Проникване

На Даниел 🖤🖤🖤🩶🩶🤍🩶🩶🖤🖤🖤 Като те гледам на клиповете, които съм ти правила, си представям само едно: как проникваш в мен. Как ме обладаваш устремно и силно. Толкова си снажен и мъжествен. Побъркваш ме. Дори само походката ти да гледам, откачам. Искам да се упражняваш по мен колко силен можеш да бъдеш. Искам да ме разкъсваш до кръв. Да ме любиш. Да ме къртиш и убиваш. И после да се сгуша в теб слаба и немощна да ти покажа колко много те обичам. Защото така е от първия миг, в който те видях... 31.07.2024 г., 01:07

Лятна болка

На Даниел Ще те боли. Да, много ще те боли. Няма нищо по-непоносимо от лятната болка. Не че пролетната, есенната и зимната са по-поносими де. (Особено последните две). Просто декорите са различни. Е, те понякога способстват за по-осезтелното ѝ усещане де. Ще те боли. И август, и септември, и октомври. И по Коледа. И след Нова година. И напролет, когато се влюби в него. Ще имаш възходи и падения, подеми и упадъци. Просто циклична Вселена. Това, което се случваше във Вселената, се случваше и в човешкия живот. Само че за много по-кратко време. Докога щеше да ни боли? Цяла вечност? Явно страданието никога нямаше да спре. Винаги щеше да има някой, който не ни обича. Не птвръща на чувствата ни. Терзаем се, тормозим се. Измъчваме се. А той... Той вече втори сезон е взел тялото и съзнанието ти за свой дом. Заселил се е там. И не можеш да го изгониш, не можеш да го отпъдиш. Иска да живее там. А защо от житието му боли така силно? Защо не се заселиш и ти в тялото и душата му да го боли и него?... 30.07.2024 г., 21:24÷22:10

Очакване

На Даниел С тоя отново няма да се видим скоро. Отново ще се измъчвам до не знам кога. И не знам докога ще е. Всеки мой ден е изпълнен в трепети кога и дали ще го видя. А той не се появява. Появява се, само когато на него му се иска. А това не е любов. Макар и платонична. И само като прибавим сведението, че знам къде живее, именно защото проявих мъжка енергия да се запозная с него. Ако не го бях направила, нямаше да знам нищо за него. Отново щях да си мисля, че живее някъде до църквата, а той минавал оттам, единствено заради публичния си дом и тъпата си проститутка!!! Еми нямам какво да кажа. Можем да пробавам и факта, че любовта невинаги е споделена и невинаги се случва така, както на нас ни се иска. В този случай не знаех как е. Може би ме харесваше малко, което все пак е нещо. Ужасно е да изпитваш нещо към човек, с когото нямаш никаква връзка. Направо беше изключително мъчително. Като се запознах с него и Галин, едва ли не се почувствах унизена. Ами ако ме бяха отхвърлили? Като натрапница, която нарушава разговора им? Аз поначало си се чувствах такава, дори когато поздравявам Даниел и баща му. Един вид имам някакви очаквания. А аз очаквах единствено платонична споделена любов. Нямаше да изневеря на приятеля (мъжа) си и да тръгна да градя ново бъдеще с друг. Това никога нямаше да го направя. Но сърцето ми беше влюбено в Даниел и исках той да ме споделя поне малко. Поне с нещо да ми показва, ще ме харесва и обича. Това ми беше достатъчно. Но ще видим какво щеше да стане... 30.07.2024 г., 17:08

Първа среща

Звучи толкова драматично, нали? Изобщо не знаем какъв ще е развоят на събитията. И е толкова съдбоносно как ще се представим. Особено ако силно харесваме човека. И е трудно да играем роли, които не са ни присъщи. Трудно е да се представим такива, каквито не сме, особено ако не ни се отдава. И е най-хубаво да сме истински, нали? Но невинаги човекът отсреща би ни обикнал в истинската ни светлина. Но само така можем да сме сигурни, че любовта му е истинска. Но все пак има някои привички, които не бива да показваме на първа среща. На първа среща трябва да дадем най-доброто от себе си. Трябва да покажем самочувствие и самоувереност, но не прекалена. Трябва да сме тихи, сдържани и уважителни. Можем да показваме чувствата си бегло, без да задълбаваме в това. Може би и другият изпитва същото към нас. Може би и той се притеснява като нас и му е трудно да се представи добре. Трябва да внимаваме много да не направим нещо така, че да го отблъснем и той да не ни се обади повече. Защото е много болезнено. Особено ако изпитваме силни чувства към него. 30.07.2024 г., 00:46

Писателство 🖋

Мен никой не можеше да ме учи как се пише поезия и проза. Писателството идваше от сърцето и душата ми, а не от разума ми. И се лееше като разкош. С цялата си литературна похватност, съществувала някога. И дори Александрийската библиотека не можеше да ми съперничи по талант и изкуство. Аз го имах в себе си. Можех го. С толкова любов, че каквото и да напишех, ставаше красиво. Галеше сетивата. Като нежни струни на (сред)нощна китара. Като докосването на звездите. Като мекотата на опала. Като преливането на цветовете му. Като посвещенията на момчето, което обичах. (Даниел) Като волността в небесно-синия полет. Като звездите, изгряващи като малки огньове. Като пустинята, нажежена до червено. Като пазвите на вятъра, в които се криеше свободата. Като галопа на свободен кон. Като митологията на вълшебството. Като розовите пъпки, пламнали като малки плаамъчета (на)сред зеленото море. Като песента на птичките, носеща се по неведоми петолиния. Като музиката на душата, странстваща с вятъра. Както животните, в които имаше толкова любов. Като любовта, която беше навсякъде. Мен никой не можеше да ме учи как се пише. Защото той трябваше да се учи от мен, а не аз от него... 29.07.2024 г., 13:43

Палец 👍

На Даниел С палеца си той си играеше с устните ѝ. Искаше те да му кажат нещо. Че го обичат? Но те го обичаха вече, а и не само те, а и цялата тя. Искаха да го вкусват целия, да го целуват, да му се отдават, да потъват в него. Искаха споделена вечност, каквато предстоеше пред тях... 29.07.2024 г., 10:52

Любовна магия 🔮

На Даниел 💜💜💜🩷✨️🩷💜💜💜 Вече нямаше нужда да правя любовни магии, за да те имам. Чувствах присъствието ти толкова силно, сякаш бе в стаята. Тук до мен. Нямаше нужда да правя усилия, за да вляза под кожата ти. Вече бях там. Нямаше нужда да хабя отвари и вещества, за да те прелъстя. Аз го можех само с поглед или съзнателно - да се настаня като скарабей под кожата ти. И да остана там, колкото искам. В повечето случаи е завинаги. И не беше необходимо да пребивавам там, щом веднъж те бях обсебила като лятна резиденция и да мога да се връщам там като на курорт. И ти винаги да ме приютяваш. Да ме сгушваш в пазвите си. Както бях направила и с много други мъже. Чиито скелети бяха на дъното ми като след съблазън от русалки. Просто връщане назад нямаше. Бях като русалка, която ги завличаше в дълбините и повече не ги връщаше. И ти нямаше да се върнеш от този водовъртеж. Защото вече бе удавен. Любовно удавен... 29.07.2024 г., 4:10

Любовна магия 🧙‍♀️

На Даниел 💙💙💛💙💙 Вече нямаше нужда да правя любовни магии, за да те имам. Чувствах присъствието ти толкова силно, сякаш бе в стаята. Тук до мен. Нямаше нужда да правя усилия, за да вляза под кожата ти. Вече бях там. Нямаше нужда да хабя отвари и вещества, за да те прелъстя. Аз го можех само с поглед или съзнателно - да се намърдам като скарабей под кожата ти. И да остана там, колкото искам. В повечето случаи е завинаги. И не беше необходимо да пребивавам там, щом веднъж те бях обсебила като лятна резиденция и да мога да се връщам там като на курорт. И ти винаги да ме приютяваш. Да ме сгушваш в пазвите си. Както бях направила и с много други мъже. Просто връщане назад нямаше. Бях като русалка, която ги завличаше в дълбините и повече не ги връщаше. И ти нямаше да се върнеш от този водовъртеж. Защото вече бе удавен. Любовно удавен... 29.07.2024 г., 4:10

Нощен взлом 🌃🏙🌆

На Даниел 💜💜💜💙💙💙🩵🩵🩵💙💙💙💜💜💜 Той не можеше да напусне съзнанието ѝ дори за миг. До такава степен я бе обладал, че я любеше през цялото време. Всяка нейна кръвна клетка... До най-малкия атом. Беше под гърдите ѝ и нахлуваше в кръвта ѝ, в съдържанието ѝ, в бедрата ѝ, в цялата ѝ анатомия... Тя се будеше нощем, защото той бе обсебил цялото ѝ тяло и го ползваше за свой дом. Сега се намираше под гърдите ѝ и ги пиеше. Ах, тези гърди. Тя ги събличаше нощем, за да усеща мекотата им. Галеше ги и зърната им се втвърдяваха. Представяше си как той съблича розовата ѝ нощница на червени сърца и я люби. Феромоните отдавна бяха стигнали до него и сега той ги скътваше в сърцето си. Тя успя да го влюби в себе си толкова лесно. А си мислеше, че никога няма да успее. И отново бе щастливка в любовта. Тя чувстваше присъствието му по въздуха и по кварталните нощни щрихи. Утре щеше да го види може би. И да се засили любовта им. Нали затова бе любовта - за да се сбъдва... 🌃🏙🌆🔥🌆🏙🌃 29.07.2024 г., 03:25 г.

Знаменита среща

28.07.2024 г. Днес се навършва година, откак го видях за пръв път. Миналата - 28.07.2023 г., около 17 ч. Днес свърших доста работа. Събрах падналите круши от двора, набрах зелени круши от дървото, смених бебето, хвърлих боклука, полях цветята, изметох градината. През цялото време се оглеждах, дали Даниел ще де появи. Нямаше го. Появи се само баща му и тръгна към Оборище. (09:09 ч.) После аз излязох след 11 ч., излях вода в купата на Оборище и в 11:20 о, небеса!!! Видях бащата на Даниел встрани от хотел Мадара. Огледах се за Даниел и го видях пред брокерския офис. Гледаше цените на имотите. Запазих самообладание и реших да не го заобикалям, както правех като се влюбех като ученичка. Гордостта ми беше голяма. И губех. Или пък не? Защото знаех, че този, който наистина иска, ще ме доближи, каквото и да направя. Гордостта ми беше наистина голяма и не се позволявах да страдам за мъж. Това бе под достойнството Ми, унижение за Мен. Та аз бях Богиня, а не коя да е. Както и да е, като доближих Даниел, го поздравих и поговорих малко с него. Попитах го как е, какво прави. Той ми отвърна. Успях да го чуя. Мил е. Хармоничен. Любезен. Безобиден. Отблизо го разгледах. Има хубаво излъчване и е способен на чувства. Но умее да работи и с разума си, за разлика от мен, която почвах да заеквам, да пелтеча и всички да ми се подиграват. Вече бях превъзмогнала всичко това, благодарение на цената, която платих. На частта, която липсваше от мене. Страстта ми. Нима трябваше да плащаме такава голяма цена, за да имаме някого, за да се напаснем, да се разберем? Нима не можехме да се разбираме по силата на Любовта и приемането? Както и да е, обмених няколко думи с него и си взех довиждане. "Баща ти тръгна нагоре или те чака?" Даниел говореше тихо, но все пак успях да го чуя. По-нагоре поговорих и с баща му. "Здравейте, как сте?" - "Добре съм. Времето много топло." Аз: "От дъжда се бе разхладило за малко." После си взех довиждане и продължих. Даниел тъкмо тръгваше към баща си и видя, че разговарям с него. Продължих бързо (както си вървях) и взех да напълня вода от чешмата. Те бяха зад мен. Телефонът ми звънна, беше Росен - поговорихме за домовете в астрологията. Щях да се кача по наклонената плоскост под Полицията - погледнах назад, но ги нямаше. Като се изкачих, ги видях срещу Пощата. После продължих към къщи и му говорех за Астрология. Чудех се, дали от мен се криеха?

Толкова близо, а така далеч

На Даниел Толкова близо, а така далеч - така те чувствах в началото. Ти дори не ме забелязваше, минавайки край къщата ми. Заглеждаше се неопределено в ръкава на улицата, прострян в неясна посока, засмиваше се и червената ти брада грейваше. А аз те обичах толкова силно. После минаваше покрай сивата мазилка на дома ми и продължаваше напред. Пролетното слънце те огряваше от изток и ти изглеждаше като неслучен мираж. Проследявах те с поглед и виждах, че минаваш край Кукления театър и завиваш наляво към църквата. Не знаех къде живееш и кога ще се появиш. И толкова тъга, затворена като в тъмница, в сърцето ми. Кървях, струях и плачех за теб. Посвещавах ти поезии и прози, за които ти не подозираше. Мечтаеше ли за някоя друга? Можеше ли да се случиш с мен? Всичко това ме измъчваше ужасно и аз по-скоро исках да се самоубия, отколкото да страдам така. Толкова ужасна е любовта. Винаги носи мъка и страдание. И толкова рядко се случва. И толкова рядко е истинска. Ти никога нямаше да ме забележиш, ако ме бях събрала смелост да се запозная с теб и приятеля ти. За теб просто щях да си бъда един силует, една фигура, едно безприсъствено присъствие, на което ти не обръщаше никакво внимание. Явно нямаше да се влюбиш в мен без намеса. Така, както се вкюбих аз в теб - напълно непринудено. И несподелено. Не исках повече да поя пространството със сълзите си. Исках курорт за душата си, случено щастие. Не мога да ти опиша колко много страдах за теб. Не искам повече да страдам за никого. Бях започнала дори да обвинявам теб, че не отговаряш на чувствата ми. А нямах никакво основание да го правя, понеже ти не ме бе карал да се влюбвам в теб. А и в любовта нищо не е по задължение. Просто щях да си го боля и толкова. Докато мога да издържа. А аз не можех да издържам повече. Трябваше да направя нещо. Запознах се с теб. И това бе кулминацията на смелостта ми. Защото влюбената жена е способна на грандиозни неща. Неща, заслужаващи да се опишат в историята. Не искам да плача повече, не искам да ме боли. Споделяй поне малко от любовта ми, за да не умра. Може би съм никоя за теб, а мога да бъда и най-голямата ти любов... 😪 27.07.2024 г., 23:17 ч.

Иконата 😇

На Даниел Иконата, която пазеше толкова тайни и мои молби към Господ. Иконата, на която се молех съдбата да не ни разделя. Не мога да преживявам повече мъка и страдание. Не искам повече да страдам в любовта. Не искам съдбата да те отделя от мен. Иконата, която блестеше с моите шепоти, скърби и щастия. Иконата, към която отправих молба да си благословен и Господ да те закриля и пази. Иконата, на която се посвещавах на теб. Иконата, която нощем водеше към теб, когато ти спиш. Иконата, която този път щеше да съхрани молитвата ми и да я сбъдне. Иконата, на която се помолих някой ден да се сбъдна с теб и да е истинско. Иконата, на която посветих любовта си към теб. И те моля да я съхраниш и да я случиш. Защото искам да се сбъднеш един ден... 27.07.2024 г., 23:03 ч.

Вход за Рая 🤤

на Даниел 🧡🧡🧡🧡🧡🧡 Той не можеше да се опомни какво се случва. Валеше го дъжд и нямаше къде да се скрие. Докато погледне зад ката, вече бе мокър. Но не от небесна вода, а от еликсира, който тя пръскаше отгоре му. Знаеха се вече от цяла година и винаги бяха били безмълвни, когато се видеха. А привличането бе неудържимо като експлозия. Всеки път, когато тя го видеше, течеше като река. Всеки път, когато той я видеше, се вдървяваше като вековен бор. Сега този бор влизаше в нейната мека и влажна река. Проникваше в нежната ѝ праскова и я разтягаше с твърдината си. Тя се разливаше като вода под твърдите му мъжки гърди. Той я побъркваше. Никога не се бе възбуждала така силно от мъж. Тя стенеше и целуваше жадно устните му за още и още. Вечв имаше билет за Рая и влизаше там като у дома си. Билетът - нейното доверие и любов. И той ги разплащаше с нахлуващия си взлом. Той не искаше да напуска Рая, затова настъпваше все по-силно. Скоро щеше да стигне трона ма Бог. Най-светлото и съкровено място в лоното ѝ. Олтара на душата и светилището ѝ за жертвоприношения. Сега той щеше да пожертва своето семе. И да го хвърли възможно най-навътре, за да покълне. Тя потъваше като в черна дупка. Не можеше да устои на мъжкото му нашествие, наситено с възбуда, плам, мощ, твърдина и решителност. Всичко, което му отдаваше, бе женственост, влага, слабост, немощ и всеотдайност. Никакво съпротивление, никаква борба. Изцяло женственост. Това събуждаше мъжкото в него и го настървяваше. За кратки мигове се събуждаше насилничеството от отпреди. Той не бе бил с жена за цяло прераждане. Червеникавата му брада му придаваше някакъв викингски облик, съчетан с нещо Балканско. Имаше момчешки вид, слабо тяло, стегнат корем и прекрасен и голям член. Та той любеше самата Афродита, богинята на плодородието, любовта и красотата!!! Тази, която досега бе виждал само на терасата, само в квартала, само отдалеч или веднъж-дваж на магазина. Сега я обладаваше и покоряваше, а тя му се отдаваше с доверие и любов. Несъмнено се раждаше нова глава от книгата с космогонични митове, нова глава от митологията на боговете и хората, нов съюз между Небето и Земята, между Огъня и Водата. Съюзът между Ива и Даниел, така силно влюбени един в друг още от първия миг, когато се видяха... 27.07.2024 г., 01:27 Той не можеше да се опомни какво се случва. Валеше го дъжд и нямаше къде да се скрие. Докато погледне зад ката, вече бе мокър. Но не от небесна вода, а от еликсира, който тя пръскаше отгоре му. Знаеха се вече от цяла година и винаги бяха били безмълвни, когато се видеха. А привличането бе неудържимо като експлозия. Всеки отт, когато тя го видеше, течеше като река. Всеки път, когато той я видеше, се вдървяваше като вековен бор. Сега той я любеше. Проникваше в нежната ѝ праскова и я разтягаше с твърдината си. Тя се разливаше като вода под силните му мъжки гърди. Той я побъркваше. Никога не се бе възбуждала така силно от мъж. Тя стенеше и целуваше жадно устните му за оче и още. Той не искаше да напуска Рая, затова се въздържаше. Както и тя не искаше да я напуска този гръм. Който ѝ разказваше за дълбините на Ада. И за Рая отвъд него. Рая, който беше тя. За него. И за члена му, който твърдо я обладаваше... 27.07.2024 г., 01:27

Кокоша слепота 🐔🐓

На Даниел И тази вечер Даниелчо си легна да спи с гаргите. Не ме чакаше. Не ме посрещна, не ме прибра. Не ме дори и изпрати като излизах предиобяд. Явно не се интересуваше от мен. Че за какво тогава на мен ми трябваше да го мисля? Не заслужаваше и капчица от любовта ми. Той страдаше от кокоша и духовна слепота да не види жената, която го обича толкова много. Ще я боли тази жена, може и години да минат... 27.07.2024 г., 00:14

Кръстопът ❌️🛤

На Даниел Чудя се по кой път да поема. Към теб или в обратна посока. Ако тръгна към теб, не е сигурно, че ще те срещна. Ако поема в обратна посока, не се знае, дали ще избягам от теб. И в двата случая губя. И боли. Кръвта от сърцето ми тече и оставя диря след мен. Диря, по която можел да ме проследиш. Но ти не го правиш. И си оставаш на същия кръстопът, на който те снимах. Със същото ти мистериозно излъчване. Този път обаче ти вече ме познаваше и не ти бях безразлична. Отново бяхме непознати до следващото ни запознанство. Дали щеше да е в този или в друг живот...? Зает си с бирата си - тя е твоя спътничка. Или оная от публичния дом. Не ме заслужаваш. 26.07.2024 г., 20:27

Подарък-поезия 🎁📜

- Когато подариш някого поезия, ставаш уязвима. Все едно разлистваш лоното си пред него. Там той може да забие нож. И да те убие завинаги. Да се подиграе с теб. - Тогава кой подарява поезия? - Или този, който е сигурен в чувствата на другия, или този, който е прежалил собствените си чувства. И в двата случая рискуваш. 26.07.2024 г., 18:19

Да те накарам да се случиш

На Даниел Да те накарам да се случиш означава Да изметна съдбения глас. Тогава ти ще виждаш се тъдява, Заситен от любовната ми сласт И двамата ще случваме се всеки Миг и ден, и нощ и час. Ще бъдем заедно навеки, Ще споделяме тъга и страст И няма да те чакам от прозореца Дали ще дойдеш и дали ще се явиш. И може би ще се засели прозата, Покълнала от най-последния ми стих, Когато аз гадаех пак до лудост Дали ще случиш се във мой живот. Тъгата си не мога да прокудя - Тя гостенка е до кивот И без значение в кого се влюбя, Сценарият е същия завчас / все един и същ. Аз питам те: кога ли ще те любя, Ще се сбъднеш ли във този необят...? / във този Космос вездесъщ...? 26.07.2024 г., 18:06

Жената, с която никога няма да бъдеш

На Даниел Жената, с която никога няма да бъдеш, гледа на теб като на мъжа, с когото никога няма да бъде. Ако това ти придава някакво спокойствие, че любовта е реципрочно несподелена. И до болка неосъществима. Жената, с която ти никога няма да бъдеш, те търси с поглед, когато теб те няма. И ти я търсиш с поглед, която нея я няма. А когато е там, ѝ обръщаш внимание. За кратко. И после пак заминаваш в своята неведома посока. Не ви е писано да сте заедно. Щом е така, защо сте на една страница тогава? От един роман, от един сюжет, от една глава? Гоните се и никога не можете да се стигнете. Като слънцето и луната. Може би завинаги несподелено. Даже няма място за тъга, защото всъщност е никакво. Тя бе изплакала всичките си тъги и не искаше да разхищава сълзите си на вятъра. Който щеше да ги отнесе до теб и да те опръска с някой (необичайно) хладен юлски дъжд. Дори да ѝ махнеш, това е временно удовлетворение. После тя пак ще иска да те види. Не я задоволяват тия поздрави. Иска нещо повече. Иска истинска любов, споделено сбъдване. А ти не можеш да ѝ ги предложиш. Не си се старал или не си достигнал още този връх на себепознанието си. Нищо, ти не си ѝ първия. Няма и да си последния. Тя просто ще те подмине като поредния несъстоял се влак и ще чака следващия, който да я отведе незнайно къде. Далеч от себе си. Далеч от самата нея. Защото бягството от себе си е най-трудно. И винаги ти трябва превозното средство на другия да те откара. Да отплаваш, да напуснеш познатия кръгозор. И да се гмурнеш в неизвестното. В дебрите на любовта. Която не се знаеше какво щеше да ти предложи. Дали вечност или бърз бряг. И в двата случая щеше да спечелиш. В единия сигурност, а в другия - приключение. Всяко приключение те караше да вярваш, че ще се влюбиш отново и отново. И не можеше просто да акостираш платноходката си дори на най-красивия бряг. Винаги щеше да искаш нови и и нови брегове, да проучваш живота и света. Оше много неприпламнали любови те чакаха, още много пристани. А тя... Тя не знаеше, дали е сгрешила, че не ти е помахала предния път. Рова, че ти се явяваш, когато ти се иска, бе достатъчна причина за мигновеното ѝ поведение. А ти не успя да отгадаеш намека. Е, губиш нея. Ако изобщо някога си я имал де. Защото никога не можел да притежаваш никого. Дори да си в любовна връзка с него. Е, сега отново сте непознати. Колко бързо се разрина запознанството ви, изтраяло само два кратки месеца, дълги като преход, къпало и лятно слънцестоене. Е, следващото значимо събитие беше световитът и есенното равноденствие. И твоят рожден ден. Тогава щяхме да видим как щяха да се развият нещата. А дотогава щяхме единствено задъхано да очакваме всеки нов ден и нов миг. Всичко, което имахме, бе тук и сега. За по-нататък не смеехме дори да бленуваме, защото всеки нов ден се подреждаше по нов начин... 26.07.2024 г., 16:33

Градината 🌿💛

Градината, изпръскана в златисто, Отново грееше във багра резеда. Красива като нимфата Калисто, Тя чака своя похитител там, Където юли ражда се в септември. Молебен пак за нов живот. И няма хват за обедно безвремие, И пръстен за сапфирен свод И всичко движи се към своето начало, Към своята среда и своя край. И после пак започва отначало От Рай към Ад и Ад към Рай. 26.07.2024 г. ,15:28

Отново непознати

На Даниел 🩶 Отново с теб сме непознати, Отново разминаваме се пак. И нещо в разминаването осъзнато Има, но ще го търсим като влак. Отново ти не ме познаваш И споменът за мене се изтри. Неведомо по въздуха ме обладаваш И в мен покълнаха незнайни тишини, В които бях те търсила до вечност, А ти оказа се квартален стих. Не те намерих образна далечност, А само във несъстоял се щрих. Ще чакам ти отново да се запознаеш Със моето присъствие и благ екстаз. Обичаш ме, но те е страх да си признаеш И очакваш все да бъда аз. 26.07.2024 г., 15:22

Твоята несбъдната мечта

На Даниел Ще си остана твоята несбъдната мечта. Сега или завинаги, тук или тогава Ще бъда блян, копнеж и светеща звезда, Която пътя ти да сочи от тъдява. Ще ме гледаш с пребледнял копнеж И бирата си странстващо Ще пиеш Във нея ме търсѝ като януарски скреж, Преградите към мене да разбиеш. Мен няма ме. Остана спомен От моето присъствие тогаз. Животът театър е огромен И ролите обърнахме завчас. Ще се случим ли? Това въпрос е труден И само Господ знае отговора тук. А още юли е и пак е чудно Защо не търсиш ме на юг... 26.07.2024 г., 00:17

Невидима нишка 🩶🤍🩶

на Даниел 🩶🤍🩶 Ти вече си му показала, че имаш чувства. Без значение, дали му махаш или не. Невидимата връзка между вас съществува. Тя не може да бъде отрязана, защото е силна като панделката на Фенрир. Ако можеше, щеше да загуби единствено той. Тази, която го обича. Защото друга нямаше. 24.07.2024 г., 17:23

Разминаване ❌️

на Даниел Недей да тълкуваш събитията. Кога ще се случиш с него и дали. Ще се срещаш с него, ще се разминаваш с него. Понякога дори ще сте съвсем близо един до друг и пак всеки ще поеме по своя кръстопът. Ще те боли. Може и него да го боли. Може и той да е по същия начин влюбен в теб. Може и той да страда за теб. Да очаква да те види. Да гледа терасата и двора ти без ти да знаеш. А теб да те няма. Когато си там, него го няма. И все се разминавате. Може някой ден ти да станеш известна и изцяло да го забравиш. А може и той да те разлюби един ден. Не можеш да знаеш. Но, каквото и да стане, трябва да продължиш напред. 24.07.2024 г., 14:08

Понеделник вечер, огнен юли 🏜🌞

На Даниел Понеделник вечер. Огнен юли Разстила длани по самотен бряг. Аз чакам тебе в неузрели дюли В един несъстоял се бяг, Във който те сънувах като вечност, А ти оказа се пленен мираж И няма те във залезна далечност, На кораба в измислен екипаж. Измислям си те всяка вечер Да те сънувам всеки миг и всеки час. И търся те във стихове изречени С един сподавен и вълшебен глас. Но няма те - присъстваш само Във сънищата ми, дори и аз Да се опитвам да те търся тамо, Където юли е самотен страж. 22.07.2024, 19:59

Гарванов полет 🐦‍⬛

Пътят се виеше заскрежено-тих изпод заснежените пъртини, през които се колата си проправяше път. Нейде напред нещо се чернееше. Гарваните се пръснаха като парче строшен графит и надраскаха простора с черния си полет. Какво ли щяха да напишат на бялото небе? Някой нов лозунг или стар девиз? Или просто чернова за нови премеждия. Каквото си избереш. Ти не можеш вечно да направляваш полета им. Те бяха доста своенравни. И можеха да драскат, и да пилат едновременно. Някоя нова проза или старо недовършено стихотворение. Може би щяха да изчертаят белия път докрай с черния си пергел. Ако не се подхлъзнеш по него. И не паднеш на средата на Шотландия, където се намирахме. И тепърва предстоеше нашето пътешествие... По края на декември 2009; 22.07.2024 г., 00:44

Пясъчен часовник ⏳️

На Даниел Времето - нещо също толкова тайнствено и мистично, колкото и целия живот. Колкото и красив и скъп да е един миг, с колкото и голяма отдаденост да го изживяваш, той изтича. Като пясък в пясъчен часовник пада на дъното. Всеки миг е песъчника, чакаща своето случване. Сред милионите слюди и седефи, които я заобикалят. Тя ще се съсредоточи върху своето великолепие, за да излюпи тайнствеността си пред нашия кръгозор. И после тихо да се свие в черупката си, където да се затвори за нови премеждия. И да се събуди за безметежността на деня. Цялата Вселена дебнеше своята цикличност в лицата на всички слюди и черупки, потънали в океана или пък захвърлени от морето по брега. И ние ги чакахме. Чакахме да се случат. В своето непонятно някога без начало и без край, неродено и неумирало, несътворено, а сътворяващо. Не можехме да знаем защо се слупва това, което се слупва, защото всичко следваше своя нескончаем и естествен цикъл от събития, промени, срещи и раздели, случвания и разминавания, съвпади и несъответствия. Може би всичко бе тук, но не всичко бе сега. Просто трябваше да го чакаме да се възроди в безкрайността на времето, където да оживее в нови багри и окраски, нови достолепия, сбъдвания, мечтания, ухания и тайнства. Не можем да излъжем Вселената. Не можем да се скрием от това, което ни очаква, или пък да отидем там, където ни се иска. Защото дори да го направим, нищо няма да е различно. Отново ще се върнем там, откъдето сме тръгнали. Всичко е една илюзия за бягство. Колкото и бързо да бягаш, не можеш да избягаш от декорите на вселената или пък от сцената, където си предназначен да изпълниш своето представление. И да се гмурнем в небивалите му тайни и загадки. Можеш единствено фа чакаш безкрайно да се случи един кратък миг. И после да изтече безвъзвратно, за да се случи незнайно кога. С теб (Даниел) се срещахме и се разминавахме, но никога не се случвахме. Аз просто излизах от оградата, помахвах ти и продължавах в своята незнайна посока. Така ме виждаше ти. Може би и аз те виждах по същия начин. И бяхме огледало един на друг. Отразявахме своите трепети и ласки и се загубвахме в отражението на другия. Но никога не разменяхме душите си или пък може би ги разменяхме без дори да знаем. Може би бяхме също така всеобща душа с всички други... 20.07.2024 г., 16:56

Безпътна 🥵🌡🥵🌡🥵

На Даниел Безпътна, когато те няма, Безпътна, когато ми липсваш. Миражът по теб е измама На пътя в мираж да се вричам. Във юлската жега безплътно Присъстваш по покриви тихи. И става ми пак безразсъдно Изчезваш безпаметно, лихо. Аз търся те в всяка светлулка, Макар че светулки - единствено в юни. А юли е - желах да съм булка, А стихове пиша бездумно... 19.07.2024 г., 20:00

Юлска жега

На Даниел 💙🌞🩵🌞💙 В лятната жега не ми остава нищо друго, освен да си мисля за теб. Единствено ти ме спасяваш. Ти си моята синева, разхлада, морски бриз и прохлада. Ти си моята прегръдка и въздушно дихание... Моето мечтание и безоблачно небе... 18.07.2024 г., 14:54

Безмълвно

На Даниел 💙💙💙🩵🩵🩵💙💙💙 Толкова ми е мъчно за теб. Днес (17.07.2024, 10:20) те видях да минаваш край нас, но не погледна към мен и градината ми. Толкова си тих и безобиден. Не би сторил зло никому. И муха не би убил. И мравка не би сгазил. А ми е толкова мъчно за теб. И за платоничната ни любов. Макар да зная, че ме обичаш, се моля да си ми жив и здрав цял живот, да си дълголетник. Не искам да се отделяш от мен. И цялото ти тихо и безприсъствено присъствие те отвеждаше към Банката. Оттам щеше да завиеш наляво. Не знаех, дали ще отидеш при публичния дом или на Оборище. Не знам и какво да напиша повече. Но чувствам присъствието ти. И искам да знаеш, че те обичам... 18.07.2024 г., 1:16

Лятна сватба 🌞👰‍♂️🤵

Резедавите дървета тихо се полюшваха на парещия вятър и ваеха зелената картина на градината със зелените си неведоми палитри. Само още един полъх и той щеше да прекъсне вдъхновението им. За да го почерпят от Юга, от който да заемат палещи окраски и огнени нюанси. Но така по-рано щеше да дойде есента, а ние не искахме да идва. Ние искахме да се насладим на лятото с цялата му палитра от знойни нюанси. Въздухът, нажежен от лятното вдъхновеие, приличаше на дракон, който непрекъснато бълваше огнена жупел и я стелеше из простора. Огнените му въглени раздираха синия простор и от него прокапваше още жега, вместо дъжд. Дъждът не се очакваше скоро, а споменът по неговата синева се виждаше само по небесната коприна, която като сватбена рокля бе надвиснала над града. Да, небето се женеше за сушата и си бе облякло своя сяетло-син фрак. А годеницата му носеше прохладната резеда на гората. Какво ли щеше да се роди от този бракосъюз? Още жега или лятна мечтана разхлада? Нов бог, богочовек или смъртен? Никой не знаеше. Чакахме само земята да зачене, за да видим отрочето им догодина през април... 15.07.2024 г., 14:26и

Присъствието ти

На Даниел Присъствието ти - така безплътно - Ме радва в този късен час. А бях била така безпътна, Преди да ме зарадваш със неведом глас, Да ме обичаш искрено и силно Да ме споделяш в спомени без глас. Обичам те любвеобвилно И тебе търся в тоз среднощен час... 12.07.2024 г., 22:53

Жар и страст ❤️‍🔥🔥❤️‍🔥🔥❤️‍🔥🔥❤️‍🔥

на Даниел ❤️‍🔥🔥❤️‍🔥🔥❤️‍🔥🔥❤️‍🔥 (жарно посвещение) Даниеле, искам да те любя силно и страстно. Ти си най-красивия мъж, когото някога съм срещала. Толкова си огнен и страстен. Толкова си добър и обичлив. Искам да ти дам всичко: лоното си, сърцето си, душата си и да влизаш там, когато искаш. Защото само ти знаеш как да отключваш вътрешността ми и фа я обладаваш с любов. Обичам те, съкровище мое!!! 12.07.2024 г., 12:10

Душата на къщата

(На Даниел) 10.07.2024 г. Смениха вратата към двора. Душата на къщата, прозорецът към двора, творческото ми вдъхновение... Светлинката нощем от уличното осветление, което призрачно озаряваше трапезарията ми. Вдъхновенията ми денем, когато стоях на голямата маса и черпех от слънчевата светлина, влизаща през нея. Носталгията и мистиката, нашепвани от двора. Летата ми, в които резедавата лозница протягаше ръкави да ме погали. Тихите есени, когато багрите на лозата се прокрадваха през нея, за да оцветят стаята ми в палитрата на есента. Зимите, в които снегът заставаше на прозореца да ме гледа с пухкавото си обаяние и белия си балтон. Месеците февруари, в които валеше дъжд и сивотата на деня се оттичаше през влажния капчук. Пролетите ми, в които розовите венчелистчета погалваха стъклото. Месецът април, в който се влюбих в теб. Лилава пола, лилаво бюстие, черна дантелена блуза отдолу, черен чорапогащник и черни обувки на ток и ти не ме забеляза. Какъв пропуск!!! Цял месец и 20 дни по-късно събрах смелост да се запозная с теб. Вечерите, в които стъклото светеше като малък пожар, а аз вътре пишех поредната си проза. Посоката, която сочеше към теб. Диханието, устремено към теб, към малкото кръстопътче, към квартала, към магазина, към всички тук. Сега я нямаше. Светлината вече не идваше от двора. В стаята бе глухо, тъмно и прозаично. Отвън не се виждаше оранжевият пожар на лампата. Не се виждаше душата ми, която твори. Но имаше, имаше път към теб, защото усещах присъствието ти. Дори вечер, когато всички се бяха прибрали по домовете си, а ти още стоеше на магазина. Безплътно, но те чувствах. Теб те имаше и в стаята ми, толкова силно, сякаш наистина бе тук. И не ми липсваше, защото запълваше сърцето ми. Днес те видях и ти махнах два пъти. Както и ти на мен. Благодаря ти за споделеността, за доверието, за духовността! Благодаря ти, че те има и че не ме напускаш... 12.07.2024, 1:10

В сърцето ми ❤️‍🔥

На Даниел Толкова силно си ми запълнил сърцето, че ме боли. От това, че не те виждам или че не отвръщаш на чувствата ми? Или си мисля, че не отвръщаш? Или си въобразявам някои лоши работи. Колкото и да се опитвам да те изпъдя оттам, ти пак се задомяваш. Явно ти харесва да си в сърцето ми. Ще те помоля обаче, щом си го избрал за свой дом, да живееш в него така, че да не ме боли... 10.07.2024 г., 16:24

Улично осветление 🌃

Уличното осветление като призрак пълзеше по асфалта и по гаражите и прилепчиво се приплъзваше под процепите на вратите. Приличаше на полтъргайст, който искаше да открадне нещо или да сплаши някого. Гъвкавата му снага се мотаеше из целия квартал и като змиорка пълзеше по горещия асфалт исе разчленяваше при малкия разнораменен кръстопът. Кой ли път щеше да поеме сега? Нямаше значение, защото зависеше от това, къде иска да иде. Ако искаше при Кукления театър, щеше да продължи направо. Там щеше да срещне други призраци, с които да си направи пиршество. Или цяла оргия. Защото там бе и публичният дом. Ако пък се насочеше към северозапад, щеше да хване пътя за Гривица и да се извива като змиорка по асфалтовия път. Или като бодлив скат да лази по градското дъно. И после да се катери по уличните лампиони. После можеше да тръгне към Него (обичния ми Даниел), откъдето се спускаше. Да проникне в дома му и да влезе в съня му. И да му прати послание от мен. Или да го стигне и пак да се върне. И да ми прати послание от него. Или пък да продължи към Безистена и да се загуби към Крепостта. Можеше пък да хвана пътя към Хотела и да тръгне към центъра. Да попирува с пируващите в понеделник срещу вторник вечер. А после тихо да пропълзи по лампионите и да заспи там. И да зачака изгрева, който да го заслепи. И да зачака отново да замрачи, за да почне нови приключения... 09.07.2024, 01:47

Цъфтеж 🌸💮🌸

На Даниел 🩷💞🩷💞🩷 Пролет беше и пролетното равноденствие разноденстваше не само в нейното, но и в на много други хора съзнание. Хормоните ѝ булуваха както разпилени атоми. Тя искаше да го срещне и да се разлисти пред него. Както и пролетните дървета правеха пред сапфирено-синьото небе. Всеки лист щеше да му носи различно послание. И той да я разлиства, за да се ограмотява. Всяка жена бе непресъхваща книга от жажда, знания, живот и вдъхновение. И той щеше да пие нектара ѝ, за да утоли зимната си жажда, да оживее и да се възроди... 09.07.2024 г., 01:26

Кинжал 🗡

На Даниел Той нижеше като кинжал. Мястото, отредено за неговото спасение. Тя му даваше мекота; той на нея - острие. И това бе парадоксът на нещата. Защо мъжът мародерства, а жената трябва да прощава безчинствата му...? Но не. Той се бе научил да нахлува с Любов. Тогава всичките му безчинства щяха да бъдат опростени... 08.07.2024 г., 18:55

Два кинжала ⚒️

Два кинжала и те пренаписваха пътя към овъгленото сърце. Може да е овъглено, но сърце. Така се започваше всичко. Има ли сърце, има и път. Има ли оръжия, има разруха. А ние към Любовта се стремим... 08.07.2024 г., 13:16 ч.

Острие с два ножа ⚔️❤️‍🔥⚔️

На Даниел Два кинжала прободоха сърцето ѝ хиксобразно. От този кръстопът заваля дъжд. Дъжд от кръв, който удави вътрешността ѝ. Тя бе свикнала с болката. Сега летвата се вдигаше и трябваше да свиква и с двустранната болка, която нижеше там, където най-боли след тялото - душата. Всъщност, можехме да поспорим кое боли повече, защото и телесната болка не бе за подценяване. Тя усещаше как капките кръв пълнят лоното ѝ. И много ѝ се искаше да го накваси с тях (възлюбения), тъй просто да утоли жаждата му. Да го опие със собствената си кръв. И после, пиян от кръвта ѝ, да търси нея, а не оная проститутка, с която бе заето сърцето му. И от която тя го ревнуваше. Искаше тя да заеме неговото сърце. И никоя да не се намърдва там повече. Защото и тя (другата) щеше да усети острието с два ножа. И да умре, още преди да се е родила. А тя... (влюбената)... Тя просто кървеше и се лекуваше от поредната си незаслужена болка. И възкръсваше като Феникс, за да умре отново и отново да се прероди. Докато не спре да се преражда и придобие вечен живот. А това щеше да е, когато той я обикне. А той май вече беше влюбен... Онази бе напуснала сърцето му и тази, новата, влезе в него и запали камината. И се задоми там завинаги... 🩶🩶🩶 08.07.2024 г., 02:43

Съкровище 💛💛👑💛💛

На Даниел 💛💛💛👑💛💛💛 Той не можеше да абдикира от съкровището, което току-що бе открил. Стенанията ѝ, стоновете ѝ, когато вкарваше твърдината си в нея и тя му се отдаваше, сякаш е последния самурай, доблестния рицар или каквото се сетиш там. Тя искаше да му сподели всичко женско, а той да го разкъсва с мъжкия си плам. Защото любовта можеше и да е споделена. И да се сбъдва винаги, когато тя си го поиска... 07.07.2024 г., 02:14 ч. Рожденият ми ден❣️🎂❣️🎂❣️🎂❣️да съм жива, здрава, много щастлива, най-красивата и Богинята на Красотата, Любовта и Секса 🍀🍀🍀

Вход 🟩

На Даниел 💚💚💚 Той я притисна към зелената стена на входа и разоръжи ръцете ѝ. Почна да гали раменете и врата ѝ и да я целува влажно и страстно. Тя усещаше възбудата да преминава като ток през тялото ѝ и да се навлажнява. Скоро щеше да му се отдаде. Само трябваше да се качат до първия етаж, където живееше, и да минат през тесния коридор, облицован в дървена ламперия, за да влязат в голямата спалня с широкото двойно легло. Вече се бяха свалили на магазина и трябваше да довършат започнатото. Тя седна на леглото и го изчака. Той се приближи и въпреки момчешката си неувереност, се бе въоръжил с една по мъжки настъпателност и агресия, с които щеше да я превземе. (И превзетият накрая да е той). Та нали, ако му липсваха, заникъде нямаше да е. Как можеше да остане безучастен към нещо толкова крехко и невинно, каквото беше тя. Тя събуждаше първичното у него и го караше да го прояви. Да прояви мъжеството и силата в себе си. Които често граничеха с насилие и настъпване. Тя нежно свлече комбинезона от раменете си и разкри гърдите си. Настръхналите им зърна копнееха да бъдат засмукани. Той се наведе и засмука дясното ѝ зърно, което изпълни устата му като черешка на коктейл. После лявото. И я положи да легне на възглавницата. Тя широко беше затворила очи в очакване на вселенския транс, който предстоеше. Отдолу беше водопад от чувства, страст и емоции, копнеещи да бъдат изпити от жадните му устни. Той се спусна между сочните ѝ бедра и започна да пие. Да утолява сексуалната си жажда, която се настървяваше все повече. Тялото ѝ беше като земя, която той проучваше, за да види, дали е подходяща да акостира кораба си на нея. Дали щеше да бъде гостоприемна или враждебна... Но забравяше, че всичко зависеше от неговия кораб. Ако той бе миролюбив и послушен, щеше да получи спокойна суша. Ако ли не - щеше да срещне суров, зъл и неприветен материк. Но той не можеше да мисли сега за това, а предпочете да я обладае, пък после щеше да мисли за последствията. Той нахлу в нея с едно плавно движение и потъна до дъното ѝ. Като корабокрушенец, молещ да бъдат погребани отломките му. Защото никой мъж не бе по-силен от Жена. И никой нямаше да откаже да бъде завоюван в този нежен плен. На дълбочина, влага и тайнство. От който нямаше излизане. А нямаше и смисъл, защото затворът всъщност беше навън, в суровия безлюбен свят, а вътре бе една свещена и нежна мекота, храм на отдаване, сливане, равноденствие, равносметка, разплата, възмездие, изкупление, вечност, смърт или спасение... 06.07.2024 г., 02:49

Здрач 🏙

На Даниел 💜💜💜 Той тръгна към тях и по лицето ѝ се спусна здрач. Същия като този, който се разстилаше над квартала. Комините на къщите стържеха небето с въглеродните си дихания и с въглищните си призми. Лятната жега бе обладала наоколо всичко и пълзеше по стените като гущер. Той отново бе облечен в черно. А тя - в светло. И с шарена пола, ако трябваше да сме честни. Бе изпил колкото бе могъл да погълне бира, а остатъка даже не си запази за утре - изля я пред магазина в шахтата. Приличаше ѝ на Водолей, който лееше малцова алкохолна течност. Не искаше да се сеща точно за тази зодия. Нито пък той да прилича на момчета от нея, които я бяха наранили. Макар че понякога така се получаваше. Но този път беше различен. Тя вече се беше научила да присъства. И да приема нещата такива, каквито са. Каквото - такова. Някой ден щеше да се влюби в нея може би. А дотогава... Тя само щеше да си мечтае за него... 02.07.2024 г., 22:58

Плътно не ме поглеждаш

На Даниел, първата ни среща ❤️ 28.07.2023 г., може би след 17 ч. Плътно не ме поглеждаш. Значи вече си ме забелязал. Ако не ме беше забелязал, щеше да ме погледнеш поне един път. А самата подсказка, че не ме поглеждаш, издаваше, че вече си ме забелязал. И точно това ме накара да те забележа ❤️❤️❤️❤️ 02.07.2024 г., 18:37

Момичето с шарените очи 🌸🩵💚🩷🌺💛🧡💖🪻🤍💜💓

На Даниел ❤️❤️❤️❤️ Тя всъщност беше момичето с кафявите очи, обаче понеже слагаше шарени сенки, ѝ викаха "момичето с шарените очи". И понеже очите ѝ винаги бяха засмени, по-късно започнаха да ѝ викат "момичето със смеещите се шарени очи". В нея се влюбваше всеки. Но тя искаше само един. Та момичето със смеещите се шарени очи се влюби в момчето с мрачните дрехи от квартала. Момчето с мрачните дрехи всъщност имаше много светла, мила и добра душа. И тя забеляза това. Затова го обикна истински. И го поиска за себе си. Щеше да направи всичко възможно да е с него, дори да се запознае с него. Както и направи. Вече се познаваха и оттогава тя не излизаше от съзнанието му. Денонощно я любеше в мислите си и чувствата си. И искаше да я види. И я виждаше. Само трябваше да се появи на магазина и да я чака. Тя винаги се появяваше на терасата и вършеше нещо там или из двора. А вечер просто се прибираше с бебето и тя също очакваше да го види. Тя искаше просто да се засичат. Да се случат някой ден. И това щеше да се случи, защото всичките ѝ мечти се сбъдваха... 01.07.2024 г., 12:11