Носталгичен февруари 🩵🩷🩵

И тая вечер слънцето залязваше зад склона и дереше небето с пурпурните си дири на меланхолията. Облаците самотно бяха хвърлили котва на небесното дъно и заспиваха в тиха забрава. Небето - ясно синьо - бавно се обличаше в сумрачната премяна на вечерта. Студът бавно и на талази се спускаше над града. Покривите стържеха небосвода, а комините като лули изпускаха кълба дим. Западът рисуваше с цветната си палитра посоките на изтока с четките на своята пъстра зимност. Синьото и розовото бяха студените цветове на късния следобед, в който февруари тихо заспиваше под юрган от студена несбъднатост. Небето бавно се омастиляваше в тъмно-синьо и оставяше подписите си по къщите, които очакваха да изникнат като гъби отново напролет, само след няколко дни, в началото да март, когато щяха да грейнат всички цветя, дворове и пътеки. Щяха да напомнят на младостта, неизживяната, в пазвите на времето, която копнееше за друга вечност, за да се случи... 26.02.2026 г., 17:37

Жената, за която винаги бе мечтал ✨️💝✨️

На Данаил Тя бе великолепна жена. С изящни гърди. С буйни коси и гъсти ресници. С една дума: бе жената, за която винаги бе мечтал. Още от самото сътворение или от много преди това. Тя се съдържаше в него. Живееше в него. Мислеше като него. И хем го допълваше изцяло, хем бе пълната му противоположност... 25.02.2026 г., 23:51

Огнена камина 🔥🌛🔥

Над мен луната като отхапана пита насред разпръснати трохи по тъмносиня покривка, а студеният февруарски звяр ръваше небето да сипе още студ по гърбовете на хората. Вървях и вятърът ме обличаше в леденото си яке. И свистеше в ушите ми ледени мелодии за север, блясък и недокоснати диаманти. Вървях и небето се избистряше от собствената си острота. И се забулваше отново в сивите фереджета на облаците. Криеше лика си от случайния минувач. Крепостта приличаше на падение, което се спускаше от склона и припадаше в пропастта. Хумористичната ѝ кула отново гневно се взираше в позорния и жалък град, наситен с гротески, незаслужаващи да се нарекат с името "хора". Вървях и се блъсках в стената на вятъра. Той ми носеше ледена завеса от мраз и случаен север, хвърлен от простора. И си мечтаех за една топла камина, в която да се сгуша и да заспя. Да се разчупя от ледените висулки на страха и ужаса. На уединението. И да се уеднаквя с топлината на яката, на мекотата и вълшебството на зимата, което можеше да съществува само у дома... 24.02.2026 г., 19:43

Праг

На Данаил 🩶🩶🩶 Той наистина е необикновен. Не е като другите. Има собствен смях и непресторено различие. И никога не краде от другите. Техните думи, техните празни обещания или пък суровия и сив февруари, който дебнеше като мечка отвън. Аз вървях по кварталните улички и описвах междуметия от непресторености в сбъднати петолиния от откраднати борове от близката планина. Около понороте се бе сгушил синкав сняг, последният подпис на зимата, хвалещ се с дълголетие. Само да се пресегнех и щях да го открадна, да го имам. И да му го подаря. Пред прага или под прозореца, под който никнеха гълъби и кълвяха изпуснатите трохи. Продължавах надолу по баира и изникваха познати къщи, стълбове и територии наситени с тиха вечност. В душата ми странстваше един брътвеж, който като комин допушваше последната си пура и издишваше дима към небесата. Нямаше смисъл да се вглеждам в тях, защото докосвах сиво огледало, лъщящо от лешояди и мърша, която вонеше насред полето. И нямаше кой да я изяде. Нито вълци, нито лисици. Само соколите, които кръжаха в кръг. Аз се завъртах. От всеки пейзаж можех да изплета китеник от думи и нашепвания, които да достигнат до него. Когато се срещнахме, не беше запознаване. А миг между две вечности... 24.02.2026 г., 13:51

Течна зима

Настана края на февруари и снегът се стичаше по покривите. Валеше от улуците. Звънеше по водосточните тръби. Миеше улуците и се вливаше в неведомата си пролетна река, която бързаше към измисления си океан, в който плаваха платноходки от въжделения, напеви от вечност и наченки от проклятия. По скъсаните им мачти, счупени платна и разрушени бордове. Аз се гмурках в измислената си крепост, която пъчеше гръб като стегозавър от хълма и като костни плочи стържеха пролетно-зимното небе да вали своята печал, своята течна мъка и пролетно сърцераздирание. Аз се опирах по стените на зида и очаквах присъствието ми поне малко да наподобява на гора. Имах зелено дихание и вродена свобода. И никой не можеше да ми я заклещи в клетка. Дори вятърът, който сменяшр курса на течния сняг. Дори водата, която стремглаво се объркваше в ручеите си от жалост... 24.02.2026 г., 07:47

Юрганът на зимата ☃️❄️⚘️❄️☃️

Зимата покриваше градината ми с дебелия си юрган, по който на места личаха кръпки от пролетни цветя. Тя събличаше своето наметало, за да загърне замръзналите дървета със сребърен скреж и продължаваше да вие като бяла хала в подножието на планината. Под юргана ѝ се опитваха да нададат главички белите кокичета, които като малки момиченца се сгушваха едно в друго и се топлеха под замръзналия балтон на зимата. Още малко и щеше да дойде пролетта и щяхме да си спомняме за зимата по течните ѝ автографи, които щяха да се спускат по капчуци, керемиди и улуци и да напомнят за някогашното ѝ присъствие... А аз отново щях да редя думи, да ги превръщам в огърлици от послания и да увенчавам шията на месец март с чувствените съчинения, които пишех... 22.02.2026 г., 11:45

Нощницата на пролетта 💙🩵💐🩵💙

Зимата стържеше диамантената си мина и диамантен сняг падаше от небето. Той се завихряше в чувствен танц и кръжеше над двора и градината ми. Прозорците, облечени в снежно паспарту, пъчеха гордо стъклените си ириси, за да се вгледат в простора. А оттам ги чакаше сребърна тишина. И синкаво-златистото сияние на слънцето което се прозяваше, за да увенчае със златната си корона последните дни на февруари. Да, месецът на любовта отминаваше и бавно отстъпваше място на месеца на жената - тази, която създаваше и отглеждаше поколенията, възпитаваше ги и способстваше за развитието на земята. А някои философи си стояха у дома на топло и пишеха за снежната картина, за скрежистата зима, която рисуваше картини по стъклата и ги подписваше с леден автограф. Дали не бях това аз? Пишеща в леглото си за ледени дихания, за свобода, за вечност, за митологична любов, тайнства, притчи и вълшебства. Зимата дишаше с ледените си ноздри и вкочаняваше кафявата хрупкава земя. Зелените стръкове тъкмо се бяха събудили и отново заспиваха под студената завивка на зимата. Скоро щяха да нададат лица над почвата и да грейнат с цветните си пролетни багри и ухания. Отново щеше да се събуди пролетта, носеща нощницата на зимния сняг с втъкани иглики и кокичета и тук-там малко минзухари, малко синчец и зюмбюли. Колко прелестно ухаеше нощницата на пролетта, нали? Дъхава като моминско мечтание. Небрежна като пролетен лъч и синя като студено зимно небе. А аз мечтаех... Мечтите ми се носеха в тишината и се вихреха заедно със снежинките, които танцуваха отвън... 22.02.2026 г., 11:33

Топла сива неделя... ☁️✨️☀️

Неделята тихо рисуваше своя подпис по сивкавите небета, през които надничаше слънцето. По сивите тротоари, изсъхнали от снега и дъжда. По зелените треви, които никнеха, предвещавайки пролетта. Топлият вятър вече танцуваше пируети из въздуха и закачливо играеше с косите ми. Есенните листа се въртяха в тайнствена вихрушка. Църквата все тъй достолепно пъчеше вековна жълтеникава снага. И цялото това присъствие даваше усещането за тайнство, за вековност, за тихо спокойствие.... Улиците, все тъй пусти, заспиваха покрай самотните паркове и градини и само моето присъствие носеше усещането за живина, за полет, за стих и за рисунък, който стъпките ми оставяха по самотния паваж... 15.02.2026 г., 15:13

Фарът на възмездието... 🗼

Любимото ми занимание беше да стоя вкъщи на топло, докато отвън февруарската зима изплакваше своята последна немощ през сивите небета, мъртвите морета, остарелите кораби и рухналите пристанища. Да, градът беше морски и в него се вливаше целия му чар. Като естуар от неведома река, като устие от капризи и тайнствени молебни. И после - при маяка купчина от черепи на незнайни пирати, на странстващи пътешественици, неоткрили своя рай, а потънали в морското възмездие. И ги грозеше заплахата от прибойните вълни, които се блъскаха в стряхата на удоволствията им и ги наказваха с несломима вечност. А аз вървях по мостика и фарът ми се струваше недоаегаем в своето надменно и безучастно величие. Той стържеше синьото небе с имагинерния си остър връх и врязваше в простора моменти на възмездие. То се сипеше върху хората като вина, като участ, която те не можеха да избегнат. Просто ѝ се покланяха и продължаваха да се давят във вълните на собствените си грехове... 13.02.2026 г., 09:52

Февруарска зима ❄️🩶☃️❄️🩶

На Данаил 🩵🩶🤍🩶🩵 ...А отвън бялата зима валеше в студената февруарска нощ. Тя заключи дворната врата и се прибра в къщата. А въздухът, наситен с него, трептеше като среднощен влак. Само чакаше своите релси, на които да пристане огнената луна, която като лице да озари вечерта. Но я нямаше. А черният въздух свистеше като локомотив. И нямаше звезди. Само бездна, в която се прозяваше нощта. Кръжеше около комини, покриви и ледени висулки, които като огърлици висяха от терасите. И нямаше кой да ги разтопи. Те увенчаваха ледната пазва на Кралицата на нощта, която със северното си дихание обличаше града в студ, във вятър и саможертва. И после отново кръжеше над къщите и търсеше комин, в който да се гмурне и да се стопли кротко в камината... 10.02.2026 г., 17:57

Непозната любов ❄️🔥❄️

На Данаил 💙❤️🧡❤️💙 За него любовта беше непозната. Като огромна бяла хрупкава земя, покрита с лед. Северна земя, която той трябваше да проучи. И да впие сондата си като геолог. Тя да му се отдаде в чувствено примирение. В доверие, че няма да бъде злоупотребена. А просто разкъсана от вековния си лед. От твърдия студ, който я вкочанясваше. И на него се падаше честта да разбие този лед. Да го раздроби на кристали. И да проникне в недрата ѝ - топли и горещи. Познаваше ли той любовта? Или тя му носеше бегло, неясно очертание. За някаква смътна вечност, спомен от остарял сериал, спомен за синкав лед, хрупкава земя и северна бира, която той пиеше в лагера сред толкова огньове... И тогава се появи Тя, облечена в кожи, с пухкава шапка и голи бедра, които привлякоха вниманието му. Той нямаше да ѝ обърне внимание, ако не носеше в ръцете си чаша вино. Той никога не бе опитвал това питие. И сега го пиеше от кожата ѝ. От корема и пъпа ѝ и тепърва се учеше на Любов. А северът замлъкна. Племената утихнаха. А отвън остана да пращи онзи лагерен огън, който стопляше сърцата им... 10.02.2026 г., 9:33

Време... 🕰

На Данаил 🤎⏳️ ...А времето не се променя всъщност повече от никак. Едно и също момче, един и същи квартал, една и съща илюзия, един и същи мрак. Ти очакваш той да ти се случи; и между вас зейва трап. Трапа на разстоянието, на несбъднатостта. И се чудиш, ти ли си го пожела или просто се случи. Просто неизвестното между вас ви събра. И раздели после, за да ви събере отново. Къде е той? Крие се у тях, в познатите улички или на малкия площад с другарите си, на който ти нямаш място. Не пасваш като случаен елемент, ненамерил своето място. Всичко е една илюзия, нали? И доброто, и злото. Или може би ние го назоваваме с имена. То просто е. Без име. Без посока. Без наименование. И ни се случва, за да ни изпита. Докъде можеш да издържим. Докъде можем да приемем. И да се движим напред. Напред във вечността... А той отново щеше да идва, да изчезва, да се появява и отново да се връща... Докато един ден се сбъднете и разберете, че времето е била просто една илюзия, която ви е деляла, а вие през цялото време сте били едно без дори да го знаете... 09.02.2026 г., 12:40

Пране 🧥👗🧤

На Данаил Наближаваше пролетта и прането ѝ съхнеше по-бързо вече. И по-малко стоеше на простора. И дните изсветляваха все повече. И прегръщаха терасата с хладната си зимна светлина. Небето, отворено като геран, изливаше красивия си син цвят над простора. Той се вливаше в белите като леден сняг облаци и потъваше в зениците ѝ, които очакваха да го видят. И той се появяваше все по-нов, все по-ближен и по-топъл отпреди и разпукваше зимния скреж. Дали го познаваше отдалеч? Отскоро, отпреди малко или от квартала? Или се бяха запознали, само докато простираше и той тайнствено ѝ отпращаше мелодии чрез неведомата си арфа. Завърташе се около площадчето пред дома ѝ и продължаваше в някаква тайнствена посока. И не спираше да е в мислите ѝ. Как ли да го прихване с малките си сини щипки, с които простираше прането? Може би щяха да се сбъднат налято, когато слънцето строши зимната си черупка и разпука яйчения си лик. А дотогава... Тя щеше да простира и да го очаква на терасата... 07.02.2026 г., 15:36

Притча за прохладния юг 🏝

Имало едно време едни мъже, които живеели на юг. Живеели в чудна, приказна страна на богатство и изобилие, в един безкраен златен палат, целия инкрустиран в изящни разноцветни диаманти, изумруди, рубини, сапфири и всевъзможни скъпоценни камъни. Целият палат бил обзаведен в най-отбрани мебели от абанос и сандалово дърво, пищно резбовани от изкусни майстори. Имало огромни зали и помещения за увеселения, забави и какви ли не празненства, а дворовете били обширни, залесени с дъхави розови храстове, всевъзможни орхидеи, перуники и приказни цветя. А трапезите били безкрайни и отрупани в пищни и изкусително вкусни блюда от най-отбраните тамошни и чуждоземни кухни. Многобройни плодове в купи увенчавали този приказен шедьовър: грозде, смокини, кайсии, праскови, дини, а в чашите от нефрит имало духави нектари от праскови, кайсии, нарове и други плодове, както и плътно и гъсто вино. Тук времето било знойно, течало бавно, сякаш било спряло, а жените били многобройни и неземни красавици и ги обичали силно със своята гореща страст, отдавайки им цялото си време и внимание и почти никога не се отделяли от тях. Щастоето било безкрайно и неизразимо с нищо друго, но дните се минавали и като че ли нещо започнало да липсва на нашите мъже. Горещ им се струвал югът, преситени се чувствали от храната и благата, дъхавите нектари вече не утолявали жаждата им, а любовта на жените им започнала да им се струва прекалено гореща и задушаваща. Така у тях се породило желанието за по-прохладен юг и жаждата за приключения. Затова една утрин те напуснали двореца в търсене на по-южни земи, в които вероятно климатът щял да бъде по-прохладен, блюдата - нетолкова много, а жените - нетолкова обсебващи. Затова тръгнали на път. Вървели, що вървели, когато стигнали съседната южна земя. Там имало огромен дворец, целият от сребро, и инкрустиран в сапфири, рубини и изумруди. Имало огромни градини с цветя, а диамантите липсвали, а тук-таме по шкафовете и библиотеките били вградени малки късчета кехлибар. Трапезите били огромни и отрупани в качествени блюда от тукашни и съседни кухни, но нетолкова многобройни, колкото на Екватора. Залите били по-малки и имало по-малко празненства и забави. Тук жените били много и ги обичали силно, давали им почти цялото си внимание и ласки. Останали известно време тук нашите мъже. Но минало-неминало това време и жаждата за приключения отново надделяла и мъжете отново решили да поемат на път. Сбогували се с приказно красивите жени и поели пак на път. Вървели, що вървели и стигнали по-южна страна. Там дворецът бил бронзов, голям и много просторен. Имало многобройни инкрустации на топаз, аметист, аквамарин и яспис, а опали увенчавали дървените нарове. Трапезариите били големи и предлагали вкусни блюда, само че с далеч нетолкова богато разнообразие. Дворовете били големи и китно залесени с чимшири и други храсти. Тук жените били много и им отдавали голяма част от времето си, а в останалото се занимавали със собствени дела. Поостанали и тук известно време нашите мъже, но копнежът за приключения отново се обадил. Затова те поели отново на юг в търсене на още по-прохладни земи и жени. Вървели, що вървели и отново стигнали земя, в която имало каменно-дървен дървен дворец, голям колкото голям манастир. Тук обстановката също била хубава и приветлива, имало двор с малки дървета, цветя и храсти, а обзавеждането било от дърво, само че скъпоценните инкрустации вече липсвали. Съдовете били от рисуван порцелан, масите били големи, с вкусно наредени ястия, само че не толкова пищни, обилни и впечатляващи, колкото в сребърния и златния дворец. Тук също имало много жени, само че далеч не били така горещи, както екваторианките и субекваторианките, а били умерени, отделяли им малка част от времето си, били по-хладни и нетолкова хубави, колкото жените от земите, които те вече били напуснали. Нашите мъже все повече започнали да усещат как на юг югът ставал все по-хладен и по-хладен. Но и тук се задържали известно време нашите мъже и отново решили да поемат на път. Вървели, що вървели и стигнали следващата земя - тук било още по-хладно а вече нямало дворец, а няколко колиби, в които ги посрещнали жените. Жените тук били още по-сурови и по-студени, отделяли им съвсем малка част от времето си, а по масите имало само хладни ястия, сервирани в железни съдове, а вместо нектари имало вода. Не се харесала тази земя на нашенците, затова те решили да продължат по на юг - може би пък там щяло да ги чака нещо хубаво? Но що да видят: там земята била още по-враждебна, жените - още повече и ги посрещнали с неприветлив дъжд от лъкове и стрели. Това била земята на амазонките. Нашите мъже поискали да похапнат нещо и да си починат, но по масите на студените паланки имало само сух хляб, поднесен в дървени чинии, а в бакърените чаши имало вледеняваща се вода. Поискали нашите мъже да се върнат в родната си земя, в която да ги посрещнат топло и знойно техните горещи принцеси, но за наказание за тяхната невярност амазонките ги принудили да минат през полюса. Не им позволили да се върнат назад по обратния път и ги отпъдили отново с лъкове и стрели. Мъжете тепърва започнали да осъзнават ужасната си грешка и съжалявали жестоко, че са предали така позорно милите си жени. Толкова много им липсвала горещата им знойна страст, времето и вниманието, с което те ги заливали, липсвали им и вкусните блюда и скъпоценният златен дворец... Но вече било твърде късно. Намирали се на полюса, където вятърът брулел лицата им, а телата им започнали да измръзват от непоносимия студ. И така нашите мъже един по един измрели, защото много късно разбрали, че югът е юг единствено тогава, когато е горещ... 12.07.2012 г.; 28.09.2025 г., 21:35

Пролетно раждане 🌿🌸☀️🌸🌿

На Данаил 💚🩷💛🩷💚 Тяхната любов бе като вода, която иска да се освободи от оковите на язовира... И да изригне в стихиен вулкан от лава, вода и предзнаменования... Познаваха се вече от много време, а все не можеха да се сбъднат. И се разминаваха на кварталното кръстопътче, едната от улиците на което водеше към него, а другата - към нея... И все се стрелваха в различни посоки. В различни въжделения... Февруари бе все тъй мокър и влажен от сивия дъжд, с който изплакваше зимата си. И я гмуркаше в кварталните локви, потънали от кал и спомени. Всичко се вървеше и бе все тъй същото. Прозата, поезията, делникът и празникът... Редуваха се сезоните, часовете, мракът и светлината... Те се засичаха; понякога се поздравяваха; друг път - не - и всеки поемаше по своята неизвестна посока. Докато една пролет, в която цъфнаха нарцисите и изгря свежият зюмбюл те не се слъскаха като две планети на площада в града. Малката Розова сладкарница, която бе наоколо, радостно ехтеше от фините струйки чай, които димяха от нея. Той я докосна. Безмълвно. Лъчите се прожеждаха през крехката зеленина на дърветата, слънцето надничаше като корона, с която иска да увенчае една любов, искала да се сбъдне от толкова години... Лека-полека, стъпка по стъпка той я опознаваше. Дишаше уханието на косата ѝ, перлите по шията ѝ, ягодовите ѝ устни и кашмирената ѝ кожа... Раждаше се и изгряваше една нова любов, но стара като писание и вечна като древността... Той пиеше устните ѝ, лицето и страните ѝ, които се обагряха в лека естествена руменина. И един ден дойде дългоочакваният миг, в който се срещнаха в дома ѝ. Любовта бе вкусна като шоколад с ягоди, който трябва да бъде опитан... Той докосна шията ѝ и прокара ръка между гърдите ѝ, които вече докосваха кожата му с живия си допир. Вече сбъднати, те страстно се любуваха един на друг и вече никой не можеше да застане между тях. Дори съдбата. 05.02.2016 г., 15:38

Огън в нощта 💙❄️🔥❄️💙

От височината на блока се виждаше градът. Къщите, нахлупили барети от сняг, се сгушваха една в друга. Комините им димяха и издишваха шепота на огъня през тухлените си ноздри. Всеки блясък бе като едно малко огнище, малка топлинка в студеното сърце на града. Ледът се пукаше и висулките му, изографисани в странни картини, висяха от червения покрив. Нямакъде в далечината се виждаше пушек. Нещо гореше? Или просто беше диханието на нощта, която като черен дракон летеше над простора. И се замечтах. Да бъда и аз над града. Да го закрилям с доспехите си от поезия и да го зова да се влее във вените ми. Да се разпука леденото му сърце и да затупка като пролетен извор. Извор, който да разтопи неизвестностността... 04.02.2026 г., 10:54

Миг

Не можеш да притежаваш нито един миг. Не можех да го скупчиш в шепата си и да го притежаваш като злато. Той ще се изплъзне между пръстите ти. Той ще изтече като пясък. Ще излети като уплашен гълъб, копнеещ пространство и вечност. Всеки миг е един малък подпис на вечността. Подпечатан с твоята тъга и умиление... 04.02.2026 г., 10:47

Праскова 🍑🩷🍑🩷🍑

На Данаил Той наведе устни до плода ѝ и ги допря в него. Искаше да вкуси от нектара ѝ и да се опие с него. Тя ехтеше в несънуван екстаз. Провесила гръб и глава назад на леглото и му се отдаваше. Той щеше да нахлуе в нея със стремителна важност. Мъжествеността му се втвърдяваше от мекотата и влагата ѝ. Той проникна в нея. Горещата ѝ влага бавно прие твърдината му. И му се отдаде без съпротива. Гърдите ѝ настръхнало драскаха кожата му. Заветният миг, в който те се сбъдваха. А беше като мечта, несънуван сън. Истина ли бе? Толкова време, в квартала, самотните улички, есенните листа, кишавите зими, случайните пролети и топлите лета... Случайно ли се завърташе този цикъл, в който те съвпадаха някъде там по спиралата на времето...? Той почти недоумяваше и не можеше да повярва, че моментът се сбъдваше в шепите му. И тя се извиваше като дъга. Малка, изящна и фина в ръцете му. Можеше да я има, да е негова жена. Споделяща чувствата и мечтите му. Ранните пъргави сутрини. И късните вечерни лъчи, врязващи се в суровия мрак. И после пак да потъне в бездната ѝ. И да подири онова вълшебство забравено от отдавна. Заровено в крепостта и хвърлено в дълбоката пропаст. Той искаше да потъне в нея и повече да не се спаси... Единствено тя да го извади от мъките му. И да го възкреси в своето съновидение... 03.02.2026 г., 13:45

Златен лъв 💛🩵🦁🩵💛

От склона стърчаха захаросаните дървета. Къщите, нахлупили бели барети от сняг, се сгушваха тихомълком в пазвите си една от друга. Слънцето като златен лъв увенчаваше зимното небе. Вече се чувствата първите ръкави на пролетта, която разперваше пръсти по короните на дърветата. Скоро щяха да се разпукат с розов цвят. Снегът бавно щеше да се стопи и на локви да се влее в изобилието. А денят да порасне като юноша и да огрее пространството с младостта си. Февруари зъзнеше в дългоочаквана прегръдка. И капеше от стрехите като мед. Мед на ледени фигурки, които изрисуваха простора в зимно великолепие. Слънцестоенето отдавна бе минало и слънцето като яйце се излюпваше за новата пролет, новите надежди и бъднини. Аз се любувах от стаята си на това великолепие. И сърцето ми се пълнеше с радост и любов. А зимата бе пролетна. Късна някак. Слънчева. Синя. Студено-снежна, но приветстваща. И аз я поемах в пазвите си, както и къщите поемаха съседството си в дружна сплотеност. И ми бе весело и радостно. Въздухът бе измил душата ми от прашни спомени... 03.02.2026 г., 13:33

Хрупкаво парфе 🧁❄️🍰

И днес зимата започна студено и хрупкаво като замръзнал сладолед с фина глазура от сладък сняг. Като хрупкаво парфе, което се трошеше под нозете ти. И градеше дворци от сладки изкушения. Зимата се прозяваше от изток с изгряващото като парче портокал слънце. То като сок се стичаше от чашата на синьото небе и се гмуркаше в градината ми да подслади и нея. Борът бе все така там и дращеше простора със студените си нокти. Те пробиваха небосвода и разперваха ръцете си за още стълкновения от снежинки. Сутринта бе безпощадна. Далечните ѝ облаци като дантела ознаменуваха висотата на недокоснатото. И се реех в простора и снежинки докосваха лицето ми. А топлата стая остава все тъй назад, в която в нея, пишеща на леглото, аз редях текстове. За зимата, за бялото хрупкаво парфе и за шоколадената целувка на калта. А само вчера, само вчера бе друга торта. Хрупкав шоколад с бяла глазура от нежност и чистота. Моминска невинност и девическа прелест. Увенчана със свещите-фенери на нощта... 03.02.2026 г., 8:40

Крепост ❄️🏰❄️

Тази нощ снегът бе хрупкав като парафин. Докоснеш ли го, се топи в пръстите ти. А небето бе черно като хумус. Поглъщаше звездите. Изяждаше ги със зимния си хумус и ги претопяваше в лед, който валеше на едри стърготини кал, прах и забрава. И вървях, прегърбена в нишото със старата си овехтяла раница съдбоносност, щения и мечти. Стъпките ми ме следваха неподвижно. И се заравяха в снега, където заспиваха в своята необикновена забрава. Нощта валеше и тях. Изравняваше ги. Засипваше ги с фини късчета стиропор. И ги завличаше в неведомата си виелица. Градът бе пуст. Нямаше никой. Никой не шептеше, никой не ехтеше. Вече не жадувах за никого. Не бях влюбена в никого. Не и в простора. Не и в слънцестоенето, нито в мартенското равноденствие. И една пуста и гола нищета. Хотелът зееше като призрак по Вси светии - студен, леден и сив. Бе мрачно и пусто. Комините свистяха своя син огън. Самотните гърбове на къщите се пъчеха в пространството. А крепостта приличаше на стегозавър, който пъчеше облите си шипове и се опитваше да издраска с тях нощта. Да ѝ остави своя е обясним подпис. Да я подпечата в нищото. И да заспи на склона като малко, забравено праисторическо животно от камъни. Чиято единствена кула ознаменуваше самотното му присъствие. И се врязваше в нощта като нож. Тази нощ бе тайнствена като гроб. И криеше много загадки... 02.02.2026 г., 14:22

Пудра захар ❄️☃️❄️☃️❄️

Тази вечер снегът бе хрупкав като пудра захар. Докоснеш ли го - фин и млечен като парфе. Стиснеш ли го в дланта си - бял като глазура на торта. Но далеч не толкова топъл. А студен и чист като зима. Като ознаменуването на първия ден на февруари. Когато нощните улици стенеха в нощния студ, а фенерите трескаво бляскаха осветявайки пътя на случайния минувач. И вървях, а фъртуната ме преследваше. В снега се виеше мъничка пъртина, която снегът заравяше в преспите си. Наведох се и докоснах този сняг. Още веднъж. И започна да вали като стиропор, а малките снежинки бяха гъсти и слоести. От югозапад зимата завихряше този студ и го спускаше към града. От билото на планината се спускаше пушек. Студен, синкав и мъглив като очертанията на неяснотата. От запад църквата гореше в свещените пламъци на вярата и огряваше простора с топло присъствие. Крепостта все тъй се пъчеше от склона. На кръстовището се разминаваха коли. В неясни посоки. С неизвестни съдби. Със случайни фарове. С мътни стъкла и разноцветни гърбове. И минавах и всичко бе същото, а всъщност различно. Всяка нощ различно. Всеки миг, всеки сезон, всеки месец, всяко дихание носеха палитрите на времето, спомените, мечтите и въображението. Минах край църквата и заизкачвах малкия баир. Нямаше да мина край магазина, а покрай детската ясла и да завия по неговата улица. От тях светеше телевизорът. Баща му отново гледаше. А той - Данаил - кой ли го знае къде беше. В бащината си стая или в другата - голямата, тъмна и студена стая, легнал на едни дървени плоскости. И минах по бялата улица. Спуснах се надолу и свих към нас. Нямаше ги мъжете пред магазина гръмко да пият бира и да въртят интриги. Нямаше ги и кварталът бе пуст. Само снегът се стелеше. Всички се сгушваха в топлите си камини и се любуваха на топлината и уюта на семействата си. Само аз бях сама. Очаквах мъжът ми да се върне скоро. Да си приготвим нещо за ядене и да си легнем. Отново хладно разединени, заради душевната травма, която имах. Заради неспособността ми да се отдам. Да изживея истинското. А само да ставам жертва на жестокия свят, който не може да понесе моята самоличност и моето различие... 01.02.2026 г., 19:48