в стиха си те заварвам... 27.07.2025 г., 14:47

Притвор 🕍

На Данаил Присъстваш в моите молитви И в моя дом и мойта одая, Приседнал вкъщи като притвор Ти чакаш да се появя. Да се явя като небесен ангел И тихо да нашепвам мил куплет, А ти ще бъдеш моето евангелие, Което ще прочитам ред след ред. Ще се явяваш... като безсмъртен огън Да ме лекуваше от безмълвния ми глад, Душата да изпълваш с щит любовен И мост за бягство от античен ад... 25.07.2025 г., 22:22

Котка зад перде 🐈‍⬛

На Данаил Котка зад перде при спуснати завеси Случайна мистика във топъл летен ден И аз отново питам се къде си - Лозата във гръдта ми си сковава плен. Лозата изморена е във петък - Случайно тя полюшва сънена снага И лятото приседна напоследък Избра си моя двор пред свойта синева. И шепне... как отишъл си на изток На хвърлей разстояние, а толкова далеч Сега кого - луната ли да питам, А тя ще се яви едва нощес. Загина черна котка без послания Писмо предсмъртно тук на стария завой Аз искам да те търся без признания И без да те поя с сълзи безброй... 25.07.2025 г., 13:13

Сърце за Данаил 💖

На Данаил Едно сърце за Данаил, А другото остава си за мене - В душата моя той гнездо е свил - В очите ми рисува си безвремие. В градината ми - ключ забравен, позлатен - Намери го с едничко изумление - И после - на прегръдките ми в плен - За старата греховност изкупление. В душата ми - единствен храм - Той търси незабавно примирение - И тук приседнал, тих и ням, Очаква моето благоволение. Погалвам го по тихата глава С един-единствен жест на песнопение И после ми се сгушва във гръдта И там намира изцеление. 23.07.2025 г., 11:26

Съвпад 🪐

На Данаил Той я положи на леглото и започна да я люби силно и мощно. Той бе чакал това съвпадение цяла една вечност. И ето че сега тя му се случваше - красива и съкровена в силните му обятия. Гърдите му потъваха в гърдите ѝ и се топяха в нежната им мекота. Тя му се отдаваше в слабост и примала и той знаеше, че това е най-скъпото, което може да получи от нея - нейното доверие и липса на съпротивление. Той знаеше, че ако иска да е по-женствена, съответно и той трябва да е по-мъжествен. Колкото повече иска да получи, толкова повече трябва и да даде. Ако иска да получи бездна, трябва да даде висини... 21.07.2025 г., 2:29

Феноменът "Дразнело се мерзавец"

Ивалина Трайкова Това е един добре известен и широко разпространен феномен, обхващащ цялото общество. Среща се предимно по градските ширини, целогодишно, ежесезонно, целодневно и ежечасно и се характеризира със следните особености: мерзавец (подляр, предател, изменник, нечестивец, алчник и подигравчия) гледа да елиминира и унищожи Честния, Достоен, Доблестен и Почтен Човек. Защо? Защото се дразнело мерзавец. Дразнело се от неговите чистота, съвест, добри дела и порядки. Дразнело се от непозволението му да злоупотребява с него или с други честиви хора. Затова легендата гласи, че когато свестен човек се появял в гнусното общество, мерзавец ставало още по-мръсно: почвало да уволнява от работа, да коварничи, злослови, клевети, интриганти, да се гаври и подиграва, да подлива вода и да предава. Мерзавец искало да си осигури уютен Рай и добро мижесъществуване. Ето защо качествените хора му пораждали дразнимост и така се образува описаният феномен. 15.07.2025 г., 12:58

По-добре да нямам връзка с теб 💔

На Любимия ми Данаил 💙💙💙 Аз те обичам силно и, въпреки това, по-добре да нямам връзка с теб. Аз съм съсипана жена, Данаиле. Съсипаха ме още на 19. Разни боклуци, които ме използваха, и нищо не ми дадоха. Само разбито сърце, сълзи и разочарования. И години наред, прекарани в униние. По-добре да нямам връзка с теб. По-добре да те виждам отдалеч и да си мечтая. Да си махаме и да разменяме любовни слова и трепети. И сбъднатости само в мечтите ни. По-добре е така, Данаиле. Аз не искам да те съсипвам, както съсипах другите си мъже. По-добре да си останеш цял. Здрав, силен и непокътнат. Недокоснат от такава жена. Такава жена вече не е Вода, Данаиле. Тя не може да чувства, да се отдава и да преживява съкровени мигове с мъжа. Тъжно е и жалко, нали? Такава жена вече е огън - пари, съсипва, гори и унищожава. Причинява нелечими рани. Както ѝ ги причиниха и на нея. С какво е заслужила? С нищо. Но и мъжете след нея с нищо не са го заслужили. Такава жена просто не се нуждае от мъж. Тя иска да живее в самота и единение. Тя няма нужда от споделяне на сексуалност. Просто защото я няма. И няма какво да даде на мъжа до себе си. Защото всичко най-съкровено и свято ѝ е взето... 15.07.2025 г., 10:37

Газирана вода 🍾🏰

На Данаил 🩶💚💛💚🩶 Тя отпи глътка газирана вода и го погълна. Беше в мислите ѝ и в горещите пясъци на квартала, които вятърът донасяше. Тя се унесе и затвори очи. И засънува приказен съм, в който го среща край замъка на едно далечно кралство в преддверието на една гора. Той - рицар с мантия, яздещ светлосив кон; тя - принцеса с корона, дъщеря на краля. Най-накрая се сбъдваха... И приказката тепърва продължаваше... 14.07.2025 г., 15:26

Магазин за счупени мечти 💔🍭

На Данаил ❤️🩷💛🩷❤️ Не минаваше и ден без магазинът да е отворен и да продава счупените си надежди и мечти на случайни странници, на случайни спътници или пък квартални пиянки. Не минаваше и ден без тя да мине покрай площад Оборище и да види обичайните пиянки, насядали на пейка там. Нейният възлюбен го нямаше. Баща му имаше рожден ден днес. А тя мина... със сапунения си парфюм Долче и Габана, подарен ѝ за рождения ден преди 3 дни. Мина и стигна магазина. Отново празно. Отново няма никой. Отново същата проекция, същите сгради, блокове и къщи. Същия кат, зад който хладно се вихреше юлският вятър. Да, бе захладняло вчера след продължителната жега, задържала се цял месец. Мина. И погледна. Неонова табела, святкаща за привличането на купувачи. И поредната счупена мечта. Него го нямаше, нямаше да се сбъднат. А като го видеше, просто мечтаеше за него. А той не ѝ обръщаше внимание. Беше си зает с кварталните бирочерпци, с които си говореше за сделки, имоти и несбъднатости. Той никога нямаше да надникне в нейната душа. И в което тя пишеше за него. Толкова много прози, разкази и стихотворения... Толкова много есета, философии и импресии. И хвърчаха в пространството на времето, изписано в летни облаци в сребристите небеса. Какъв ли урок щеше да ѝ се случи скоро? Тя не знаеше. Знаеше само, че колкото и красива и женствена да бе, не му привличаше вниманието. Не се захласваше по нея. Това я измъчваше. Следеше го, дебнеше го и нищо. А искаше толкова малко: шепа внимание и капка обич. И една гледаница на карти, която да предскаже бъдещето... 10.07.2025 г., 10:49

Първа среща 🎉🎊🎉

На Данаил 💛💖💙 Има един вълшебен момент на първата ти среща с мъж, в който се стигне до интимност. Тържественият и сюблимен момент, в който той преобръща душата ти. И разголва истината, скрита под дрехите. Какво ще види, той не знае. И тепърва му предстои. Да разбули булото на гърдите ти и да ги види за пръв път. Да докосне нежната им мекота. И островърхи куполи. Той чувства, че попада в черна дупка. Също, както и ти. Когато го срещна пред магазина в един сапфирен мартенски ден. Колко бързо отлита времето... И се преобразява в лято, в което се срещате. Почвате нещо и то е като транс. Потъвате заедно. Неизвестно къде. И какво ли значение има, след като ще сте цяла вечност заедно. Или пък не? Всичко е една утопия. Една измислица, пречупена през твоето въображение. И не можеш да мечтаеш за нищо повече от това, което получаваш. И да мечтаеш, няма да го получиш. Не тук, не сега. Не някога. А във вечността, ако съществува такава. Дотогава можеш само да бленуваш... Като тази среща, която се състоя единствено във въображението ми... 03.07.2025 г., 22:17

Огнедишащ дракон 🐲🔥☀️

На Данаил 💚🧡💛 И те скрива знойна жега в топлия си дъх - Като огнедишащ дракон те погълна с златния си лъх; Ти изгуби се във лятото горещо, А те чакам пак в квартала да те срещна. Ти броиш секундите до есента; Ще окапят листите на златната лоза, А по калдаръма - златен фин прашец Ще напомня ни на пролетен синчец. Изгуби се. Не питам църквата, Дали е виждала следите ти оловни, Не питам плетовете и стените, стълбата Кога ще сбъднем стихове любовни. А пиша... за незимисленото утре, Родено още днес в един жълтък; Гори ми въздухът и жегата и утрото, Пронизват ме с един оранжев лъч И ражда се отново като сънотворно Онази неочаквана любов И не питам вече въпросителни съдбовни, Защото тя се сбъдна в изгрев нов... 25.06.2025 г., 14:32

Обрат 💚🌊💚

На Данаил 💚🌊💚 Не е ли изумително какъв обрат могат да приемат нещата? Човек, когото си обичал, без нищо да ти е направил, можеш да решиш, че те е наранил с нещо и да спреш да го поздравяваш. Той самият дори няма да знае къде е сбъркал. И така ще свърши вашата любов. Или не? Ако те обича, би те доближил да изясни обстоятелствата. Този, който се съгласи със загубата ти, със сигурност не те обича. Или не? Може би той също има гордост, която не иска да бъде погазвана. Коя е истината? Как ще се развият нещата при подобен случай? Ще приключи ли любовта ви или тепърва предстои, разгръщайки тайнствата и необятностите си?... 25.06.2025 г., 14:06

Лунната стая 🌃🗄🌛🌕🌜

Документите бяха в спалнята. Господин Смит ги бе заключил в един сейф. Смит беше вдовец и живееше сам в един малък апартамент на малка тъмна уличка, нощем огрявана зловещо пт изгряващата луна. От влоговете си Смит спечели много пари и не посмя да сподели това с никого. Родителите му живееха в Ню Джърси, а той беше чак в Калифорния. Рядко им се обаждаше, а още по-рядко им пишеше. Те бяха спокойни, че животът му тече гладко, без спънки и че не се нуждаеше от каквато и да било помощ. Ето защо най-после го бяха оставили на спокойствие да живее живота си, както намери за добре. Самият Смит не беше много сговорчив и нямаше много приятели. Лошото беше, че малкото му такива бяха заклети комарджии и той им нямаше доверие. Не споделяше проблемите си с никого. А да каже, че е спечелил толкова много пари на някого пт приятелите си - за него това щеше да бъде истинско престъпление. Той много обичаше да се разхожда сам по тъмно. Правеше му удоволствие и се разтоварваше. Нощта срещу 21 юли също не направи изключение. Без да вечеря, той се облече и излезе. Три бегли сенки се плъзнаха точно пред двуетажния блок и се чу тайнствен шепот: - Да се развихряме, докато Смит го няма. - Нека да му вземем паричките и да се изпаряваме. След двуминутно мълчание се обади и третият: - Смит е на втория етаж. Нямаме стълба. Как ще се качим? - Това въже ще ни послужи - каза първият обадил се и като го закчи здраво с куката за най-гоения край на водосточната тръба, започна да се катери. - Ще издържи ли? - недоумяваха другите. - Естествено, че да - той разпръсна всички техни съмнения. После се метна през отворения прозорец в спалнята. Останалите го последваха. Сейфът се намираше зад гардероба. Без да светват лампата, тримата обирджии започнаха да търсят. Лунната светлина ги улесняваше защото всичко се виждаше като през деня. Преместиха кревата, масата и, след като преровиха гардероба, го отместиха и разбиха сейфа. Вътре имаше $ 25 000. Взеха ги заедно с документите и като подредиха всичко, се спуснаха пак по въжето и избягаха. Смит беше вече тръгнал към дома си. Като стигна двуетажния блок, си отключи и влезе. След като се навечеря, когато беше 23:30, реши да си легне, като не забеляза ни най-малък признак за обир. Цял час се въртя в леглото. Нещо го глождеше. Запали лампата и реши да види там ли са парите му. Отмести гардероба и с ужас видя разбития сейф. Обади се на полицията. За миг тя пристигна и, като разбраха за случилото се, полицаите веднага започнаха да търсят за отпечатъци. Разбойниците бяха действали без ръкавици. Откриха отпечатъците и след три дни обирджиите бяха заловени. Те отидоха директно в затвора, а Смит получи обратно парите си. 22.10.1999 г.