5 минути спокойствие 🕰

Всеки ден си заделяй по 5 минути спокойствие. В които да не мислиш за нищо, а просто да се отпускаш. Да издишваш цялата тъга и злоба, които си насъбрал и с които се опитват да те обсипят. Здравето ти е най-ценно. Ако го загубиш, ще разбереш защо. Тогава няма да можеш да го откриеш дори в най-именитите аптеки или болници и дори в най-скъпите лекарства. Не прибягвай до тях, а се пазѝ. Обръщай си внимание. Правѝ йога. Вдишвай и издишвай. Мечтай и се самолекувай. Животът е достатъчно напрегнат и труден. Направѝ необходимото да се спасиш. 30.11.2024 г., 8:47

Джаз 🎷

Животът е кратък и тъжен като джаз-песен. Той кънти по стените на червеното заведение с приглушена светлина и оглася въздуха с ароматния си саксофон. В дъното не забеляза ли онзи тайнствен левент, който ти се усмихва загадъчно? Облечен в бежев шлифер и бимбе, той носи същата онази неискрена усмивка, с която ще те обсипе и дискотечният сваляч. Само че тук много по-изтънчено и галантно. Той всъщност не идва до масата ти. Изпуска кълбо дим от дебелата си кафява пура и те наблюдава с мътен поглед. Твърде престарял е за това. Вече е на 54, макар и силно запазен и съхранен. Наживял се е на жени и момичета. Сега просто иска малка дружина от 5-6 мъже, малко карти, джаз, уиски и уютна музика. Музикантът със саксофона свири с онзи отработен похват, с който всеки джаз-изпълнител поднася изпълнението си. Кръглите маси са пълни и оживляват заведението с веселия и задушен глъч, който се чува. Ти вървиш и търсиш своята маса. И никъде не я намираш. Никъде няма място. Сякаш че не пасваш тук. Не ти е тук мястото. То ти не пасваш и на целия живот и никой бе може са ти даде обяснение защо си тук. Защо се мъчиш толкова. Защо няма любов. Защо не се получава, както ти искаш. Защо се влюбваш, а няма развитие. Толкова много въпроси без отговор... И се луташ между масите като сламка в житейския океан. И намираш своето място някъде в дъното на заведението. Откъдето все още те наблюдава онзи левент. Но знаеш, че нищо няма да се получи с него. Вече не си на 19 да вярваш сляпо на всеки мъж. Знаеш, че са лъжци и не обичат така, както би искала. А той е и на години, а ти си доста по-млада. Нищо не може да ти предложи. Освен един неискрен романс. Никоя уважаваща себе си жена не търси това. Но тя дори и да не го търси, нерядко го намира и дори с това започва животът ѝ. Страхотен шамар, без дори да знаеш защо. Какво си направила, че страдаш толкова много. И най-големият парадокс и цинизъм е, че всъщност нищо не си направила, а се мъчиш. Без вина виновна. И това е репертоарът на живота ти. Никой не ти дава дори заслужения отговор защо е така. Защо си в тоя затвор на мъката и страданието. Животът е кратък и тъжен като джаз-изпълнение. Да, може да продължи няколко часа, но ще свърши и всички ще се разотидат. Ще опустее заведението. И после навън ще срещнеш онзи левент, който те гледаше от дъното. Само че тук ще запали не пура, а цигара. И далеч няма да е толкова привлекателен, колкото ти се бе сторил вътре. Неоновата светлина на заведението го огрява и ти го виждаш. Вече е пиян. Нестабилен. Ненадежден. Той точно затова и не е успял да създаде семейство. Отстрани на очите му личат бръчките на неискрените усмивки, които цял живот е подарявал. И ще продължава, докато е жив. Защото това е животът му. Но неговият живот се преплита и с животите на тези, които искат нещо искрено. Но не го намират. Защото животът не може да им го предложи... 30.11.2024 г., 9:24

Коледа в града

Коледа наближаваше в нашия уютен и тих град и всичко бе украсено в коледни послания. Огромната градска елха се извисяваше на площада и носеше като овощно дърво всичките си топки, снежинки, гирлянди и украшения. Белите крилати ангели пееха неведомите си божии песни и огласяха простора с белокрилия си полет. Елхата туптеше като огромно сърце и изпомпваше кръвта на движението на площада. Всяка артерия като вена източваше движението по графитено-сивата асфалтова кръв... 25.11.2024 г., 14:40

Продавачката на розови сърца 🍧🩷🍨🩷🍦🩷🍡

Да, тя се намираше в китната уютна сладкарница, в която всеки спираше да се постопли малко и да си вземе сладка розова торта, за да се почерпи. И заедно с нея получаваше и едно розово сърце, увито в хартия. Милата продавачка винаги беше любезна с всеки, затова имаше много посетители и всеки се сгряваше тук в студените ноемврийски дни. На тезгяха бяха подредени цели торти и отделни нарязани парчета. Всяко със своята отделна сладост, примамливост и изкусителен вид. Всяка торта носеше някакво послание и нашепваше призиви на любов, близост, топлина и сплотеност. От това се нуждаеше светът. А не от повече работа, раздори и пари. До гуша вече с тези пари. Те само разединяваха хората и ги караха да се карат още повече. И затова беше тази сладкарничка. Едно малко туптящо сърце насред оживения площад. Вратата се отвори и влезе млада жена, около 37-годишна. Спретнато облечена в бяло късо палто, пепеляво-розова рокля, черен чорапогащник и обувки на ток. Поръча си бяла торта с червена черешка и седна на маса в дъното на заведението. Зачете се в списанието, което взе от кошницата, и потъна в мислите си. Гъстите ѝ дълги мигли почти покриваха черните ѝ очи. Вече бе свалила черните дантелени ръкавици от тънките си пръсти и сега огромният ѝ пръстен със син сапфир и инкрустация от блестящи малки камъчета се видя. Той придаваше завършен вид на изрядната ѝ външност. Черната капела на главата ѝ с изтънчена панделка придаваше една неуловима тайнственост и загадъчност, които струяха от извора ѝ на младост и красота. Кадифената ѝ кожа само бе подчертана от яркото червило и цикламения руж. Беше красива жена в разгара на лятото на живота си и присъствието ѝ издаваше една неоспорима класа, изисканост и интелигентност. На пръв поглед изглеждаше необвързана, но не от ония припряни жени, които искаха всичко ма всяка цена. Тази имаше стил и елегантност. И всеки истински мъж можеше да я оцени. В този миг вратата се отвори и влезе изискано облечен млад мъж на около 40, облечен в черен фрак. Допирът на лачените му обувки с крокодилски щампи отекваше с всяка стъпка, която направеше. Той се доближи до тезгяха и промълви на продавачката: - Една торта, ако обичате, но с нея искам да ми продадете и малко любов. - Любовта не я продавам, а я давам безплатно - възрази продавачката - и тя се намира във всяко парче. Във всяко парче съм вложила себе си. - Бих искал да намеря любовта на живота си... - Добре, ще я срещнете. Само изяжте тортата и сигурност ви давам, че веднага ще се влюбите. Той взе тортата с орехи и се запъти към дъното на заведението. Единствената свободна маса бе една малка масичка в близост до изтънчената жена. В миг господинът необяснимо потръпна. Искаше му се да доближи дамата, струваше му се позната. Откъде ли? От някой сън, от някоя мечта или от филма, който играеше в момента? Неусетно той усети как тази жена го привлича неудържимо силно и той се влюбва в нея. - Извинете, разрешавате ли да седна до вас? Заведението е пълно и не мога да си намеря място. - Разбира се, че разрешавам, заповядайте - любезно го допусна тя и отмести малката си бяла лачена чантичка с дръжки от изкуствени перли. Те се запознаха. Поговориха си и между тях припламваше все повече топлина и задушевност. Когато стана време да напускат заведението, изисканият мъж се отби през касата и смигна на продавачката: - Благодаря ви, вие ми помогнахте да намеря Любовта си. - Това е, защото ви сложих едно розово сърце към тортата - отвърна тя.

Коледен квартал ❄️☃️🎄☃️❄️

Студеното ноемврийско слънце облепяше стените на кооперациите със златистия похват на сръчните си ръце. То оставяше подписите си по комините, от които като джинове се процеждаха пушеците от печките, уютно топлещи вкъщи. Бе ранна ноемврийска утрин. Студът пълзеше по асфалта, заскрежаваше стъклата и после продължаваше неведомия си път към кварталите, в които да се приюти и подслони. Той свиреше на невидимия си леден кавал. И цял оркестър му бяха ледените висулки, които пееха със стъклените си шепоти. Арфите на вятъра сега звъняха своите изтънчени мелодии. И целият квартал изглеждаше толкова красив с приближаването на коледните празници... 24.11.2024 г., 12:40

Неоновият магазин 🩵❄️💙❄️🩵

На Даниел 🩷🩷🩷 Той туптеше като сърце в студения квартал. И блестеше като малко сияйно нещо, което озаряваше душата ти всяка ноемврийска утрин, когато се пробудиш. Той примигваше като с клепачи да примами всеки минувач да влезе вътре да си купи бира. И един от тях бе ти. Всяка утрин те виждах как влизаш. Ранобуден си. Като мен. Много по-добре е да станеш рано всяка утрин и да свършиш нещо добро за другите и за себе си. Да си полезен на тоя свят. Да оставиш светъл път, а не болезнена рана. Такъв си ти. Такава съм и аз. Когато ти посвещавам стихотворения и ти ги подарявам после. Когато правя нещо с ръцете си и то е предназначено за теб. Защото този магазин ни събра. Този магазин с неоновото си сияние. Ни приласка да се срещнем тази есен. И миналото лято. И всичките сезони занапред. В душата си ми и там ще си останеш завинаги. И аз ще те пазя като в плик... 24.11.2024 г., 12:23

Там, където ми се сбъдваш... ❄️🩵❄️🩵❄️

На Даниел ❤️❤️❤️ Като диамант в шепата ми и бляскаво и изтънчено блестиш. Сгушваш се я уютната ми длан и заспиваш в храма на Любовта. И се случваш в кръвта ми, и течеш във вените ми. Плуваш в потока на чувствата ми и се гмуркаш в сърцето ми, а скокът ти отбелязва концентрични сърца. Не мога дори да си мечтая за вечност, защото вече я има - тя е сбъдната и нашепва невидимото послание на страстта... 23.11.2024 г., 20:08

Любиш ме... ❤️💛❤️

На Даниел Любиш ме... Затварям си очите и кръвта ми се сгрява, като си помисля за присъствието ти, което ме следва неотклонно, където и да съм. Било в сладкарницата с розови сърца, на Оборище, у баба или при мама. Навсякъде си и живееш в мен. Построил си си ъщичка и пребиваваш в сърцето ми. И аз съм уютната твоя хазайка, която единствения наем, който иска от теб, е любовта ти. И ти ми я даваш. Тече по вените ми, стопля ме, стига до сърцето ми и оживява творческите ми вдъхновения. Обагря студения ноември в пгнен пламък. И го съживява и той е тук и присъства. За да запали вечерните звезди и да спусне абажура на нощта. И всички сенки да заспят своя вечерен сън, завити изпод юргана на студа... 23.11.2024 г., 17:03

Ноемврийски сняг 🩶❄️🩵❄️🩶

...И почна да вали сняг. Сякаш потрошена слюда се сипеше от небето и стелеше блестящото си послание по студената черна земя. Покриваше снагата ѝ с тънката пелерина на хладния сняг. Нощта се спущаше и замрежваше града с мастилените си кулиси. Само зад тях се криеха огнените ириси на здрача. Той се криеше зад хълма с тъмносиньото си тяло и се кискаше като палач от пазвите на студа. Отдавна вече бе екзекутирал топлото време и сега, тържествуващ от гилотината, свиреше мрачната песен на есента. Ноември си заминаваше, но искаше да остави своя почерк тук, със студените рими, със студената мелодия и със студената драма на сезона. За да може този сезон да си замине и да отстъпи място на коледната феерия и настроение... 23.11.2024 г., 16:53

Прозаично вдъхновение

Днес написах няколко прози. И колкото повече пишех, толкова повече де вдъхновявах да рисувам бъдещето по струните на миналото. Защото един ден това настояще щеше да е минало. И онова бъдеще щеше да е настояще. Къде ли ще сме ние в бъдния миг...? Не можем да знаем. Затова е по-хубаво да не гадаем, а просто да сме тук и сега и да съществуваме. И да се носим по вихъра на времето. Къде ли щеше да ни отнесе той? На някое непознато място или отново на същия познат пристан, на който сме се появили?... 23.11.2024 г., 16:09

Студен съботен следобед под голото небе... 🩶🩶🩶🩵🩵🩶🩶🩶

Под студеното небе се намираше сивият град. Сивият град, скупчен в ламарината на светлосиньото небе. И я дращеше с ръбатите очертания на къщите и блоковете си. И подписваше тази карикатура с графитения почерк на съботния студ. Да, ноември си заминаваше, но бе всеноче тук. И искаше да изстуди земята, за да я подготви за зимата, когато декември дойде и разстеле бялата си пелерина по черната земя. Беше следобед и слънцето бавно захождаше зад склона. Скоро щеше да се скрие на завет и да продължи неуморния си път. А тук тихо се спускаше мракът. Като черен плащ или черно фередже, с което се забулваше денят. Денят не искаше да разкрие лицето си, да го озари и усмихне на изнурения минувач. А тайнствено и сенчесто си заминаваше, за да отстъпи място на нощта. По склона се стелеха есенни листа и плодове. Търкаляха се в устрем да се слеят със земята. И никога не се сливаха, а стояха като килим, изгрял над студената повърхност. Вятърът бе издухал облаците и сега бе спокоен. Беше се прибрал в зимния си хамбар да се наяде с още студ, за да се появи отново тук. И да разлюлее градината. Но не днес. За днес и предната нощ бе достатъчно. Бе събрал достатъчно листа, с които да загърне студената снага на земята. И лозовите листа се бяха накупчили като дружина деца, изплашени от студа. И се завихряха в ъгъла на блока или на къщата. Те танцуваха своя невесом танц. Дворът беше опустял. Плочите му, изстинали от лятната жега и зной, сега заспиваха сивия си сън. Пейката също притихваше, разкрачена от някогашни седенки. Сега нямаше кой да поседне на нея. Не и покривите, които кармазяно дращеха студа с ръбовете на своята керемиденост. Нямаше кой... Да излезе навън и да събере малко вятър, защото вятърът бе тъй студен и неприветен... И пъдеше пътниците, вместо да ги сплотява. А аз гонех листата в мислите си о сънувах как черните клони разграфяват простора на някаква напускането, по която течаха като вени едни реки от топла кръв. Кръв, която обагряше простора с топлина и смисъл. Защото в топлината се откриваше смисъла. А любовта - в топлината. И какъв ли бе смисълът, ако нямаше любов? Може би само гол и пуст пейзаж като този. В който талантливите художници откриваха красотата дори в челната сивота. И я рисуваха с перото на вечността... 23.11.2024 г., 15:48

Ноември

На Даниел 🧡🍁🍂🍁🧡 Най-светло е в душата ми, когато ми се сбъдваш И приказно шепти ми есента Със златни листи за пребъднатата бъднатост И вечност, скрита в нейната душа. Разстила свойте есенни напеви, Симфонии реди в градината от студ, Танцуват клони валсове неведоми И спуска се от север северняка луд. Градината отново тихичко притихва. И сгушва се във пазвите на черната земя Листата падат и рисуват стихове С един похват от знойните ята. Да, бяха тука само лятото Сега градината забулва се със студ Събра си всичките напеви ятото И свири вятърът отново като луд. Сега е есен. Вече е ноември И скоро дъжд ще заръми Снегът ще дойде през декември И порива му див ще озапти... 23.11.2024 г., 14:03

Топла чаша ☕️🫖

На Даниел ❤️🍂🧡🍂❤️ Топла чаша чай и се сбъдваш. И потъваш в мислите ми, където те откривам в библиотеката на мечтите и спомените си и разлиствам всеки скъп спомен с теб. Спомените се извиват и рисуват повествованието с красив калиграфски почерк. И всяка красива душа те чете. И разчита посланията ти, потопени в мастилото, което дави тъгите и съживява радостите. Извивките му тацуваха по белия лист. Толкова много музика, толкова много брачни партньори... И всяка дума си имаше любовна половинка. Всяка дума се съчетаваше с целия текст. Който рисуваше червеното послание на есента. И се потапяше във воплите на студения вятър. Отблясъците на предиобедното слънце рисуваха студени златни картини по лицата на сградите и оставяха послания по неведомите пътища на есента. Тя шептеше присъствието си с всяко дихание на студения вятър. И те сбъдваше, вече и тук. Цял час те гледах като на телевизор и не исках да гледам телевизора, който всъщност беше зад мен. Защото беше много по-важно това, което ти имаше да ми кажеш. Нашепванията на Любовта... 24.11.2024 г., 11:27; 16:00

Няма да бъда с теб

На Даниел Няма да съм с теб. Благодаря ти. За всички мигове, неизживени заедно. За летата, които не се сбъднаха. За обичите, които не се осъществиха. За откраднатите въздишки, които ти изпращах. За неслучилите се писма в сърцето ти. За сълзите, които сега роня. Благодаря ти. Съжалявам, че ти посветих стихотворения и рисунка. Съжалявам, че ти ги подарих. Сега си тръгнѝ от сърцето ми. И повече не се завръщай. 19.11.2024 г., 21:25

Студена нощ 🖤🖤💙💙🌜💙💙🖤🖤

На Даниел 💙💙💙 Напразно чакам да пребъдем, А вече намалява и луна. И как ли в тази зимна нощ да сбъднем Една премръзнала от студ мечта? Напразно чакам да ме стоплиш В камината, студена като лед. Отвред се чуват прилепови вопли; Сърпът ме дебне с поглед блед. Но нейде тамо ще се случиш Във друга реалност, в друг живот Дотогава всички стихове ли ще научиш, От мене подарени в този небосвод...? 17.11.2024 г., 19:58

Сапфирна нощ

на Даниел Дълбока тъмна нощ се стеле Отдавна не е имало луна, А нейде в облаците розовее Една забравена от вси звезда. С лъчистото си зрение се взира. И днес светлее наместо луна И тайнствени послания ни пее За чакаща за сбъдване мечта. Мечта си ти, но ще се сбъднеш В далечно-обозрим простор. Душите ни тогава ще пребъдат В един лъчист, пресветъл хор... 03.11. 00:28, 17.11.2024 г., 20:10

Синьо лято... 💙💙💙

На Даниел 💛💛💛 Никога няма да забравя синьото лятно със златни нишки, което ни срещна. Което ни вещаеше вечност в мечтите и сбъдването им... Когато минавах край тебе, облечена в най-красивата си синя рокля, подчертаваща цялата ми женственост... Или пък в искрящото си цикламено бюстие и феерична прасковено-розова пола... Липсваш ми, мили мой, и се намираш единствено в мечтите ми... 16.11.2024 г., 17:28

Искрящо сърце...

На Даниел 💛❤️‍🔥💛❤️‍🔥💛❤️‍🔥 Губя се в прозите си... И те намирам... И себе си намирам. Като съкровище изпод листата на студената дъждовна златна есен. И си там, и ме топлиш като кестен с диханието си. Аз се сгушвам в теб като в шушулка и по-топла става есента. Когато грее сърцето ти в нея. Като искряща огнена камина в средата на градината... Любовта е истинска... Защото се сбъдва... И се разсейват мъглите и дъждовете, и изпеква яркото слънце... 15.11.2024 г., 12:51

Един до друг

На Даниел ❤️❤️❤️❤️ Един до друг. Бог и богиня. Сън и видение. Утро и нощ. Призрак и смисъл. Лист и дърво. Вдъхновение и писалка. Гора и ручей. Въздух и свежест. Аз и ти. Сбъднатост, вечност... 14.11.2024 г., 20:34

Чаша чай и топла проза ☕️📜

На Даниел ❤️❤️❤️ В студените ноемврийски дни не ме спасява нищо друго така, както чаша чай с горещата пара, която като джин се извисява към тавана, и топлите прози, които ти посвещавам. За едно златисто лято, облечена в най-красивата ми синя рокля, разкриваща цялата ми женственост... Гърдите ми, сочещи към теб, жадуващи твоето докосване... Ъгълът на къщата, зад който се сбъдваш... Покривът, спускащ се към нас с желанието да ни венчае... Малкото кръстопътче, на което се сбъдват мечтите ни... Хладната бира и лятната зной... Краткото лято и дългата вечност... Мечтата ми, когато те пожелах... Да ми се сбъднеш от първия път и да няма блка и страдание, да няма раздяла... Да има едно вечно лято, в което да сбъдваме мечтите си... 14.11.2024 г., 12:18

Гореща ръка

На Даниел Той често минаваше под прозореца на дома ѝ, когато искаше да отиде някъде. Живееше наблизо, беше ѝ комшия, затова се засичаха често в квартала. Тя винаги си казваше, че следващия път, когато го види, ще му подари нещо. Хубави и топли мъжки дрехи. Само трябваше да мине. Да го издебне. И да го заговори. Една светла, но хладна октомврийска утрин, на Димитровден, той мина. Тя се появи на прозореца. Погледите им се засякоха и той ѝ се усмихна. Не можеле да устои на красивата ѝ усмивка, затова рече: - Здравей. Ела долу, ако искаш. Тя се освени, но все пак се реши да слезе. Майчинският ѝ инстинкт беше много по-силен от срама ѝ. Трябваше да му даде нещо, затова му подаде торбичката. - Заповядай, нося ти нещо. - поде тя. Той пое торбичката и надникна в нея. - Много неща ми подаряваш. Наскоро ми подари и грозде, и своя картина и стихотворение. - Това е, защото те обичам - призна тя. Дори нямаше нужда от това признание. Той вече знаеше това още от мига, в който я видя, а може би знаеше, че и той изпитва същото към нея. И тя разпалваше камината на любовта и страстта му с всеки изминал ден. Всеки изминал ден той я обикваше все повече и повече. Тя беше огън, приютил се я сърцето му. Топъл огън, запален в душата му, който не искаше да изгасне. Вечен огън, който щеше да трае вечно. Тя го доближи и погали лицето му с горещата си ръка. - Искам да знаеш, че те обичам... - Също и аз, скъпа. Също и аз... 14.11.2024 г., 08:21

Сбъдната мечта 🌬🍃

На Даниел 💚🤍🩵💙 Да, сбъдваш ми се. И всичко е толкова лесно, праведно и постижимо... И всяка наша мечта е сбъдната... И ние рисуваме картината, в която искаме да се сбъдва нашата действителност... 13.11.2024 г., 13:13

Защитник 🛡

На Даниел 🔥🔥🔥 Мечтая си за Мъж като теб. Да ме изпълваш с твърдата си мъжественост. Да пламтиш в Мен и да ми показваш, че съм Жена. Да изкарваш всичко най-женско от мен: влагата ми, чувствата ми, дълбочината ми, отдаването и доверието ми. Да ги оценяваш и оправдаваш. Закрилник, а не мародер. Женолюбец, а не злодей. Довереник, а не злодей. Искам да ти давам целия си женски плам, а ти да си стожер за вечния ми плам. Искам да оправдаваш чувствата ми, а не да ги ругаеш. Да останеш, а не да си заминеш. Да ме любиш, а не да ме рушиш. Да си Мъж, а не мижитурка. Защото мижитурките са много... 11.11.2024 г., 12:21

Годишни сезони

☔️🌬💐🌸💮🪻🌷🌺🏵🍒🌞🏝🏖🍑🍉🍎🍏🍇🍐🍂🍁❄️☃️🎄🎆🎇🎉🎊 Няма нищо по-прекрасно от студена есенна неделя, в която цял ден лежиш в леглото си и твориш. За нови светове, мечти и дихания... И се сбъдват по есенните листи на преходността. Само преди няколко месеца същите листи бяха тъмно-зелени. А преди това и резедави. А преди това клоните им бяха голи и по тях студенееха февруарски капки дъжд... А само преди това беше следколедно... Новогодишно... Коледно... Предоколедно... Есенно миналата година... Лятно миналата година... И се търкаляха сезоните в обратен ред като кълба в очакване да се срещнат... И всичко се въртеше, въртеше, въртеше и някак все си стоеше на същото място... Защото, колкото и бързо да бягаш, не можеш да избягаш от земята или от себе си. Или пък и от когото и да било. Защото, дори да бягаш от него, някога пак ще де засечете, защото земята е кръгла... 10.11.2024 г., 13:09

Вълшебно творчество ✨🩷✨️🔮✨️🔮✨️🩷✨️

Действително, няма чак такова значение за какво точно пишеш. Просто трябва да дадеш воля на извора на душата си да се излее и той сам ще стигне до устието на океана. Където ще се слее с морската вода. И ще се родят нови нимфи, русалки и мечти. Нови вдъхновения, проникновения и музи. Нови вълшебства и старания... Нови отблясъци и вечности... Да, просто трябва да вярваш в творчеството си. Само така можеш да създадеш нови светове... 10.11.2024 г., 13:00

Скъп си ми 💌

На Даниел 🩷🩷🩷 Скъп си ми. И безценен. Не мога да те претегля с никоя везна и да те остойностя. Ти си стойностен, дори само когато те погледна. Когато се сбъднеш в погледа ми. Прелъстителен, тайнствен и загадъчен като на горска нимфа или морска русалка. Да, аз те влюбих в себе си. Защото го мога. Защото го искам. И защото така трябва - красивата жена да влюбва можете в себе си и да ги обсебва. Да, това е доста приятно занимание. Изпитваш и разучаваш себе си. Усъвършенствал уменията си. Скъп си ми, затова те пазя в портмонето на мечтите си и плащам всяко свое дихание със сърцето ти... 10.11.2024 г., 12:53

Ноемврийска неделя в квартала

На Даниел 🍁🍂🧡🍂🍁 Днес няма да излизам и да събирам студа в шепите си. Ще те чакам в квартала да ми се сбъднеш. Да изгрее нашето сърце на площада, на малкото кръстопътче, на което се блъскат колите... И разминават съдбите си в разни посоки. Днес няма да излизам, а ще събирам златните есенни листа в шепите си. Ще потъват в ирисите ми и ще се сгушват там. И ще ти постилат уютния килим на страстта и обичта... Където ти ще ме докосваш... Днес няма да излизам, а ще мечтая как те срещам на Оборище и ми се сбъдваш в оголялата градина, съблечена от зелените си летни одежди. Днес тя се гизди с оскъдната пелерина на есента. И колкото по-студено става, толкова по-гола се съблича. И е чудно, нали? Когато е най-горещо, е най-облечена. В шикозните си летни дрехи. Днес есента не ми пречи. Защото ѝ вярвам. Вярвам ѝ, че се сбъдваш в душата ми и се сгушваш в храма на любовта ми, където ще пребъдеш завинаги. Защото споделената любов е вечна, независимо от сезона... (Защото любовта е споделена, независимо от сезона...) 10.11.2024 г., 12:47

Там, където се сбъдваш...

На Даниел ✨️🧡🍂🍁🍂🧡✨️ В писанията ми, в душата ми, в мечтанията ми, в сънищата ми нощем, когато мечтаеш за мен и ме обладаваш с горещия си скиптър и аз подчинявам царството си на теб. Цяло едно царство, поданици, цяла една огромна империя е подвластна на твоите въжделения... Но така е в любовта - винаги се правят жертви. Понякога застрашаваш чувствата си; понякога - притежанията си... За да владея теб... 10.11.2024 г., 10:43

Все по-близо ✨️🍂🧡🍁🧡🍂✨️

На Даниел Всеки изминал ден те чувствам все по-близо. Макар и да е само платонична връзката ни, тя е толкова силна и пламенна... Свързваш се с мен само с поглед и изтъкаваш неведомите струни на Любовта... Аз ги хващам като нишката на Ариадна и приемам Любовта ти. И я скътвам в сърцето си и я пазя в ковчежето на топлината и търпението си. Ти живееш в мен като в лабиринта на страстта, където никога няма да се загубиш, защото аз съм Ариадна и държа червената нишка... Нишката, която никога няма да изпусна или да се скъса... Защото ще чакам да се сбъднеш един ден и това да е истинско и завинаги... 09.11.2024 г., 20:30

Бляскава среща ✨️💛✨️

На Даниел Тя се появи малко предиобяд навръх рождения си ден, облечена в най-красивата си златиста рокля, която отразяваше лъчите на слънцето. Ярките пайети блестяха като малки слънца и привлякоха вниманието му. Той беше пред магазина и се разхлаждаше с безалкохолна напитка. Дългите летни дни превземаха битието му и го отвеждаха до същия този магазин, магазин за мечти, в който бленовете се сбъдваха... И ето че се сбъдна и Тя. Той не я познаваше. Беше я виждал много пъти това лято, а и през пролетта. Дали не я бе видял за пръв път още миналото лято, когато не я поглеждаше? "Ако не поглеждаш една жена, значи вече си я забелязал" - гласеше строгата пословица. И той явно ѝ се уповаваше. Но в един миг вече не можеше да ѝ се уповава. Искаше вече да ѝ се покаже, да ѝ покаже, че го има, че съществува. Тя дали го бе забелязала? Беше ли се влюбила в него, както той в нея? Той тепърва щеше да разбере. Той тръгна след нея. Изящната ѝ фигура грациозно се придвижваше с изтънчена женствена походка и вървеше по посока на площад Оборище. Тя пресече кръстовището и влезе в сладкарницата. Щеше да вземе тортата, която бе поръчала за рождения си ден. Той я издебна и причака отвън. Вече ѝ бе взел роза от близкия цветен пазар. Искаше да я изненада, макар и оче да не знаеше, че има рожден ден. Той трепетно зачака пред вратата на сладкарницата. Тя излезе и държеше в ръка кутията с торта, която бе платила. - Здравей! - заговори я той. Тя се стресна и го погледна. Беше го виждала много пъти в квартала. И дори в някои от сънищата си. - Познаваме ли се? - попита го тя и го погледна с дълбоките си тъмни очи. - Не, но сме се виждали много пъти в квартала. Бих искал да ти подаря тази червена роза. Смятам, че ще подхожда прекрасно на бляскавата ти рокля. - Днес е рожденият ми ден - каза тя. Той се учуди: - О, така ли, не знаех. Не знаех, че си лятна жена. Аз съм есенен мъж. - Благодаря ти - Тя сведе поглед и взе розата. - Честит рожден ден, незнайна моя! Бих ли могъл да се запозная с теб? - Разбира се, казвам се Розалия. - Аз съм Данаил. Приятно ми е. - Трябва да тръгвам, ще празнуваме с майка ми. Е, вече се познаваха. Тепърва щеше да стане ясен развоят на събитията... 09.11.2024 г., 20:25

Неудържимо

На Даниел 🩷✨️🍁✨️🩷 Беше началото на септември и лятото вече захождаше, оставяйки последните дири от златните си коси да се стелят по градинката на Оборище. То оставяше своя подпис и по старинните сгради, които затопляше със златния си допир. Лъчите му вече падаха косо и донася донасяха онова тайнство и мистика, присъщи само за есента. Този преход нашепваше една тишина, едно спокойствие, тъга и неизвестност. Изведнъж тя се появи на Оборище. Топло беше, затова се беше облякла лятно. Носеше лавандулово-лилава пола и светло-розово бюстие, очертаващо красивите ѝ форми. Носеше кокетна дамска чантичка и летни обувки на висок ток. Походката и движенията ѝ издаваха една загадъчна женственост и ефирна неподражаемост. Тя влезе в сладкарницата. Загледа се в тортите. Щеше да си избере някоя сладка торта с розово-бяла глазура. Изведнъж вратата на сладкарницата се отвори и влезе Той. Те не се познаваха лично, но се бяха виждали толкова много пъти в квартала... Че нямаше как да не се разпознаят и сега, в уютната малка сладкарничка. Тя го погледна и сведе поглед. Имаше дълбоки тъмни очи и дълги мигли. Тъкмо си бе поръчала тортата и седна на едно сепаре в края на заведението. Той я последва. Носеше чай в ръка. - Здравейте, удобно ли е да седна при вас? - запита той с изтънчена любезност, подчертана и от изискано оформените му бакенбарди и облеклото му на изискан левент. - Да, заповядайте - промълви тя и го покани с жест да седне на масата ѝ. Тъкмо оправяше веждите си в огледалото и с цялостното си присъствие поддържаше едно впечатление за стил, лукс, класа и изящество. Той седна малко встрани от нея. - Лятото вече си заминава... - поде той. - Да, вече е към края си - допълни изречението му тя и се загледа неопределено през прозореца. - Успяхте ли да отидете на море това лято? - запита той и се загледа в изрядната ѝ външност. - О, не - аз вече втора година не съм ходила. - напълно непринудено направи това признание тя. Той отпи от горещия си чай, докато тя се подслаждаше с тортата. Ненадейно той се доближи до нея и хвана ръката ѝ. - Би ли желала да се опознаем повече? Харесвам те от много време и... Сякаш дори нямаше нужда от тези думи. Тя също го желаеше, но не само желаеше, но и изпитваше неудържимо влечение, сласт, възбуда, страст и чувства към него. Той се доближи още повече и целуна яркочервените ѝ устни. Ръката му докосна лявата ѝ страна, обагрена в златисто-розов руж. После се спусна надолу към шията ѝ и неусетно се озова по пищните ѝ гърди. Тя изпадна в неусетен транс. Докато се опомни, вече бе в обятията му у дома му и се любеха неудържимо. Нещо, което тя се бе представяла от много време насам. А и той също. Той я пронизваше с мъжкия си пламък и ѝ придаваше своята топлина, плам и страст. Тя се отдаваше на желанията му. Вече бе в края на лятото на живота си, зряла и мъдра жена. Той бе малко по-голям от нея и лицето му също изразяваше зрялост и духовна мъдрост. Той се излегна до нея и я целуна. - От колко време исках да се свържа с теб - промълви той. - И накрая тази сладкарничка ни събра, срещна ни и ни събра. Тя не продума нищо. Просто се наслаждаваше на думите му. Тя също от много време изпитваше чувства към него и най-накрая мечтите ѝ се сбъдваха. Започваше нова, дългоочаквана връзка... 09.11.2024 г., 16:44

Скъпа среща

(Архангеловден) На Даниел 📖📜 Най-накрая се появи. На Архангеловден. (в 10:04) Като ангел небесен, слязъл от небето. Да ме види и да си вземе бира от магазина. И после мина край нас. Като горд левент с пригладени ревери. С изискани бакенбарди. Със строго, студенои мъдро излъчване. С походка, изразяващавластност, мъжественост и дисциплина. Буквално въплъщение на всичко най-изтънчено, което съм търсила в един мъж. Всяко твое движение ми показва, че си част от мен, скъпи мой. Голяма част. Почти цялата. И аз те пазя в библиотеката на сърцето си. Където се сбъдваш всеки път, когато се пресегна да прочета някой спомен. И да те оживя. Но много по-скъпо ми е, когато те видя наяве да съживиш студеното есенно слънце и да го обагриш със златиста светлина. Така есента ми става по-топла и ти се сгушваш в сърцето ми. Където те пазя завинаги... 08.11.2024 г., 17:55

Чув(ств)ам присъствието ти... 🍂✨️🍁✨️🍂

На скъпия ми Даниел ❤️❤️❤️ Чувам и чувствам присъствието ти... Но те искам наяве, а не неведомо. С мен си, макар и не телом. Ще те видя ли? Ще ми бъдеш ли жив и здрав? Ще те пази ли Господ? Скъпите хора в живота ми са малко и ги пазя като очите си. Но теб как да те опазя, като не те виждам... Успях поне да ти подаря скъпите си картина и стихотворение. Успя поне да ги получиш. Ще те видя ли отново? Нямам никаква връзка с теб, макар и да ти дадох телефона си в един малък плик. Аз знам, че не мога да искам от теб да ми се обадиш, понеже така престъпвам Божий закон. Но те моля: бъдѝ ми жив и здрав (и баща ти също). Искам да ви виждам в квартала. Не знам, щастлив ли си с живота, който имаш. Как ли живеете хората без деца... Също като мен преди да имам. Беше ужасно и бях много озлобена. Мисля, че всеки човек заслужава да има поне по едно дете на тая земя. Но не ги определям аз нещата, за съжаление. Действително, ти можеш да промениш нещата съвсем малко повече от всъщност никак. Просто си теглиш съдбата, каквато и да е, без дори да знаеш с какво си я заслужил. Даниеле, искам те жив и здрав, момчето ми. Дано да те срещам пак. Дано всичко да е наред в живота ви. Обичам те и искам да те виждам до края на живота си и далече след това... 08.11.2024 г., 00:23

Тайнствена спирала 🌀

На Даниел В квартала са останали тихите стъпки от твоето неведомо присъствие. Ти се движиш, тук си, свързан с мен. И пееш неведомата песен на любовта, която се сбъдва в сърцето ми. А времето безпощадно се върти като спирала и помита съдбите ни, помита мечтанията, тайнствата, надеждите и очакванията ни. Дали ще те видя в сладкарницата, на Оборище или изобщо тук? Дали ще са живи другите? Толкова кратки и толкова бързоотишли си спомени... Всичко се върти толкова бързо, сякаш стремглаво сме се упътили към някаква пропаст, в която ненадейно ще паднем. Следва катастрофа и смърт. И после някакъв лъчист сън... Всичко е толкова мистериозно и тайнствено... И никой никога няма да ти каже защо се случва всичко това. Защо са толкова кратки срещите ни. Защо е неминуема раздялата. Защо няма вечни неща. Защо никога не се сбъдват мечтите ни. Защо живеем единствено в бленовете си, за да се спасим от ужасяващата скучна действителност. Защо някой друг ръководи съдбите ни и защо се движим просто по някакъв божествен замисъл. Не можем ли ние самите да сме богове и да се движим по свое желание и усмотрение? Защо някой друг ще разполага с волята, чувствата и желанията ни...? 07.11.2024 г., 08:01

Летни спомени...

На Дидко ❤️❤️❤️❤️ Колко бързо изтекоха ония спомени от юни. Когато се криеше зад ката, а слънцето вече напираше да дойде лятото. Когато се случваше Любовта ни. По въздуха, по вятъра, по самотното синьо небе и купестите облаци. По слънчевите лъчи, които се нижеха като воали. По топлите романтични юлска вечери, когато минавах умишлено през квартала, за да те видя. И да ти помахам. И само този миг за мен бе скъпоценен, колкото цялата вечност. Песента на Lily Allen 'Smile', която отекваше в ушите ми... Прането, което простирах и ти ме гледаше влюбено и срамежливо... 9 юни - един от най-дългите дни... Скъпи спомени, записани в сърцето ми, които никой и нищо не ще изтрие. Ти си в душата ми, в замъка на моята любов, и аз там ще те пазя, докато съм жива и може би и дълго след това... 06.11.2024 г., 22:03

Дидко ❤️❤️❤️❤️

Дидко, обичам те, Любов моя. Толкова ми липсваш. Не знам къде си, но чувствам присъствието ти. В квартала и където и да съм. Ти не просто ме следваш навсякъде - ти живееш в мен и в душата ми. Както и аз в теб. Навсякъде чувствам присъствието ти, а като минавам в квартала, те "виждам" как стоеше до сините ел-табла, до хладилника, пред магазина на Юлка, зад ката, до другото ел-табло, до отсамното табло... Как ми махаше като ме видиш. Как се изпълва сърцето ми с тъга и сълзи и си поплаквам тихо. Не те виждам телом, но те чувствам, сякаш живееш в мен. В сладкарницата, на Оборище, по пейките и в душата ми. Толкова силно те любя, че сълзите напират в очите ми. Кога ще осъществим любовта си... 06.11.2024 г., 21:47