Огнедишащ дракон 🐲🔥☀️

На Данаил 💚🧡💛 И те скрива знойна жега в топлия си дъх - Като огнедишащ дракон те погълна с златния си лъх; Ти изгуби се във лятото горещо, А те чакам пак в квартала да те срещна. Ти броиш секундите до есента; Ще окапят листите на златната лоза, А по калдаръма - златен фин прашец Ще напомня ни на пролетен синчец. Изгуби се. Не питам църквата, Дали е виждала следите ти оловни, Не питам плетовете и стените, стълбата Кога ще сбъднем стихове любовни. А пиша... за незимисленото утре, Родено още днес в един жълтък; Гори ми въздухът и жегата и утрото, Пронизват ме с един оранжев лъч И ражда се отново като сънотворно Онази неочаквана любов И не питам вече въпросителни съдбовни, Защото тя се сбъдна в изгрев нов... 25.06.2025 г., 14:32

Обрат 💚🌊💚

На Данаил 💚🌊💚 Не е ли изумително какъв обрат могат да приемат нещата? Човек, когото си обичал, без нищо да ти е направил, можеш да решиш, че те е наранил с нещо и да спреш да го поздравяваш. Той самият дори няма да знае къде е сбъркал. И така ще свърши вашата любов. Или не? Ако те обича, би те доближил да изясни обстоятелствата. Този, който се съгласи със загубата ти, със сигурност не те обича. Или не? Може би той също има гордост, която не иска да бъде погазвана. Коя е истината? Как ще се развият нещата при подобен случай? Ще приключи ли любовта ви или тепърва предстои, разгръщайки тайнствата и необятностите си?... 25.06.2025 г., 14:06

Лунната стая 🌃🗄🌛🌕🌜

Документите бяха в спалнята. Господин Смит ги бе заключил в един сейф. Смит беше вдовец и живееше сам в един малък апартамент на малка тъмна уличка, нощем огрявана зловещо пт изгряващата луна. От влоговете си Смит спечели много пари и не посмя да сподели това с никого. Родителите му живееха в Ню Джърси, а той беше чак в Калифорния. Рядко им се обаждаше, а още по-рядко им пишеше. Те бяха спокойни, че животът му тече гладко, без спънки и че не се нуждаеше от каквато и да било помощ. Ето защо най-после го бяха оставили на спокойствие да живее живота си, както намери за добре. Самият Смит не беше много сговорчив и нямаше много приятели. Лошото беше, че малкото му такива бяха заклети комарджии и той им нямаше доверие. Не споделяше проблемите си с никого. А да каже, че е спечелил толкова много пари на някого пт приятелите си - за него това щеше да бъде истинско престъпление. Той много обичаше да се разхожда сам по тъмно. Правеше му удоволствие и се разтоварваше. Нощта срещу 21 юли също не направи изключение. Без да вечеря, той се облече и излезе. Три бегли сенки се плъзнаха точно пред двуетажния блок и се чу тайнствен шепот: - Да се развихряме, докато Смит го няма. - Нека да му вземем паричките и да се изпаряваме. След двуминутно мълчание се обади и третият: - Смит е на втория етаж. Нямаме стълба. Как ще се качим? - Това въже ще ни послужи - каза първият обадил се и като го закчи здраво с куката за най-гоения край на водосточната тръба, започна да се катери. - Ще издържи ли? - недоумяваха другите. - Естествено, че да - той разпръсна всички техни съмнения. После се метна през отворения прозорец в спалнята. Останалите го последваха. Сейфът се намираше зад гардероба. Без да светват лампата, тримата обирджии започнаха да търсят. Лунната светлина ги улесняваше защото всичко се виждаше като през деня. Преместиха кревата, масата и, след като преровиха гардероба, го отместиха и разбиха сейфа. Вътре имаше $ 25 000. Взеха ги заедно с документите и като подредиха всичко, се спуснаха пак по въжето и избягаха. Смит беше вече тръгнал към дома си. Като стигна двуетажния блок, си отключи и влезе. След като се навечеря, когато беше 23:30, реши да си легне, като не забеляза ни най-малък признак за обир. Цял час се въртя в леглото. Нещо го глождеше. Запали лампата и реши да види там ли са парите му. Отмести гардероба и с ужас видя разбития сейф. Обади се на полицията. За миг тя пристигна и, като разбраха за случилото се, полицаите веднага започнаха да търсят за отпечатъци. Разбойниците бяха действали без ръкавици. Откриха отпечатъците и след три дни обирджиите бяха заловени. Те отидоха директно в затвора, а Смит получи обратно парите си. 22.10.1999 г.

Вратата 🚪

За достойните хора всяка казана дума е закон. За мерзавците закони не съществуват, а само вратички през тях. Ето защо, когато не се получава на тяхната, те ти събарят вратата и влизат с взлом. 23.06.2025 г., 01:48

Пътят, който води към Него... 💚🌿💚

На Данаил 🌿💚🌿 Един зелен път, осеян с арки. С лятна руменина. Със светлосенките на дърветата. С вечната римска настилка. С непреходния паваж на мечтанията. Тя знаеше, че като тръгне по него, ще стигне до Него. Затова тръгна натам. Клоните на дърветата се протягаха към стройната ѝ снага, облечена в небесносиня рокля. Тя вървеше. Подминаваше къщите, облечени в спомени. С мазилката на времето. С розовочервените храсти. С летния трендафил. Със стенните растения и гущери. Вървеше... И пишеше поезията на живота. Само още малко... Подмина напречната улица, която като река вливаше паветата си в пътя ѝ. Подмина църквата, нагорещена в летните щрихи. Подмина лехата с калдаръмчета, които разноцветно красяха пътя. Подмина стъпалата, водещи нагоре към спасението. И се доближи до възрожденските къщи. Китните им лози резедаво виеха своите завъртулки. Калдаръмът бе нагорещен от лятното слънце. Стъпките ѝ ситно минаваха по него. Подмина цъфналите трендафили, които като рубини и розови сапфири грееха от запустелите дворове. Подмина аметистовите перуники, които нашепваха с нежно ухание. И наближи квартала. Той беше тук? Тя чувстваше присъствието му. И колкото повече се приближаваше, толкова по́ усещаше, че пътят свършва. Защото я е отвел при Него... 16.06.2025 г., 13:59

Лита ☀️

Тази година Лита бе облачна. Покрита със стоманените мрежи на тежките облаци и уловена като русалка в тях. Не можех да хвана златистите ѝ коси. Те бяха вплетени в сенките на нощта. И в лятната хладина, която като сърп обземаше града. По платото се разхождаше една котка, нетипична за нашите географски ширини. Черна пума, избягала отнякъде. Сега не знаехме къде е. Бродеше и се скиташе из горите да търси плячка. Но мен не ме засягаше. Аз потъвах в молитвите си, избягала от действителността, и си рисувах нова. Лятното слънцестоене бе тук, макар и сиво и прохладно. Градът бе тих и удавен в тишина. Нямаше клюкари в квартала. Само моят сън, удавен във възглавницата... 21.06.2025 г., 12:56

Придружител

На Данаил Искам просто да избягам. С теб. За вечността. Някъде. Някога. Без значение от време и посока. Ще дойдеш ли? Ще ме придружиш ли...? 19.06.2025 г., 16:36

Цветен декор 🌈💜🌈❤️🌈🩵🌈

На Данаил Искаш ли да избягаме оттук и да си сътворим една прекрасна действителност, в която да бъдем само аз и ти? Да се пързаляме по розовите облаци и цветните дъги? Ти кажи ми: искаш ли? И ще сбъдна тази реалност само със един молив. И една палитра, пълна с цветове. Ти чуваш ли как синьото зове? Да го изрисуваме със розови декори. И подписа си да си сложиш ти на моята картина разноцветна. От теб аз искам да съм многодетна, да обагрям с мляко синия простор. И току-виж се родил един декор на нашата любов различна - потопи се в рими поетични... 18.06.2025 г., 23:10

Отдаване и свобода 🩵🌿🩵🌿🩵

На Данаил 🩵🌿🩵🌿🩵 Тя искаше просто да му се отдаде. Да се люби с него, да се слее с него и да му подари всичко женско, което притежава. Искаше да се освободи заедно с него и да напусне този свят на противоречия, заблуди и измами. Искаше да полетят във вечността, където да сбъдват любовта си. И цялата материя да е просто една проекция на мисълта им. Да я творят, да я сбъдват и сънуват, а тя да се претворява в един приказен свят. Свят, в който страданията и ограниченията не съществуват, защото съществува Любовта... 18.06.2025 г., 13:15

Юнска вечерна вина 🍃

На Данаил 💚 Поредна вечер, в която тя за пореден път се чувстваше виновна, че е жена. Че е женствена, че има гръд - че съществува може би, дай по-накратко. Подмина ги, а той не забеляза присъствието ѝ. Беше си зает с приятелчетата, които пиеха биричка пред магазина. Самотната юнска вечер тихо заспиваше в хладната си гръд. И се сгушваше в лозата. И се къдреше е самотни завъртулки. Той се бе скрил зад лейката, с която тя поливаше мушкатата. Западът я обливаше в тъмносиния си плащ. Тя отново носеше шарената си пола и прасковено-розовата си блузка. На главата си бе сложила една стара златиста диадема, чиито блясъци вече бяха започнали да отмират. Тя мина през двора и излезе през оградата. Заключи вратата и продължи по тротоара. Неволно се обърна назад - те бяха все така пред магазина и си приказваха. Той я погледна бегло и в погледът му бе заседнала стрела. Стрелата, с която бе прободено сърцето му. Само перата ѝ се показваха. А острието бе вътре. Както и нейното. Болеше я, но не до степен да се унизи. Или пък да рухне. Не. Тя продължи напред с горда походка и целеустремен вървеж. Той ме я последва. Макар и тя да знаеше, че е зад нея. Само духом. И я следваше с призрачното си присъствие... Дори когато тя се прибра в другия си дом... 15.06.2025 г. 21:43 Видовден

Самотен шепот

На Данаил Тя се прибираше към дома си и го видя. Стоеше най-вдясно от всички мъже на магазина. И изглеждаше все така, както винаги го е помнела: млад, зелен, хубав, почтен и достолепен. Имаше момчешки вид, макар и да беше около 40-те. Присъствието му издаваше все тази позната безгрижност, която тя винаги бе помнела. И навлезе в сърцето ѝ. Тънко, безмълвно и я облада. А това проникване ѝ носеше тъга. Той щеше ли да се влюби в нея? Щеше ли да ѝ отвърне със същото? Тя се прибра в къщата и се разплака. Искаше ѝ се да си гледа на карти, за да види какво ще ѝ покажат. Какво ще ѝ покажат карите, купите, пиките и спатиите. Щяха ли да я разстрелят с безпощадните си удари? Или да ѝ подарят сбъдване? Тя не знаеше. Искаше ѝ се да не мисло за това в този миг, в този ден. В този сив и влажен априлски ден, в който върбите напомняха на вечност. А улиците - на безпътица. Светофарът - на безпосочност. А кварталът - на безпомощност. Искаше ѝ се да поеме по някой път, но по кой? Към църквата ли - да избяга и да се скрие в априлската резеда. Да го гони като мъглив облак, облечен в сивото ма своята мантия. И разсъблечен от дългоочаквана майска синева. Къде ли щеше да се сбъдне той - някъде тук или във вечността? Тя не можеше да сънува повече, затова просто си легна. Тази нощ бе изпъстрена с дантелени сънища. Обесени в синева. Изрисувани в утрото и погалени от слънчевата светлина. Той щеше да се сбъдне в май, а май беше скоро. Само няколко дена... На кой май, на десети ли? Тя не можеше да брои дните. Всеки ден ѝ носеше нови картини, нови прозорци и нови шепоти за неизказаност. Всичките си диалози тя ги видеше тихомълком, пишейки. Тя и листа. Или буквите на пишещата машина. Какво ли щяха да напишат те сега? Нов сюжет за нова измислена история? Или неделен ден, в който тя миеше терасата и той просто излизаше от входа на съседния блок. И се сбъдваха... По нишките на въздуха, по който фосфорът танцуваше своята майска руменина. Тя не искаше да го вижда повече. Искаше просто да го почувства. Без да му се натрапва. Без да му напомня за присъствието си. Нека сам той си избере. Какво иска - нея или своята самота. Своята обязденост... Своята скука, непридруженост и момчешка усмивка изпод червената си брада... 15.06.2025 г., 19:49 Видовден

Синя змия 💙🐍

На Данаил 💙🩵💙 И тая вечер Данаил се бе покрил под листата на липите и не се виждаше. Те скоро щяха да цъфнат, а той - да появи, когато си иска. Без значение, дали тя искаше да го види. Не усещаше настроенията ѝ или пък ги усещаше? Или чакаше липите да цъфнат, за да му напомнят на лято. Лятото в града бе кратко без море. Морето бе единствено синевата, която се извиваше над града. Сините змии като въжделения се виеха из въздуха и извайваха облостта на небето. Цял букет цикламени кученца растеше от ръба на покрива, очакваше да бъде откъснат. Може би от него? Щеше ли да направи тази жертва да отиде до ръба на улука, за да ѝ ги даде? Той нищо не ѝ бе давал досега, освен любовта си. По мечтанията на вятъра, летните треви, дивия ечемик и кварталния кат. Който светеше в тъмносиньо след полунощ. И очакваше своето сбъдване от рогатата луна, която пореше небето с двата си тъмножълти рога. Щеше ли да се появи като сова той? Той не знаеше кога тя излиза или влиза в къщата. Можеше само да я дебне и да си мечтае за нея, да рисува небосводи и житни и лавандулени лета. Да, лавандулата щеше да цъфне скоро и да напомни на аметисти. Да огрее полята в аметистов блясък. Да се гмурне в хоризонта с пурпурното слънце и да се излюпи отново в полската равнина... 02.06.2025 г., 21:58

Непостоянство

Хората са непостоянни в чувствата си. А дори и да срещнеш някой постоянен, никъде няма гаранция, че ти ще си постоянен с него. Или пък че той е бил постоянен с тези преди теб. Човешката природа е авантюристична. Като мине известно време, иска да получи нови преживявания, нов опит, да изпита нова душа, нова любов, нова страст, нова сексуалност... Човешкият живот не е местоположение, а пътешествие без край, в което ти преоткриваш и опознават себе си с всеки детайл, всеки човек, всяка случка или преживяване, които ти се случат. И не, може би не е целта да се научим да пускаме, а да оставаме, но можем ли да накараме някого да остане, ако не ни обича? Остава ни единствено болката от горчивина опит, който да преодоляваме ние знаем как. Това може да отнеме и години. Болка се лекува трудно и то само чрез нова любов. Но ти не знаеш кога и дали ще я срещнеш изобщо. Нито колко ще остане... 04.06.2025 г., 01:49

Юнски въздух 🌌🌛

На Данаил А въздухът, наситен с него, Се гмуркаше във юнска тишина. Вълшебство нощно, звездно тление, Растеше тъмножълтата луна. Лозата - все такава резедава Люлееше си кошнички от грозд И чакаше да се обагрят във лилаво В септември с есенния гост. Не си отивай, мило лято Та ти току-що при мен дойде. Стихотворението ми не е посято И чака да покълне в нощното небе... 03.06.2025 г., 22:14

Време ⏳️

Колко бързо се търкаля времето по склона И гмурка се във синьото море. Ще успее ли и тебе по наклона Със себе си да помете? Илѝ ще си останеш верен На тук, на този час и на сега; Сега се ражда спомен древен, За да пребъде в вечността... 03.06.2025 г., 17:10

Сочен юни 🍒🍓🍒

На Данаил ❤️💚❤️ Изпод тъмноцикламената ѝ нощница се очертаваха малките халкички на жартиерите ѝ. Той я виждаше, бидейки на около 20 метра разстояние от нея - тя на терасата и го съблазняваше с неустоимото си излъчване и фина женственост. Той искаше да проникне в кадифената ѝ мида и да изпие всички нежни сокове, струящи оттам. Мечтаеше за нея от много време и се чудеше как да я доближи. Дали по завъртулките на резедавата лоза? По тъмносинята нощ? През септември или сега, през юни? Когато всичко зрееше и напомняше с присъствието си за плът. Плът, която копнееше да бъде опитана и изживяна... 03.06.2025 г., 01:34

Легло от грях 🛋

На Данаил 🤎💛🤎 Това легло, преливащо от грях, Удави стаята в греховно стълкновение. Отдавам ри се чувствено, без страх И искам да си вечно вдъхновение. Отдавам се. Поглъщам твойта твърд - Като огън във кръвта ми тя топи се И после пак възкръсва като плът, В душата ми превъплъти се. Аз искам да си вечно мой екстаз И хаос в мен да въдворяваш. Омръзна ми от ред. Аз искам страст И огън в мен да подаряваш... 01.06.2025 г., 12:20