Тайна 🖤🦂💜

На Даниел 🖤💜🖤💜 Той всяка вечер идваше в тъмната ѝ стая, прокраднал се през дъхавия ѝ зелен двор. Идваше, сядаше на леглото ѝ и нежно я докосваше. Гърдите ѝ веднага се втвърдяваха при допира му и зърната им ставаха като малки твърди черешки, копнеещи за неговото засмукване. Тя се унасяше и се отпускаше в прегръдките му. Започваше да я целува, да я гали и докосва и бавно да я разсъблича. И после, жадна и стенеща, тя легаше на леглото. Той се потапяше във влагата ѝ и я обладаваше. Не можеше да се насити на безкрайния ѝ океан от чувства, страст и желания. Обладаваше нежната ѝ мекота с твърдината на члена си и оставяше мъжкия си подпис в лоното ѝ - там, откъдето никога нямаше да излезе. Защото всяко влагалище пазеше запис за всеки посетител, влизал в него. Той сега бе поредния. И щеше да скрие тайната им връзка. Никой, освен влагалището ѝ, нямаше да знае. А после, на другия ден, всичко щеше да е постарому. Той щеше да пие бира пред магазина, да ѝ маха, тя да минава и всички да си мислят, че само се познават. Докато зад кулисите се случваха толкова много неща... Страст, вълшебство, магия, тайни, поглъщане, обсебване, лиричност, обещание за вечност... 01.07.2024 г., 02:12

Като мираж 🏜🏝

На Даниел ❤️❤️❤️❤️ ...И изведнъж тя се появи. Буквално от нишото. Иззад жежката вечерна лятна горещина, иззад призрачната сумрачна мараня, иззад хлада, който копнееше да се случи, иззад доспехите на вечерта, иззад мечтанията на хълма, иззад стените на града, на къщите, нажежени от лятото. Вървеше по блестящата калдаръмена улица и буташе количката с детето си. Бе облечена в лилава феерична пола и блестящо цикламено бюстие. И съжаляваше за чантата на синьо-бели райета, която не си купи. Нищо, друга щеше да излезе. Носеше цветя в косите си и диадема. И мечтаеше за него. Вече и той. Нямаше как да остане безразличен към диханието ѝ, което се отваряше за него и сякаш му отваряше порти са проникне в нея. Вечер той мечтаеше за нея и си представяше как я обладава, как споделя любовта и тялото си с нея, а тя се сгушва в обятията му. Тя успя да го опитоми - онзи, който никога не се е влюбвал в жена, сега да е покорен роб на женската красота. Тя го можеше. Можеше както да опитоми скитника, така и задомения да направи бездомник... 30.06.2024 г., 23:36 ч.

Графит 🖤

Скрих се в графита. И станах него. И почнах да пиша. Да разхождам гъвкавата си снага по белоснежния лист. Да оставям красиви очертания, щрихи и поезия. И моят вървеж бе лирика. Мечтания, поезия, стихове, равноденствия, безгласие и многостишие, музика и влюбеност. Снагата ми оставяше своята диря. Която щеше да се чете хилядолетия наред. И посвещавах стихове на моето момче (Даниел) и го любех, макар и само платонично. Силно го обичах от разстоянието на някакви си 20-30 метра. Той дали знаеше? Може би усещаше, тъй като и аз до известна степен бях в съзнанието му. Вече ме познаваше. Затова и аз без свян можех да агрегирам в диамант, за да му се отдам. Да му дам най-скъпото, което имам. Снагата си, чувствата си, стиховете си, душата си. Без изобщо да се скъпя. А после... После можех отново да съм въглерод. Там, откъдето съм тръгнала. Много задушлива, много нетърпима и затягаща. Към този, който не ме обича. Да си плати за стенаннията ми. За мъките, сълзите и болежките ми. За зимното слънцестоене, когато бях най-тиха. За ярилото, когато исках да го обсебя. Да го любя най-силно и хвалебствено. Този, който не ме оценяваше като въглерод, със сигурност не ме заслужаваше и като диамант... 29.06.2024 г., 13:08

Като магнит 🧲

На Даниел Привлича ме. Като магнит. Дори само движенията му да видя, и ме притегля към себе си като северен южен полюс. И аз оставам смаяна. И замечтана. И хипнотизирана. Но хубавото е, че и той ми показва същото привличане... 28.06.2024 г., 01:24

Женските грешки

(Писмо на един влюбен мъж до жената, която първа се влюби в него) Замислих се как ние, жените, също правим грешки. Понякога дори не по-малко углавни от тези на мъжете. Понякога просто искаме да влюбим в себе си мъж, в когото ние сме влюбени. Без да можем нищо да му предложим. Ей-така, за самото изживяване. Да докажем нещо на себе си. Или пък просто да не страдаме, да не сме сами. Да си поделим страданието - така разсъждаваме. И чуваме как той ни пита с неведом глас: "Аз какво съм виновен, че си се влюбила в мен? Щом не можеш нищо да ми предложиш? Защо си играеш с чувствата ми? Доказваш нещо на себе си ли? Че го можеш, че успяваш, че побеждаваш? И после просто се отдръпваш, когато ни покориш. Предизвикателството си е отишло и ти търсиш нови победи. Какво печелиш обаче? Сърцето ми не е йо-йо да си играеш с него. И това го пише жена, независимо че го произнася мъж. Да, ние може да не се усетим кога и как сме се влюбили в теб, а накрая ще ни остане само страданието. За какво провинение? Че сме се появили на магазина ли? Че си ни видяла и си се влюбила в нас? Като си се влюбила, ще си останеш с влюбването. Ако искахме да те забележим, щяхме да те забележим. Щом не сме, значи не си ни била на пътя. Но ти си искаш своето. Ти искаш и ние да се влюбим в теб, за да сме равностойни. Което е и обяснимо де. Всеки влюбен човек иска да му отговарят на чувствата. Така че, те разбираме. Може би искаш да платим сълзите, които си изплакала за нас. Без да го знаем. Може пък и ние да имаме оше много да учим за Любовта. Навярно не е било случайно, че си поискала да се влюбим в теб. Може би някога и някъде ще се случим. А дотогава... Ще имаме още много да учим за Любовта. Понеже сме мъже, а учители сте ни винаги вие, Жените..." 28.06.2024 г., 00:15

Пълниш сърцето ми... 🤍🤍🤍

Пълниш сърцето ми... 🤍🤍🤍 На Даниел 🤍🤍🤍🤍 Пълниш сърцето ми... Само с един поглед, с едно помахване. Със стоежа си като застанеш до хладилника. С походката си, като си тръгнеш оттам. И като минеш по "Август Попов" по посока хотела. И после навярно го заобиколиш, за да се прибереш. Пълниш сърцето ми. С постоянството си, неподвижността си. С това, че си тежиш на мястото. С това, че си бавен, не бързаш. С това, че си флегматичен - хубаво качество. Флегматичните хора са всъщност постоянни и не са предатели. Те премислят нещата и вземат най-мъдрото решение. Докато импулсивните първо действат и после мислят. Пълниш сърцето ми. Има нещо уникално, нещо неповторимо у теб. Никой друг не прилича на теб. И като се появиш там, сякаш се появяваш само за мени аз знам това. И те любя искрено и истински в мислите си. И те следя зад прозорците без да знаеш. И ме търсиш с поглед и аз се появявам от вратата, уж за да шетам нещо из двора. И излизам с шарената си пола и бледо-розов потник. И ми махаш с ръка. И ти отвръщам на поздрава. И сърцето ми прелива от щастие. Кръвта ми се затопля, кожата ми пари!!! Страните ми поруменяват от свенливост и доброта. И усещаш това и те разтапя. И мечтаеш за мен. И съм ти благодарна, че споделяш чувствата ми, защото в противен случай щях да линея. Благодаря ти, че ми даваш живот. Благодаря ти, че ме обичаш, макар и платонично. И те моля: не спирай да ме обичаш, не се отвръщай никога от мен! Винаги ще те любя и винаги ще си в сърцето ми, птиче мое... 🕊🤍🕊🤍🕊🤍🕊🤍🕊 27.06.2024 г., 14:22

Внимателен 💫

На Даниел Той бв толкова внимателен и нежен с Нея. Хем отдавна или никога не бе бил с жена. Докосваше я бавно и нежно и се стараеше да не я нарани - нито с думи, нито с действия. И те се сгушваше в него и в един миг промълви: "Обичам те", което бе също толкова естествено, колкото и всичките им докосвания... 27.06.2024 г., 05:11

Съкровищница 👑💎

На Даниел 💎 ...И тя му даде най-скъпото, което има. Входа към съкровищницата си. Без ключ, без катинар. Направо отворена. Да влезе в нея и да взема, каквото иска от нея. Чувствата ѝ, мечтите ѝ, любовта ѝ. Равноденствията ѝ. Слънцестоенетата ѝ. Изгревите и залезите ѝ. Дъждовете, градушките и горещините ѝ. Студовете и зимите ѝ. Тъмнината ѝ, влагата ѝ, топлината ѝ. Тайната ѝ, вътрешността ѝ. Да граби, да безчинства, да владее. И после тихо тя да се сгуши в него, а той да я прегърне. След любовния взлом, който ѝ бе нанесъл. Тя дори не знаеше как той се бе озовал в къщата ѝ. Тайнственото му тяло, облечено в черно, сега бавно се разсъбличаше пред нея. Той бе поредния мъж, с когото щеше да се люби. А сякаш ѝ беше първият. Той се доближи до нея и докосна сочните ѝ бедра. Целуна вътрешността им и устните му потънаха в сочната ѝ млада кожа. Той опита и плода ѝ - южна праскова, сякаш откъсната от Еден. Соковете ѝ го опиваха. Той се обзалагаше, че никога повече няма да пие алкохол, а нектара ѝ - чувствен, нежен и страстен. Даващ му толкова любов, нежност и страст. Губещ го в себе си. Откъдето не искаше да се намери. Не искаше да се спаси и да излезе оттам. Защото този затвор го опияняваше. И съживяваше така, сякаш току-що се ражда. Каква ненадейна среща, а вече любовта на живота му!!! Той никога не бе обичал така силно и истински досега. Тази жена криеше толкова любов и страст в себе си и искаше всичките да му ги даде. И той да я вземе без да я поругае, без да я обезчести. А само да толѝ жаждата си с нея и винаги, когато пресъхне, да влиза в съкровищницата ѝ и да търси загубеното. Загубеното си мъжко начало... 27.06.2024 г., 02:05

Юзда 🐴

На Даниел 🤎 Не, не е готов да те обича. Пришпорваш нещата. Искаш твърде много още от самото начало. Не е сега моментът. Има време. Цялата вечност е пред теб. Можеш да постигнеш всичко, дори него. Въпросът е кога... 26.06.2024 г., 08:02

Сайдер 🍸

На Даниел 🍸 Тя пиеше сайдер и плачеше. На дъното на бутилката бе потънал Даниел и се давеше. И не искаше да се спаси. Въпреки спасителните пояси, които тя му хвърляше да излезе на повърхността. Да я види, да бъде с нея. Дъхът му я отравяше. Стенанията му под жълтеникавата газирана нискоалкохолна течност. Търкалянията му по дъното, когато тя надигаше бутилката. Отказът му да излезе оттам. Сълзите ѝ се смесваха с течността и ѝ придаваха солено-горчив вкус. Той също искаше да се опие. За да я забрави. Или пък да забрави, че пие. И да си припомни, че е на дъното на сайдера, откъдето няма излизане. Той сякаш бе писмо в бутилка насред бурния океан. И се носеше по вълните, откъдето нямаше спасение. Тя пиеше глътка след глътка и течността намаляваше. Но не го изпиваше. Той си оставаше там - затворен, безпътен и безпосочен. И все по-плитко му ставаше. Скоро щеше да види сухия стъклен плаж. Още малко и бутилката щеше да пресъхне. И морето щеше да се пресуши. И опиянението. И тогава, сух, спасен и изтрезнял, той щеше да акостира при нея. Да я прегърне и целуне. И да я обикне завинаги... 26.06.2024 г., 07:45

Признание

на Даниел Даниеле, силно те обичам. Съжалявам, че не те поздравих вчера. То беше, защото бях видяла баща ти и той като че ли ме отхвърли. Реших, че няма смисъл да се занимавам с теб. Надявам се, не мислиш и ти така за мен. Чувствата ми са истински и искам да изживявам споделена влюбеност с теб... 25.06.2024 г., 17:33 ч.

Никога и никак

На Даниел 🤍 Приемѝ, че няма да бъдеш с него. Никога и никак. Така няма да си кроиш напразни надежди. Не ти обръща внимание. Няма да се влюби в теб. Спри да му обръщаш внимание и ти. Спри да се заглеждаш в него. Дори и да ти махне, всичко ще е дотам. Недей да слизаш на нивото му. Та ти си Богиня, а той - обикновен простолюдник... 25.06.2024 г., 07:45

Огнено кълбо 🌕

Луната като огромно ярко огнено кълбо надничаше зад къщата и изгряваше над хълма с тъмно-зелени борове. Тя се взираше в двора ми и рисуваше картини, подписани с фосфорните ѝ подписи... 23.06.2024 г., 01:06

Неизвестен

На Даниел 🩶 Появи се и изчезна безследно. Като сив облак, загубил очертания. Като блед пръстен, разтворил се в нищото. Като продажна сплав, застинала в земята. Като лава, отмряла в своите очертания. Като вулкан, изгаснал в своите покои. Чакащ да изригне някога във вечността. Но незнайно кога. Изчезна и не се появи. Остана ми само едното влюбване. И споменът по теб... 23.06.2024 г., 00:26

Тълковен речник на боклуците

Мерзавец - коварно създание, което ти се пише "приятел", а най-мръсно ти ръга нож в гърба; Подляр - създание, което мълчи и укрива от теб Истината, а ти му вярваш, че те обича и е верен с теб, а после най-гнусно те напуска; Измекяр - създание, клело ти се във вярност до гроб, което обаче се извърта и обвинява теб за края на отношенията ви, което означава, че гробът му трябва да е тук и сега; Интересчия - създание, което "дружи" с теб, само докато има изгода; Подлизурко - създание, което продава Истината, за да е добре с тия, от които има изгода; Интригант - създание, което разпространява най-съкровени неща от душата ти, които си му доверил. Манипулатор: създание, което смазва Личността ти, за да може да те мачка и използва.

Искаш

На Даниел 🌱 Искаш. Той да се влюби в теб. И ако се влюби, какво? Ще отвърнеш ли на чувствата му? Ще се обвържеш ли с него? Ще напуснеш ли мъжа си? Не. Дори не си си го и помисляла. Той ти е давал и ти е дал най-голямото щастие досега и ти за нищо на света не би му причинила това страдание. А и с другия нямаш път. Ясно е. Това означава, че никога няма да си с него. Е, никога е твърде крайно понятие. Но той не е твоето тук и сега. А само платонично влюбване. Той прилича на малко плевелче, поникнало в градината ти. Бори се за живот, иска да оцелее, макар и ти да знаеш, че не му е там мястото. Затова, по-добре да го изкорениш. Преди да е пуснало твърде дълбоки корени. Нека покълне другаде. Там, където ще бъде щастлив... 21.06.2024 г., 23:12

Няма те в сърцето ми

На Бончо Няма те в сърцето ми, а дори не те и търся. Не ми липсваш. Не те обичам. Като загубени 2 копейки - стари, престарели и архаични. След теб имах цели 3 любови (Бюлент, Даниел (платонично) и старият Николай Милушев-Бро, също платонично този път). Няма те в сърцето ми. Сякаш никога не съм те познавала. Толкова много изживях след теб, че ми остана блед спомен след теб. Това заслужи. И с това ще си лягаш и ставаш оттук нататък. 20.06.2024 г., 01:35

Кралят е гол

Аз съм точно като момчето от приказката "Кралят е гол" на Ханс Кристиан Андерсен. Винаги казвам Истината. Да, кралят е гол. А не е облечен в тънки и ефирни одежди, видни само за "аристокрацията" и невидими за "простолюдието". Да, кралят е гол. Мерзавецът е мерзавец. Подлярът е подляр. Измекярът е измекяр. Неискреникът е неискреник. Непостоянникът е непостоянник. Женкарят е женкар. Предателят е предател. И няма "психолози" или "будизъм", които да оправдаят мерзодеянията на мерзавците. Казах!!!! 19.06 2024 г., 17:57

Зад ката 🏘

На Даниел Зад ката се случваха много неща. И най-значимото бе, че там беше ти. Един горещ юнски обед. В една гореща лятна зной. В която ми помаха влюбено и ми показа, че чувствата ни са равнозначни. И това бе най-върховният миг в целия ми живот. Да знам, че мъжът, за когото съм се борила, също ме обича. Зад ката се случваха много неща. И друго бе, че там имаше магазин. Също такъв като на Юлка. Само че той бе само в един мой сън, в който ти ми се присъни. Зад ката се бяха случвали много неща. В далечната 2005 година. Когато там, зад него, се скри едно друго момче, което също одобрявах. (Христо-Ицо-гащника). Но той сега нямаше значение. Просто спомен, който исках да означа. Все пак, беше зад ката. А зад ката се случваха толкова много неща... 18.06.2024 г., 23:27

Като на екран 📽🎬

на Даниел Тя гледаше през прозореца като на екран. Зад него се слупваха всички значими събития в живота ѝ: появата на момчето, което харесва, появата на приятеля му, който също не ѝ беше безразличен, появата на приятелите им, които тя също обичаше да съблазнява. И следене всяко събитие като на кино. Или на голяма театрална сцена. Сякаш беше зрител, а другите играеха неведомия си спектакъл. Който тя можеше да предугади долу-горе. Събитията не се меняха кой знае колко. Хората бяха същите, случките също. И всичко следеше обичайния си делничен ритъм. И после се повтаряше пак и пак. Доставчиците идваха да зареждат магазина, денем мъжете се редуваха да пият бира, а вечер се събираха вкупом и тя бе харесала един от тях. Даниел. Това име постоянно отекваше в съзнанието ѝ и тя го търсеше само там. Винаги, когато се появеше, огън обземаше цялото ѝ тяло и тя потръпваше в тайнствен трепет. Никой друг не ѝ въздействаше чак така. Дори приятелят му Галин, който също бе симпатичен. И към когото също имаше симпатия. Щяха да се виждат с Даниел това лято. А после, като дойдеше зимата? Тя не искаше да го забрави и не искаше да е поредното мимолетно влюбване без бъдеще. Искаше да трае години и да се съхрани цяла вечност... 18.06.2024 г., 23:21

Безименен пръст 💍

Лошо е да те сърби безименният пръст. От всички несъстояли се любови. От мухльовците, които те използваха. От пръстена, който така и не получи. От сватбата, която така и не се състоя. От детето, което така и не роди. От щастието, което така и не ти се сбъдна. От връзката, която така и не се завърза. От мъжа, който така и не остана. От момчето, държало се несериозно с теб. От всичките му приятели, мислещи за барчета и дискотеки. Но никога за теб. Никога за бъдеще, за семейство. За дете, за смисъл. За внуци и правнуци. За дом, покъщнина и щастие. И всичко е толкова безименно. Безлично, безизразно, безчувствено, безбъдещно, безстрастно и безсмислено. Да, много е лошо да те сърби безименният пръст. Защото всъщност той не те сърби, а боли. До така степен, че кръв даже капе от него... 18.06.2024 г., 03:22

Юнската златиста зной ✨️💛✨️💙✨️💛✨️

Юнското слънце бе разпростряло златистата си зной по стените на къщите и ги затопляше и нагорещяваше в навечерието на лятото, което и тази година закъсня. До края на май, а и някои юнски дни бяха студени и влажни. Сега вече въздухът бе изпръхнал и, нажежен от лятното предстоящо слънцестоене, отразяваше сапфирената небесна синева, по която покълваха облаци от бял памук. Цялата тази синьо-златиста гледка, предвестник на Лятото, се запечатваше в съзнанието ми и оставяше своя златен почерк на умел творец. Дали писател, дали поет или художник - това нямаше значение, защото цялото художество на картината бе така съкровено, че ме пленяваше и озаряваше страните ми за нови и нови мечтания. Червените покриви на къщите като червени рубини островърхо режеха небето в очакване да ги дари с малко хлад. Стъклата на къщите като многостенен елмаз отразяваха лъчите на следобедното слънце, което искаше да влезе в стаите. То бе добре дошло навсякъде, защото всеки го обичаше, копнееше за него и мечтаеше то да е вечно, никога да не свършва, никога да не ни напуска, а неспирно да ни дарява своята щедра слънчева зной и златисто вълшебство... 17.06.2024 г., 00:44

От плът и кръв 🤎🤎🤎🧡🧡🧡🤎🤎🤎

На Даниел 🤎🤎🤎🧡🧡🧡🤎🤎🤎 ...И ето че тя се представи пред него. Цялата от плът и кръв. Направена от почва и пръст, само че с голо женско тяло. Жадуващо за допир и целувки. За нежно докосване и обладаване. Тя лежеше на леглото и крееше той да я обладае. Гърдите ѝ се изплезваха изпод нощницата ѝ, и те от плът и от почва. Цялата земя. Искаше едно небе, което да проникне в нея. Да я изпълни с въздух и да ѝ даде пространство. Пространство и разширение. В които тя да може да твори и мечтае. Да ражда и да сбъдва. Той се доближи до леглото ѝ и докосна гърдите ѝ. Тя потръпна цялата и се приближи към него. Искаше да впие гърдите си в неговите и да му покаже нежната им мекота. Островърхите ѝ зърна потъркаха кожата му. Той се втвърди и възбуди веднага. Не можеше да издържа повече. Легна на леглото и съблече нощницата ѝ. Започна бавно и жадно да целува вътрешната страна на бедрата ѝ и да ги захапва леко. Когато стигна до плода ѝ, започна да пие жадно. Тя изпускаше соковете си на желанието в устните му, които ожадняваха все повече и повече. Звярът в него се пробуди и той не можеше да издържа повече. Проникна в нея с едно твърдо движение и разтегна влагалищните ѝ мускули. Тя изпъшка в блажено удоволствие. Той продължаваше да обхожда вътрешността ѝ като при фигурно пързаляне и да я изпълва изцяло. Тя стенеше и му се отдаваше, за да може той да проникне и в най-дълбоката ѝ бездна. Тя прегръщаше врата му и галеше бакенбардите му. Блажената болка обземаше не само тялото ѝ, но и съзнанието ѝ и тя ѝ се наслаждаваше. Той се настървяваше все повече и накрая свърши стремително и силно във вътрешността ѝ. После се отпусна на леглото, а тя се сгуши в него и допря меките си гърди в неговите... 17.06.2024 г., 00:33

Главен път 🛤🛣

На Даниел Така, както ми беше крайпътна отбивка, така се превърна в Главния ми път. Пътищата ни се съединиха. И ти пое с мен. Взе да ме любиш. Да проникваш в мен. Да изпълняваш съкровените ми желания. Да изкарваш любовните ми стонове. Да те топля с тях. Да ставаш част от мен. И аз те любех. Давах ти влагата си. Давех те в нея. И те спасявах в острова на гърдите си, между които лицето ти акостираше като кораб. И се сгушваше в тях, и се губеше в тях. И те намирах в чувствената им островърха мекота. И галех главата и лицето ти по женски и исках отново да ме любиш. Отново да ме разгадаваш до най-съкровените ми дълбини. Да разкриваш тайната ми. Да изкарваш влагата ми. Отново да се давиш в нея. И отново да те спасявам на сушата си, изтъкана от женственост. Да докосвам мъжките си гърди със зърната на гърдите си. Да те дразня и възбуждам оше повече. Да възпламенявам мъжкия ти плам и да втвърдявам члена ти като стомана, която да иска да се топи в пещта ми... И пак, и пак... И ти нямаше къде да бягаш, защото нашият път от крайпътна отбивка се превърна в безкрайност... По която щяхме да вървим, да плуваме, да се давим и да се спасяваме цяла вечност... И никога нямаше да ни омръзне, защото щяхме да редуваме действията, а аз в това време щях да получавам оргазъм. Такъв, какъвто не съм и сънувала и с никой мъж не съм изживявала. Да пръскам като гейзер, а ти да се настървяваш още повече от това. Да ставаш кръвожаден звяр, който да иска да ме разкъса цялата. Да се храниш с месото ми, с плода ми, с душата ми. Да се сливаш с мен и да ме имаш по всички възможни начини. Да ме притежаваш, да ме късаш и обричаш. Да ме кълнеш във вечна вярност и в нейното сбъдване. Да нямаш бягство от мен. Защото красивата жена е примка, от която няма освобождение... 16.06.2024 г., 01:27÷01:51

Юнска вечер 🌇

На Даниел И тази вечер тихо загасваше под просторите на запада, който ширеше пурпурните си щрихи към града. Покривите островърхо прорязваха мастилено-синьото небе и го пореха, за да им върне светлината. Да пробият тъмносинята му пазва и оттам да текне светлина. Но сега единствената светлина щеше да бъде нарастващата в първа четвърт луна. Кварталът тихо се смълчаваше в липовото ухание на юнската вечер. Капчуците тихо отразяваха синьо-лилавите светлосенки на града и отново наподобяваха гущери, искащи да погълнат летящите прилепи. Улиците се смълчаваха като змии, застиващи под земята. Малкото кръстопътче и то униваше, побрало съдбите и разделите на толкова хора. И отново ги събираше в пазвата си след години, вече научили уроците си и готови да се срещнат отново. И ние с теб се срещахме (отново), макар и да не знаех, къде съм те срещала преди. А не ме и интересуваше миналото, защото те обичах сега и така щеше да е и за цяла вечност... 15.06.2024 г., 21:35

Летни мечтания... 🌞💛🌞💛

На Даниел 💛💛💛💛 Харесвам слънчевото настроение, което ми носиш. Харесва ми усмивката ми, която се разтяга чак до ушите. Харесва ми вратата ми да е отворена към теб и да виждам как идваш от улицата. Към мен, пред магазина. Харесва ми да си мечтая за теб. За потъвам в синята лагуна и да се къпя в златиста слънчева светлина, а ти да ме галиш нежно и да ме обичаш истински... 💛️✨️💙️✨️🌞️✨️💙️✨️💛 15.06.2024 г., 13:54

Нощ в квартала 🌃

На Даниел И тази вечер тихо загасваше под фосфорния абажур на растящата луна. Черният плащ на нощта се стелеше над покривите и похлупваше града в своя тайнствен покой. Високият капчук приличаше на змиеподобен гущер, който раздираше мрака с ламаринен език. А само допреди часове той бе плюл от гърлото си чиста дъждовна вода, а оняден - дори ледена градушка. Сега просто стоеше с отворено гърло и хладният въздух го продухваше. И той пееше на своя неведом, тайнствен нощен език. Никой не го разбирале. Може би само (сред)нощните бухали и прилепи, които кръжаха наоколо. Денем просто се нажежаваше от юнския зной. И плезеше горещия си ламаринен език към небето, избеляло от жегата. А долу, под блока, зад ката, беше ти. Ти, когото обичах. За когото мислех и мечтаех през цялото време. Сега просто се беше прибрал на хвърлеи разстояние, а само два часа преди беше на метри от мен. И ме гледаше, и ми пращаще любовен огън. И аз го вземах в камината си и го скътвах там... 14.06.2024 г., 22:45

Дъждовна среща 🌧🌧🌧

14.06.2024 г. Днес валя почти целия ден. Отидох с количката и бебето за храната и ме валя през цялото време. Целите ни намокри. После се прибрах у мама, а те двамата с Красимир се върнаха към 14 ч. Бях нахранила и сменила бебето и я сложихме да спи. Вечерта пак заваля дъжд и ме върнаха с колата. И що да видя!!! Пред магазина бяха Даниел, изследователят Ивана и още двама мъже. Даниел веднага разпозна Пежото, а и другите. Знаеха, че съм аз. Държах бебето и Красимир ми отвори, за да сляза. Даниел ми махна и аз му помахах. Красимир ме попита нещо и аз запазих самообладание. После постояхме малко на терасата и те си тръгнаха. (20:32) После хвърлих боклука, а Даниел не откъсваше очи от мен. Като го погледнех, преместваше погледа си, което бе сигурен белег, че ме харесва. Дори ми махна да отида при тях като се качих вече горе и държах бебето. И аз му помахах и взех обувките на бебето да я обуя, докато седя на парапета. Но докато съм я обувала, те са си заминали. Ако ме беше изчакал, щях да отида при него да си поговорим. Но пред другите нямаше как да стане. Особено пред интриганта Иван.

Силно те обичам... ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥

На Даниел ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Даниеле, силно те обичам. Много съм влюбена в теб. Искам да те галя с косите си и да ти давам цялата си любов. А тя е толкова много и толкова гореща и пламенна... Бих те стоплила дори в най-студените зимни месеци. Дори в най-големия студ и сняг. Толкова много имам да ти давам... 14.06.2024 г., 13:52

Цветна среща 🌿🌺🌿🌺

На Даниел 🌿🌺🌿🌺🌿 Днес бях облечена в зелената си пола на цикламени цветя и носех потник със същия цикламен цвят. Прескочих по терасата и гърдите ми се полюшнаха в такт. Ти може би забеляза това, понеже бе на магазина пред ел-таблото. А и аз излизах, специално за да те видя. По причина, че уж проверявам мушкатата. Ти ме видя и ми помаха. Огромен огън изпълни душата ми, а знаех, че и теб е същият плам. Помахах ти обратно и свенливо прибрах ръце пред гърдите си. Не откъсвах поглед от теб и видях как ти ми кимна, сякаш ми казваше: "Приемам Любовта ти и ти отвръщам със същото." Беше толкова мило и съкровено!!! Кратичка среща, а значима колкото цялата Вселена. Колкото Вечността. Бях като нимфа, която те търсеше с поглед, не откъсвах очи от теб и после свенливо се прибирах в къщата, за да не се застоявам твърде дълго. Бягах, но щях отново да се появя. От теб се искаше само да дойдеш... 🩷💚💓💚🩷 Става дума за 12.06.2024 г., 16:09 ч. Писано на 14.06.2024 г., 00:41

Квартална луна ❤️🌓❤️🌓

На Даниел ❤️🌓❤️🌓❤️🌓❤️ Тоя път луната изгряваше над блока ти. И озаряваше околията с бледожълтото си сияние, което се разливаше по покривите и се стичаше по улуците. А само вчера от тях се оттичаха ледени късове юнска градушка, а свирепият дъжд давеше улиците в кална вода и придошли наноси. Той бе завлякъл дори магазинна собственост. А тази вечер... Бе тихо. И отново знойно. Чудех се, дали луната галеше страните ти, докато спиш? Аз не те ревнувах от нея, защото аз бях нея. Фосфорна като нея. Чувствена като нея. Тайнствена като нея. Имах фази. Менях си настроенията. Изплитах лунни нишки към момчето, което обичам. Мечтаех като нея. Сънувах като нея. И се явявах в чийто сън искам. Можех да се явя и в твоя, ако искаш, тази нощ. Искаш ли...? 14.06.2024 г., 00:03

По твоите стъпки 🐾

На Даниел ❤️❤️‍🔥🧡❤️‍🔥❤️ Минах по твоите стъпки. И вървях по тях. И се слях с тях. Щях да мина по твоя път и да го извървя целия. Докато те срещна там, откъдето се връщаш. На онзи кръстопът, на който се бяхме разминали. Но сега нямаше кръстопът, а улица. И пътят ни продължаваше заедно... 12.06.2024 г., 21:03

Обичам го!!!

Нещо като огън, нещо като страст... На Даниел ❤️🔥🧡❤️‍🔥🧡🔥❤️ Обичам го, защото знам, че присъствието му е само за мен. Сякаш само заради мен заставаше до хладилника и това ме караше да го обичам много повече, безкрайно повече. Цялото му присъствие крещеше, че той също ме обича, макар и да го е страх да го признае. И виждаше, че аз съм по-смела, затова показваше една по детски самоувереност и започваше даобикаля около нас, защото знсеше, че нещата са наред. А наред бяха, защото аз го предразполагах. И нямаше да спирам да го правя. Кълна се, че съм била влюбена много пъти в най-различни момчета и мъже, но този е особено неповторим и неподправимо уникален!!! За мен той бе смесица от нещо червено и оранжево, най-ярките и топли цветове... Нещо горещо като огън, изпепеляващо като страст!!! Никога не съм обичала така, макар и платонично. Това момче го заслужаваше, знаех го, затова исках да му дарявам Любовта си... 11.06.2024 г., 00:41÷49

Нахлуване (есе) 🗡

Всяка жена си мечтае да бъде изнасилена. Да хъде грубо покорена с мъжка необуздана сила. И после да бъде вярна на похитителя си. На мъчителя, мародерина, прихващача и насишника си. И се питам: това вродено ли ни е на нас, жените, и защо. Дали не е тогава, когато тя иска да види в мъжа нещо мъжко, нещо силно и необуздано, каквото не е виждала досега. Или пък просто иска да изживее контраста между мъжката сила и женската безпомощност, немощ и слабост. Дали не е тогава, когато не вижда нищо мъжко в мъжа и иска да го събуди, да го признае. Макар и по толкова извратен начин. Или пък си е харесала точно определен мъж. И иска да усеща мъжката му твърдина по груб и насилствен начин. С взлом, въоръжен с твърдата си мъжественост. Безропотно и без съпротива. Не зная, но знам едно. Ако ще изнасилваш Жена, бъдѝ убеден, че после ще ѝ дадеш любовта, нежността и доверието, които всъщност ѝ се полагат. И които заслужава. 10.06.2024 г., 04:19

През лятото 🏖🏜🏝

Най ми е добре през лятото. Дори и да не съм на море. Дори да съм в къщата си, насвяткана от жежкото слънце. И просто се излежавам полуоблегната на кревата. И мечтая. За какво ли не. За лястовичия полет. За чуруликането на врабчетата. За следобедния сън. За захождането на слънцето. И никак не ми се искаше да идва есента. И много ми липсваше онази малка бяла котка, която изчезна завинаги миналата есен. Последно я бях видяла предпоследния вторник на октомври, на 24-ти 2023. Много мило животинче беше. Много ми е мъчно за нея 😪 Защо трябваше да ѝ се случи това... Чак съжалявам, че не я пусках вечер да спи у нас. Но все пак беше улично животно, а и аз бях с малко бебе. Не беше обезпаразитена, изкъпана. А и оранжевият писан нешо не се вижда повече от месец, ако не и два. И него го забравих. Котките идваха и си отиваха като сезоните. Всичко си искаше труд и грижи. А как минаваха летата... Детето ми щеше да порасне, аз да остарея... Макар че изобщо не се виждах стара - аз бях винаги млада по дух. А и тялото и лицето ми изглеждаха млади. Затова гледах да се наслаждавам на всеки миг. Всеки миг бе неповторим и никога нямаше да можеш да го повториш. Само и единствено в спомените си, но не можеш постоянно да пишеш дневник, нали? Така ще изпускаш истински мигове... 09.06.2024 г., 00:37

Кварталът 🏘

На Даниел Индиговият залез захождаше над къщите и комините пъчеха перестите си очертания. Стените на блоковете излъчваха дневната зной, която бе полепнала по тях. Тънкият сърп луна пробождаше тъмно-синьото небе, за да изкара от него черния му вечерен плащ. Луната щеше да изгрее скоро. Тихата топлина, която галеше лозницата, галеше и тялото ми, което мечтаеше за теб. Аз знаех, че ти бе само зад отсрещната кооперация, някъде там, скрит на съседната и близка улица Иречек. Само един хвърлей разстояние ни делеше. И първата ми работа сутрин бе да погледна, дали си на магазина. През деня също. В неделната жега също. Аз те чаках, чаках да те видя, за да се случим, макар и само в погледите си. Макар и само в отраженията на стъклата. Или в оградата на градината ми. В перилата на стълбите. Присъствието ти бе навсякъде. И оставяше своя почерк и отпечатък денем, когато минаваше по ъгловата ми улица. И се скриваше в зората на утрото. В слънчевата светлина. Походката ти издаваше неопределеност и загадъчност. Една голяма въпросителна, на която аз отговарях с удивителна. Защото любовта не трябваше да я познаваш. Любовта трябваше единствено да я чувстваш... 09.06.2024 г., 23:06

Среща по обед ☀️☀️☀️

На Даниел Няма нищо по-красиво от любовните срещи. Особено когато са непринудени. Носят онова мечтано тайнство, което криеше всеки сезон. В случая бе началото на лятото. Но бе също толкова горещо, колкото и в разгара му. Тя тъкмо бе излязла от банята и бе с хавлия на глава, докато проверяваше, дали прането ѝ е изсъхнало. Докосваше хавлиите с женски движения и плавно танцуваше по терасата, докато говореше по телефона. Тогава той се появи и отново познатият пожар обзе цялото ѝ тяло. Тя го познаваше отнякъде, но не можеше да знае откъде. Вече бе имала няколко срещи с него пред магазина, дори словесни, в които в една от тях се запознаха. Сега отново ги деляха около 15 м разстояние - отскокът между нейната тераса и ката на съседния блок, зад който той пиеше бира с приятелите си. Тя успя да запази самообладание, макар и да бе свенлива по природа, събра смелост и му помаха. Някаква мъжка самоувереност го обземаше, когато тя го удостоеше с внимание. Макар че това бе негово задължение - да я забележи, да направи крачка към нея. Да прояви мъжкото в себе си. Изобщо не бе задължение на жената да е привлекателна, да бие на очи, да подарява подаръци или пък да прави първата крачка. Но в този случай явно нямаше как, понеже той не бе показал, че я забелязва в началото. Сега тя малко или много бе влязла в съзнанието му и се опитваше да пусне корени там. Да, тя обичаше да се загнездва в съзнанията на мъжете, които обича. И той бе един от тях. Макар и да не знаеше, дали са имали нещо в предишно прераждане или всичко се зараждаше отсега. Но какво по-красиво от непринудената любов? Любовта, в която се почваше начисто, не бе замърсена с карми И приличаше на огромна бяла тетрадка, в която вече си се научил да пишеш красиво и тя щеше да е тетрадката на Живота ти... 09.06.2024 г., 15:59

Пурпурното небе 🌄

На Даниел Юнското синьо небе, по което се стелеха пурпурните облаци и начертаваха своя подпис за твоето присъствие, което пак не се бе срещало скоро. Отново се беше скрил в квартала и не се появяваше. Вече ставаше 9 юни, а за този месец не те бях срещала нито веднъж. Каква ли щеше да е следващата ти поява? Щяхме ли да си говорим или щях да се крия зад пердетата като нимфа, за да те снимам...? 09.06.2024 г., 00:14

Рубик куб

Смирение. Защото има по-висш от теб. И той държи в ръце твоята съдба. И размества цветовете ѝ като Рубик-кубче. Само да възроптаеш, и може да загубиш всичко, което имаш. И тъкмо да си помислиш, че цветовете на съдбата ти са вече подредени, когато Той ги разбърква на нова сметка, и то още по-усложнено. Честито! Ти си част от Голямата игра. Играта на Вселената. Тези цветове никога няма да се наместят, защото, ако се наместят, това означава играта да спре. А на Вселената ѝ се играе. И ти си главният ѝ играч. Понякога по-малко главен, понякога дори второстепенен, понякога допълващ. Но играч. Твоите роли се сменят. Цветовете на играта ти се сменят. Плочките също. Другарите ти също. И този вселенски спектакъл ще продължава вечно... 08.06.2024 г., 19:38

Бяло-синьото небе

На Даниел Бяло-синьото небе, в което ти потъваш като в мрежа, в която току-що съм те уловила. Бяло-синьото небе, в което ти си пленен и ме наблюдаваш, докато спя следобед. Бяло-синьото небе, в което те търся, когато те няма. А теб винаги те няма. И като не те виждам известно време, започвам да си мисля, че пак не съществуваш. Макар че те видях. От плът и кръв. Дори почти те докоснах, говорих с теб. Значи съществуваш, не си безприсъствен. Не си призрак или видение, а просто несбъдната все още мечта. Която можеше да се сбъдне някога във вечността. Но не знаех кога. Сега просто знаех, че те нямам в живота си. И мога да те имам, единствено когато погледна бяло-синьото небе... 08.06.2024 г., 14:24÷18:12

На най-скъпия ми мъж Лозан

❤️✨️❤️✨️❤️✨️❤️✨️❤️ Лозко, обичам те, момчето ми. Липсваш ми безкрайно много. Този ден, в който се уплаших, че ще те загубя завинаги. След като не те прибрах вкъщи. Обичам те, момчето ми. Единствено ти си ме обичал така силно, така истински, предано и вярно. Единствено ти си разбирал всяка моя болка, мъка и разочарование. Единствено ти си ме подкрепял така жертвоготовно. За мен ти си не малък остров, на който се спасявам от жестокия и бурен океан на живота, а цял континент, на който се ширя, разпростирам и охолствам. За мен ти си сигурност, подкрепа и състрадание в тоя ужасен свят на страдание, мъка, лишения, бедност, нечестност и несправедливост. От всички, които ме използваха и се гавреха с Мен, единствено ти ме обичаш и подкрепяш. В деня, в който помислих, че ще си отидеш завинаги от мен, аз се разплаках. Няма да намеря втори като теб. Може и да не намеря никого повече. Човешката съдба е толкова жестока и неутешима. Каквато съм била и аз към теб. Толкова грешна се чувствам пред теб, че е имало много пъти, в които не съм можела да отвърна на Любовта ти. Когато не съм те допускала вкъщи в нетрезво състояние. Когато съм считала грижите ти за незначителни. Когато съм ти се карала, че не си си измил ръцете или тялото. Съжалявам за всичко, мили мой. Оттук нататък ще се опитвам да ти дам цялата си любов, на която съм способна... И дори тогава ще си мисля, че всичко, което получавам, не го заслужавам. Защото животът е толкова жесток, несправедливо жесток. И не знаеш кое защо ти се случва, с какво си го заслужил. Обичам те, Мили Мой, ти си единствения мъж, който ми дари щастието, за което мечтая, и най-вече нашата прекрасна малка дъщеричка Магдалена-Малвина. Да ни е жива и здрава милата!!! Да е жива и здрава и майка ми, и сестра ти, семейството ѝ и всички, които обичам... 08.06.2024, 16:39

Условна зависимост

Най-големият цинизъм е, че си поставен в условията на зависимост. Да не можеш да възроптаваш срещу неправда, дори да виждаш углавна такава. Да зависиш от пари, работа, колеги, от дом, от имущество. Да не можеш да живееш хубав живот, ако не можеш да си го позволиш. Защото истината е, че трепането за материализмите е трудно. Да не говорим чий ли гръб (или малко по-надолу) трябва да целуваш, за да се задържиш тук и там. Никога да не се случва, както ти искаш, и винаги да си зависим от чуждите мнения и решения. Защото, да не се лъжем, ти винаги си зависим от тях. Винаги си зависим, дали ще си обичан или не. За съжаление, не можеш да накараш необичащия те да те обикне. Или пък да остане с теб, дори да те обича. Общо взето, май трябва да поддържаш духа си непоклатим, независимо от променливите обстоятелства. Никога да не се самообвиняваш за начина, по който си постъпил преди малко, защото то е било единственото, на което си бил способен тогава. Единственото, което истински имаш, е настоящия миг, па дори и той хвърка като птиче и капка по капка животът си тече. Не можеш да уловиш мига. Можеш единствено да се възползваш от него. И се постарай това да е по най-добрия начин... 08.06.2024 г., 12:46

Крайпътна отбивка

(милин камък) На Даниел Не си ми на пътя. А си малка крайпътна отбивка, която не води наникъде. Но иронията на нещата е, че всеки път, дори най-късият, дори този, който привидно не води никъде, всъщност ни отвеждаше нанякъде. Към нечие сърце, нечия обич, сплотеност, споделеност или влюбване. Някакво неведомо нашепване, което ни намекваше нещо. Подсказваше ни. Дори да си само крайпътен камък, обозначаваш нещо. Сякаш си някакъв ориентир, някакъв знак. Знак по пътя на живота ми или малък светофар, на който се спирам, за да пресека. И светлините мигат. И пак се редуват, пак се редят. И ти си там, някъде. И аз те запомних, защото те видях. Ако не те бях видяла, никога нямаше и да те помня. Ти просто щеше да си съществуваш близо до мен, без дори да знам за теб. Но ето, че съдбата ни срещна. И изобщо не мисля, че тази среща е била случайна. Защото се влюбих в теб. От първия път. Беше 6 април 2024, около 11:45. Дори помня часа, ако правилно съм запомнила. Да, наистина се влюбих в теб. Но ти тогава не ми обръщаше много-много внимание. Бях безприсъствена за теб. Дори когато умишлено решех косите си като нимфа и те наблюдавах. И после се криех като сирена да те следя от прозорците. Накрая наистина събрах смелост да се запозная с теб и приятеля ти. И ти започна да се заглеждаш по мен. Станах ти по-мила, по-близка. Исках да ти дам картина, но щях да видя, кога е удобен мигът. Както и как щеше да се разрастне влюбването ни... 7.06.2024, 23:27

Вратата 🚪

Вратата - поезия и мистика, преход и вълшебство; Вратата - проникване и преход, тайнствено хвалебствие; Вратата - символи и карти, трепетно докосване; Вратата - спомени за лято, бъдещо скопосване... 06.06.2024, 09:11

Под нашето небе 2

На Даниел Под нашето небе се случваха различни неща. Понякога синьо, понякога сиво. Понякога бяло-синьо. Понякога синьо-бяло. Понякога лунно, понякога звездно. Понякога дълбоко като бездна. Понякога студено, понякога жегаво. Меняха се сезоните, месеците, годините. И аз те чаках да се появиш. Всеки ден поглеждах към магазина да видя, дали си там. И те нямаше. Понякога те имаше с чернокрилата ти осанка. Бусове минаваха по диагоналната улица да заредят магазина. Оставаха и си заминаваха. Хора влизахани излизаха. Някои сядаха на магазина за малко, други - за по-дълго. Някои бяха стари; други млади. И всеки ден се повтаряше делничният кипеж. Жегата дойде и теб те нямаше през деня. Може би чакаше да захлади, че да отидеш. Но ти щеше да отидеш там, при своите познайници, да пиеш бира. И пак да гледаш с пиян поглед неопределено в пространството. И аз щях да мечтая за теб. (Макар и грешно). Но само да мечтая. Може би щеше да ми се сбъднеш някога във вечността... Небето бе вече записано желанията ми по пухкавите си облаци... 03.06.2024, 16:49

Мародерът

На Даниел 🖤🖤🖤🩶🩶🩶 Той може би бе бил мародер в минал живот. Може би викинг. Насилник. Изнасилвач. Грабител. Унищожител. Опустошител. Тая червена брада го издаваше. Имаше нещо жестоко, нешо тиранично у него, което обаче в тояа прераждане не се проявяваше, защото висшите сили не допускаха това. Ноже би бе изпълнител на главен мародер, но просто бе бил последовател, а не водач. Последовател, който послушно изпълняваше заповедите на друг насилник, брз дори да знае зашо го върши. Просто нямаше собствено мнение, безволев и безхарактерен беше. Имаше нещо у него, което ми напомняше на Бончо, на Иван Кавръков. Извисените жени винаги се възбуждаха от нечисти мъже. Сега той (Даниел) бе просто един угаснал вулкан с пиян поглед. Може би плащаше за миналите си грехове. Нямаше жена, дете. Единствената жена, която се влюби в него, бях аз, нимфата. Неуловимата тайнствена нимфа, която се появяваше на терасата и решеше косите си под златните лъчи на слънцето. А той стоеше на магазина и пиеше. Или пък не. А мътният му поглед блуждаеше и я долавяше едва. Докато тя не го влюби в себе си. И събуди жарта на угасналия му вулкан. Тогава той живна. Събуди се ентелехията на божествената му любов. И тепърва щеше да се разгаря и разраства... 💛💛💛💛 03.06.2024, 00:21

Раждането на една любов 🌌

На Даниел 💓💗💝💖 То беше същото като да се роди нова звезда. Случваше се в газ и прах в разноцветна и багрена мъглявина, наситена цялата в хаос. И тук възникваше въпросът как от този хаос щеше да се роди Космос. Като те видях миналото лято, ти дори не ме погледна. И не ме забелязваше изобщо. Трябваше аз да дойда при теб и приятеля ти, за да ме забележиш. Беше враждебен към Жените. Но вече не. Аз ти показах хубавата страна на Женското начало. Сега очаквах ти да ми покажеш хубавата и силната страна на мъжкото. Проникващата... Обсебващата... Любовта ни бележеше много голям подем в живота ми. Все едно се раждаше нещо значимо, супернова. Вече нямах притеснения и щях да те съблазнявам открито. Докато те обсебя целия. Доказала съм се. С всеки мъж го мога, само да си го наумя. Така че, ти ще ми бъдеш подвластен. Ще те покорявам само с Любов. Ще галиш женските ми гърди с нежността на мъжките си ръце. Ще целуваш плода ми с жажда и страст. Ще ме сгушваш в прегръдките си и няма да ме пускаш да бягам. Ще потъвам в погледа ти и няма да изплувам оттам. Ще ме търсиш единствено в кафявите си като горещо и сладко сутрешно кафе ириси. Така ще се закотвя в душата ти, че нищо не ще може да ме помръдне оттам... 2/3.06.2024, 00:00

На запад

На запад. Но не много. Само някакви 20-30 метра нагоре по улицата и после вдясно. Там живееха момчетата, които обичах. Даниел и Галин. Момчетата, с които флиртувах, докато си пиех кафето на терасата или си пушех цигарата на стола и ги съблазнявах. Знаех, че и това е грешно, макар и да нямаше секс. Но ме караше да се чувствам добре. Вечер да мечтая под осеяното със звезди юнско небе, да поглеждам на запад и да зная, че те са там. Да се къпя в лунната светлина, когато Луната изгрееше. Или пък да се давя в тъмнината на нощното небе при новолуние... Бях щастлива, много щастлива. Така не де бях чувствала от 2005 година... 02.06.2024. 00:47

Изневяра в мислите ми

Понякога е толкова истинско, че чак цялата се чувствам омърсена от деянието си. От мислите си. Че съм се любила с Даниел и Галин... 01.06.2024, 8:42 Днес те се появиха на магазина. Отначало Галин, после един от Оборище и накрая Даниел. В тая лятна жега той пак бе с черното си яке и облечен по същия начин. Не де сдържах и излязох на терасата. Седнах, решех косите си и ги наблюдавах усмихнато. Галин ми махна. Също и Даниел. И аз им махнах. Вече ме харесваха❣️❣️❣️❣️❣️❣️❣️❣️