Сайдер 🍸

На Даниел 🍸 Тя пиеше сайдер и плачеше. На дъното на бутилката бе потънал Даниел и се давеше. И не искаше да се спаси. Въпреки спасителните пояси, които тя му хвърляше да излезе на повърхността. Да я види, да бъде с нея. Дъхът му я отравяше. Стенанията му под жълтеникавата газирана нискоалкохолна течност. Търкалянията му по дъното, когато тя надигаше бутилката. Отказът му да излезе оттам. Сълзите ѝ се смесваха с течността и ѝ придаваха солено-горчив вкус. Той също искаше да се опие. За да я забрави. Или пък да забрави, че пие. И да си припомни, че е на дъното на сайдера, откъдето няма излизане. Той сякаш бе писмо в бутилка насред бурния океан. И се носеше по вълните, откъдето нямаше спасение. Тя пиеше глътка след глътка и течността намаляваше. Но не го изпиваше. Той си оставаше там - затворен, безпътен и безпосочен. И все по-плитко му ставаше. Скоро щеше да види сухия стъклен плаж. Още малко и бутилката щеше да пресъхне. И морето щеше да се пресуши. И опиянението. И тогава, сух, спасен и изтрезнял, той щеше да акостира при нея. Да я прегърне и целуне. И да я обикне завинаги... 26.06.2024 г., 07:45