Пране 🧥👗🧤

На Данаил Наближаваше пролетта и прането ѝ съхнеше по-бързо вече. И по-малко стоеше на простора. И дните изсветляваха все повече. И прегръщаха терасата с хладната си зимна светлина. Небето, отворено като геран, изливаше красивия си син цвят над простора. Той се вливаше в белите като леден сняг облаци и потъваше в зениците ѝ, които очакваха да го видят. И той се появяваше все по-нов, все по-ближен и по-топъл отпреди и разпукваше зимния скреж. Дали го познаваше отдалеч? Отскоро, отпреди малко или от квартала? Или се бяха запознали, само докато простираше и той тайнствено ѝ отпращаше мелодии чрез неведомата си арфа. Завърташе се около площадчето пред дома ѝ и продължаваше в някаква тайнствена посока. И не спираше да е в мислите ѝ. Как ли да го прихване с малките си сини щипки, с които простираше прането? Може би щяха да се сбъднат налято, когато слънцето строши зимната си черупка и разпука яйчения си лик. А дотогава... Тя щеше да простира и да го очаква на терасата... 07.02.2026 г., 15:36