Кварталът 🏘

На Даниел Индиговият залез захождаше над къщите и комините пъчеха перестите си очертания. Стените на блоковете излъчваха дневната зной, която бе полепнала по тях. Тънкият сърп луна пробождаше тъмно-синьото небе, за да изкара от него черния му вечерен плащ. Луната щеше да изгрее скоро. Тихата топлина, която галеше лозницата, галеше и тялото ми, което мечтаеше за теб. Аз знаех, че ти бе само зад отсрещната кооперация, някъде там, скрит на съседната и близка улица Иречек. Само един хвърлей разстояние ни делеше. И първата ми работа сутрин бе да погледна, дали си на магазина. През деня също. В неделната жега също. Аз те чаках, чаках да те видя, за да се случим, макар и само в погледите си. Макар и само в отраженията на стъклата. Или в оградата на градината ми. В перилата на стълбите. Присъствието ти бе навсякъде. И оставяше своя почерк и отпечатък денем, когато минаваше по ъгловата ми улица. И се скриваше в зората на утрото. В слънчевата светлина. Походката ти издаваше неопределеност и загадъчност. Една голяма въпросителна, на която аз отговарях с удивителна. Защото любовта не трябваше да я познаваш. Любовта трябваше единствено да я чувстваш... 09.06.2024 г., 23:06