Реших да те опитам

Реших да те опитам - просто ей-така, защото съм по мъничко греховна. Защото исках със ръка да вкусвам твоите отрови и твоя дъх, магии и страстта. И всяка вечер можех да ти се отдавам и да грешим виновно във нощта. И утрин в църквата светица пак да ставам. Реших да те опитам просто ей-така от завист, суета или интрига. И най-най-ненадейно любовта обсеби мойто петолиние... 17.12.2023, 5:16 на Бюлент ❤️🩷❤️

Пура и латекс

Тя се появи пред него, точно както я искаше. В черно латексово боди, дълги черни чорапи под ханша и черни заешки уши. Стоеше на президентския стол, докато бавно допушваше пурата си и арогантно изпусна кълбо дим. Тъкмо си мислеше как само един лек допир на нагорещената му пура щеше да изгори черния й лъщящ латекс, докато сочната ѝ фигура се отразяваше в очилата му, които искаха да я погълнат. Но не очилата, а похотта зад тях. Дебелото му тлъсто тяло отдавна си мечтаеше за нещо крехкичко. И това бе точно тя. От клуба, в който нощем се играеха покер, рулетка, извършваха се залози за пари и имущество, а в тайната стая се правеше секс. Той си я бе платил вече и щеше да я има. За една нощ или за много по-кратко. За няколко часа или за дори час. Само си представяше как твърдият му член прониква в мекото ѝ мщвлажно място и вече щеше да свърши. Но не си го позволяваше. Тя се приближи и постави крак върху члена му. Той се отпусна назад и се усмихна с похотлива усмивка. Нагонът му скоро щеше да е утолен. И то не от коя да е, а от красива млада жена. Тя свали колана си, пристягащ бодито ѝ, и разкопча и неговия колан. Възседна го и наниза красивото си тяло на тлъстия му къс член. Обгърна го с изящните си дълги бедра, облечени в чорапогащник с едра мрежа. Бюстието ѝ се смъкна надолу и разкри големите ѝ естествени гърди, които той тутакси докосна. Тъкмо изпитваше удоволствие, абстрахирайки се от външния му вид, защото си представяше съвсем друг. Управителя на клуба, който също я обладаваше отвреме-навреме. И който бе на 38-годишна възраст, красив, синеок и чернокос. А тя бе само 26-годишна. Но вече със солиден опит, криещ се в заешките ѝ уши, които се полюшваха. Изведнъж се чу шум и вратата с тътен се отвори. Влязоха ония с автоматите и маските, но докато се опомнят, се спусна гъста завеса синкав дим, който раздразни трахеите им и те се закашляха. Когато завесата се вдигна, единственото, което видяха, бе димящата му пура в пепелника на масата и парче лъщящ черен латекс. 21.02.2023 г.

Плод 🫐🥭

Той се спусна надолу и целуна плода й. Плодът, който доскоро бе смятал за цветче. А тя бе Жена още отначалото. А той - момче. И не знаеше как да се отнася с нея. Сега вече бе възмъжал. И имаше опитност. ...Целуна този сладък плод, от който извираха соковете на желанието й. И накваси устните си с него. Сега я пиеше с жажда. А преди не знаеше как се пие жена - с любов, с устремност, с нежност. За да ти дава повече и повече. И се сля с нея. За първи път усещаше магията на сливането. Сливането с Любов... 17.11.2023, 00:48, на б.

Космически авантюризъм

Раждаш се в определена среда, срещаш определени хора. Предопределено ли е това? Или е просто това, което ти попадне. Някои хора те нараняват, напускат. И не знаеш защо се случва това. Не знаеш причината. Или може би няма такава? Или може би шибаният Космос просто ти гледа сеира как ще постъпиш при различни условия. И най-големият цинизъм е, че бе имал толкова любов и въодушевление в себе си и не беше могъл да ги споделиш с никого. Защото никой нямаше толкова, за да им отговори. Всички бяха празни от мръсните крака нагоре, нямаха идеали като душа и чувства. И ти си задаваш въпроса защо, по дяволите, се раждаш в проклет свят на безлюбие? Защо проклетата съдба те среща със създания, които те използват и ти причиняват нелечими травми. Или може би експериментът с теб е как ще постъпваш на шибаните боклуци, които те използват. Някой отгоре ти гледа сеира просто. И се кефи и гаври на твоето страдание. Другият ми въпрос е как тези, които си имат любовници, разсъждават занапред в живота. Как ще им се стекат обстоятелствата? Няма ли да ги напусне законният им съпруг, да се разведе с тях? Ако това се случи, те как ще го приемат, как ще се борят с това? Или просто може би чакат следващия залог. Ами ако няма такъв? Ако не намерят никого и останат сами на стари години? Третият ми въпрос е как другият човек се чувства до тях, как му се отразява това? Но може би има хора-авантюристи, които живеят за авантюрата, за приключението, пък каквото стане. Има такива, които много сериозно са обгледали всички възможни ходове. Има хора, които са разчертали целия си живот занапред. Но можеш ли да разчертаеш всичко, при положение, че не си господар дори на утрешния ден? Има пък хора, които разчитат на шанса, на възможността и се наричат "спекуланти" по аналогия на тези, които поемат рискове на ню-йоркската фондова борса. Другите пък са хеджори и разчитат на запазване на наличното. Четвъртият ми въпрос е предначертано ли е кога кого ще срещнем или всичко се пише мимоходом? Съдбата сама решава кога с кого да те срещне за твое добро? Петият ми въпрос е какво печелим от всички тия преживявания - развиваме духа си ли? А докога ще го развиваме и няма ли да се превърнем в богове един ден? Сегашната действителност, в която живеем, да е просто вариант от милиардите действителности, които могат да съществуват във Вселената, от милионите галактики, системи, планети или прочие. Твоята форма да е просто една от милионите форми, които духът ти да може да приеме. Защото духът е вечност и той не иска просто са съществува в антиматерията, във вакуума. Той иска да се превъплъти, за да има различни преживявания. Иска да чувства, да докосва, да усеща. Тогава възниква въпросът защо първо те съсипват и чак после намираш любовта си, вече съсипан? Какво можеш да изживееш с нея, след като вече си осакатен и амортизиран? Друго мое търсене е, че ние се раждаме в определено време. В следващото ни прераждане хората, условията и обстоятелствата ще са съвсем различни. Можем дори да се върнем към първобитния строй. Та, въпросът ми е, цяла вечност ли ще има страдание? И не ми казвайте, че страданието било по избор, защото не ме задоволява това клише. Страданието съществува тогава, когато обичаме, а не се отвръща на чувствата ни както и когато мечтаем за нещо, а не го получаваме. Тоест, за да няма страдание, трябва единствено да се задоволяваме със сегашната действителност и да не искаме повече. Макар че има хора, които са щастливи и живеят в охолство, сякаш им се полага. Ами по пътя на тая логика, това би трябвало да се полага на всеки един жител на планетата. Друго мое търсене е, че има много други същества, които ние не виждаме, защото трептят на различна честота. Феи, елфи, русалки. Въпросът ми е, ние можем ли да бъдем част от техния свят? И защо сме в света, в който се намираме, а не в някакъв друг? Кой и защо определя битието и битието ни? Не можем ли сами да сме господари на собствената си съдба и да се случва винаги така, както ние искаме...? 17.09.2023, 11:56

Самовилата

Тя всяка вечер като самовила кръжеше около Джамията и всички демони и прилепи ѝ бяха дружки. Като призрак, като дух, който го преследваше. Край чешмата, край турския часовник и край ателието му. Тя витаеше с неведомото си присъствие и той я чувстваше даже и през деня. Тя оставяше своя отпечатък по всяка дървесна кора, по старите каменни стени на Джамията, по почвата, по въздуха, по водата. По всичко личеше, че е била тук. И не е напускала изобщо. Тя нямаше да го напусне въобще. И той нямаше да се отърве от нея, докато не си изплати греховете. А дори и след това... 20.08.2023, 2:10, 15:12

Житейски опит

Без съмнение, мъжете, които привличам на 36 години, изобщо не приличат по нищо на тези, които привличах на 20. Те (сегашните) са влюбчиви и сериозни в намеренията си. А и аз знам как да ги обвържа. Знам как да ги влюбя в себе си. Онези, отдавнашните, вече не съществуват в моя живот. Никога не бих се влюбила отново в подляр, грубиян, безчестник и идиот. Такива с багер да ги ринеш. Но най-интересното е, че някогашните нечестивци се сдобиха с чест и станаха искрени и постоянни с Жените. Нещо, което аз можех като бях на 20. От друга страна, аз донякъде станах несериозна. Особено когато имам сериозна връзка. Не, не си мислете, че изневерявам - изобщо даже. Но винаги има мъже, които флиртуват с мен. И ми предлагат щастливо бъдеще. Но не, аз не мога да зарежда половинката си. Всеки може да ми предлага добър дом, деца и бъдеще с любов, но само формите са различни. Любовта е една и съща. И тя не трябва да се предава. Имаш ли нещо Истинско, останѝ с него докрай. Не тръгвай по неясни пътечки. Няма да те отведат никъде. Не можеш да градиш щастие върху чуждо нещастие. Запомнѝ това добре. И оставай верен на Любовта, не на формата. Форми ще има много. Както и мъже. Ще има нови и нови красиви мъже. Но ти не можеш да се залюбваш с всеки... 17.08.2023, 23:46

Русалката и демонът

Рижаво-червените ѝ дълги гъсти буйни коси така се вееха на вятъра, че наподобяваха огнено слънце в дълбоката тъмна нощ. Снагата ѝ бе обърната към бурното морето, докато гърбът ѝ сочеше тучната гора. Нямаше луна в небето. Бе новолуние и тя се взираше в единствената ярка звезда на небосклона - Вечерницата. Какво ли ѝ предричаше богинята Венера? Русалката очакваше следващата си голяма любов. Тя бе имала няколко победоносни романса с корабни мародери, които пореха моретата, за да грабят и безчинстват плячка и красиви жени. Мародерите никога не печелеха от русалките. Защото русалките бяха съдбоносни създания, чрез които мародерите изплащаха безчинствата си. И щяха да я помнят винаги - нея, която потопи кораба им и те едва успяха да си спасят нечистите тела на прогнили лодки. И да се доберат до брега. Сега тя се взираше в звездата. Красивите ѝ лилави очи отразяваха осмолъчата им светлина, която потъваше в зениците им. Красивите ѝ дълги ръце бяха събрани над свитата ѝ прелетна опашка от блестящи люспи и вградени скъпоценни камъни. Такова прелестно създание рядко се срещаше. И бе истинско престъпление да го изпуснеш. Изведнъж тя усети полъх по кожата си. Полъхът премина по гърба ѝ, после по раменете ѝ. После се плъзна между гърдите ѝ. - Кой си ти? - попита тя. И не получи отговор. След малко някакви черни прилепови крила прелетяха около нея. Тя пак усети допир. Настойчив. После твърд, стремителен допир. Усещаше как някой я люби. - Кой си ти? - попита отново тя. - Аз съм Велзевул, демон на нощта. - представи се той. - Искам да те любя. - Аз съм Ариадна. Вие, демоните, можете ли да обичате? - Можем, само че нашата любов е егоистична. - Така ли, какво имаш предвид? - Обсебваща малко. Това означава, че ти ще си само моя, но аз ще мога да бъда, с която си поискам. - Не съм съгласна. Няма да е така. А ако искаш да е така, не е трябвало изобщо да се доближаваш до мен. Аз търся истинска любов. Демонът се материализира изцяло пред нея, за да ѝ се покаже. Не беше красив. Беше тъмен, крилат, късорогат, имаше правоъгълно лице и спираловидни очи. - Виж, ти знаеш, че аз съм красива. Щом очакваш от мен обич, трябва да можеш и да ми я оправдаеш. В противен случай, ще унищожа и теб. - Можеш ли? - Невъзможно е само това, което все още не съм си пожелала. Ако искаш да ме любиш, ще ме чакаш всяка вечер при скалата. Но пропуснеш ли и една вечер, няма да си в това измерение. Той се съгласи с нея. Всяка вечер щеше да идва при скалата за няколко часа, за да се наслади на вълшебното ѝ тяло, а през другото време щеше да върши своите демонски дела, да твори зло там, където е необходимо, и да възпира хората от по-голямо зло. 17.08.2023, 18:00 ч. Б

Рибарска кука

Той не я любеше - той я нижеше. Като на рибарска кука - изпълняваше мечтите си с нея. Или не - изпълняваше долните си желания. С всяко проникване тя се навлажняваше все повече и го обикваше, и го жадуваше по-силно. А той я мародереше. Тя бе поредната русалка, която бе уловил. И я сквернеше по собствено усмотрение. Нали такива бяха мародерите - можеха да имат всичко, което си пожелаят. Можеха да докопат всичко, което позволяваше силата им. И лъстта им. Защото жените лесно се влюбваха и те знаеха това много добре. Само едно легло и вече бяха готови и вечно влюбени в тях. Такъв бе случаят и с тази русалка, която той измародери. И наистина си вярваше, че може да има всяка жена. Както тази. Която му върза. От първия път. Така че лесно можеше да се насочи и към друга. Както и направи. Позволи си да предаде Любовта им, поглеждайки към друга. Но щеше да си плати за това. 5.08.2023, 2:27; 07.08.2023 г., 23:35 Б.

Вечерно хапливо за патриархата

Още от най-дълбока древност мъжкото двукрако си е повярвало, че с нещо (и на мен ми е непонятно точно с какво) превъзхожда Жената, та тя е трябвало не само да полага неимоверни усилия за неговата любов и уважение, та даже е трябвало да търпи и мачкателство, унижения, побоища, обиди и куп други способи за оронване на Личността ѝ. Днешното общество, а и не само, показва, че мъжът не само не стои над Жената, ами трябва и светлинни години да драпа, за да достигне Нейната Светлина и Величие. 06.08.2023 г., 00:00

Тайнствена среща

Тя се стресна и го погледна през рамо, когато го видя. В лоното ѝ бяха записани всички пъти, в които бе прониквал в него. Всички пъти, в които я бе низал като кинжал. Всичко това запрепуска в съзнанието ѝ, в тъмния ѝ поглед, в дългата ѝ коса. Той щеше да плаща скъпо, за да ги има отново. И да я люби страстно и жадно. Особено след като я предаде с мародерствата си същност. Той я видя и настръхна. Сякаш виждаше вещица или русалка. Но такива бяха извисените жени. Тайнствени и мистични. Имаше нещо неразгадано в тях. Нещо магично, загадъчно и плашещо. А плитките мъже много се бояха от женската дълбочина. Затова искаха да я изплитчивят, за да им е лесно. Защото не можеха да плуват. Те щяха да се удавят... 07.08.2023 г., 22:06, на Б.

Нощта е бременна

Нощта е бременна - роди луна от своята бездънна яма. Звездите шепнат - тя не е сама, но спомен от прегръдките ѝ няма. Тя скрила ги е в нечии юзди, в които яха пак невидими Пегаси и в светлото на техните бразди се крият исполинските Атласи. Тя шепне в този див простор, във който скрила е богатствата несметни, а в арфите на ангелския хор - молитви и мечтания безчетни. Нощта е бременна - във ней се крий луна и още милиард вълшебства. Вземѝ си приказка от звездна светлина и нежни благослови и хвалебствия... 03.05.2023 г., 10:32

Когато те видя...

Когато те видя, чупиш душата ми като камък - огледало... Счупваш ме на хиляди парченца и искам да се срина в нозете ти и да ти се отдам. Когато те видя, поредица от страх, срам, вина и отчаяние изпълва душата ми... И възбуда също - искам да съм твоя без капчица свян... Когато те видя.. б 02.05.2023, 6:47

2 май

Днес няма да излизам никъде, обещавам. Освен в двора. Ще се наслаждавам на резедавата зеленина от прозореца на дома си и ще се взирам в красивата градина. Косата ми е къдрава и мокра.

Обладаване

Той проникна във в. ѝ и я облада. Приятната болка от разтягането, която получи, се сля с диханието му. Той я обичаше. И горещо я целуваше с всяко свое нахлуване в храма ѝ. Което не беше безчинническо, а с любов. Тя му се отдаваше. И пъшкаше в обятията му. Всяка негова целувка бе път към щастието и към любовта. Отвъдземното им сливане я караше да потъва в бездната на Вечността... 02.05.2023, 14:11-16:29

Нахлуване

Членът му бавно и плавно нахлуваше в нея... Толкова лесно, колкото каквото трябваше и да бъде. Най-накрая бе негова и можеше да изкарва топлата ѝ влага с часове. Или пък с дни!!! Той я бе желал от години и сега трябваше да наваксва. И щеше да прекарва по цели следобеди с нея в леглото. Или пък да заравя устни в нейните интимни... И да кара неразцъфналата ѝ роза да разцъфва все повече... С всеки негов допир ласката на езика му, която отключваше тайните и вълшебствата ѝ... Една жена бе много повече от просто тялото си. И трябваше да имаш ключ, за да можеш да я отключиш да разкрие всички свои тайнства и необятности, които можеше да ти даде... А това се случваше, само ако я обичаш, а той нея я обичаше... 29.04.2023 г., 15:58

Вдъхновение

Отдавна аз не съм творила стихове, изгубена във дебрите на ежедневието. Прозаично пак звучи, аз зная - светове ме чакат да ги преоткривам във безкрая. Но моливът - той вечно ме зове да вглеждам се във Запада сияещ - и пурпурната ми съдба кове със поглед устремителен и знаещ. Аз следвам го със сив контур, макар червена да е нишката на Ариадна, а слънцето с карминен абажур забулва своя лик в вечерната прохлада. 26.04.2023 г., 20:52

Обхождам улиците

На Б. Обхождам улиците в търсене на теб - все в Запада случайно те откривам, все в залеза случайно-тих, случайно-блед, в молитви и в обещания обмислян... А ти стаен си някъде под Хълма, под старинните устои на Крепостта, и чакаш ме при тебе да се върна и пак да възкресим ний Любовта. Не е умирала, защото ще е вечна и тя, и ти, и паметния миг и някой ден отново ще се срещнем, и пак ще припозная твоя лик... 26.04.2023 г., 20:21 ч.

Мишена

Лоното ѝ жадуваше за него. Искаше той да го прострелва с твърдия си плам. Искаше да я разкъсва и пронизва, а тя да стене в екстаз и удоволствие. От поредната десетка. От поредния оргазъм. И от поредното му проникване в нея. Защото тя му даваше колчан. А той не нея - стрела. 26.04.2023 г., 14:21 ч.

Обида

На нея не ѝ пукаше, че той я обиди. Щеше да отиде сама в локалчето и да изпие халба бира. Или пък две. И да изпуши тежка цигара (тя не пушеше въобще). Но днес... Но днес ѝ се полагаше. След обидата, която ѝ бе нанесъл. И която раздираше душата ѝ... Какво ли му пукаше. Нали щеше да дойде следващата. Но не, нямаше да дойде. Животът не бе бездънен извор на благинки, избори и удоволствия. Даваше ти се едно и или го цениш, или не. Ако не - твоя грижа. Господ друго нямаше да ти даде. Поне не и докато не си платиш греховете. А такъв грях не се плащаше лесно. Нужни бяха няколко живота. Той се зачуди какво да прави. Да ѝ се обади ли? Или да му се обадят от локала да му кажат, че жена му е там. Пияна, разрошена и с размазан грим. И лесна плячка на всеки похотлив чичко. Но не. Тя не се даваше на такива. Тя не се даваше всъщност на никого. И това я правеше различна. Предпочиташе да си дави мъката в алкохол. Вместо да изкорени истинската причина за нея - Той. Но не искаше да го изкоренява. Искаше да бъде свързана с него на дълбоко ниво. А той... Той усещаше, че губи. Усещаше в себе си празнина, липса. Когато я нямаше, отсъстваше и другата част от него. С която се бе сраснал. Болезнено сраснал. И не можеше да позволи да я изгуби. В никоя друга не можеше да открие другото си Аз. Той взе такси и се упъти към локала. Жена му бе насред заведението - пияна, разрошена и с размазан черен грим. - Какво правиш? - рече той загрижен и притеснен. - Това, което ти не можеш - да ме ценят. - Те не те ценят. - А ти - още по-малко. Едва сега разбираше защо го бяха напуснали всичките му предишни жени. Защото не им бе обръщал внимание. И не ги бе обичал истински. Но сега, ако изгубеше и тази, щеше да си остане завинаги сам. Защото Господ възможностите ги даваше до време. И после като жътва си прибираше всичко дадено. И не даваше повече. Особено на безчинници, които не ценят. И в един миг се плащаше повече. Дори за най-малкото. А тя не бе никак малко. Бе най-скъпото, което бе имал. Той се замисли над думите ѝ. Диско-топката в средата на заведението огряваше лицето му с блестящата си меняща се неоново-лилава светлина. Хората около него като хуни пиеха, варварстваха и танцуваха под звуците на музиката. Той я издърпа за ръка. - Искам да се прибираме вкъщи. - прошепна ѝ загрижено в ухото той. - Прибирай се. Ти си беше прибран. - Никога без теб. - този път той звучеше различно. Никога не ѝ бе изричал такива думи. Тръпка премина по цялото ѝ тяло изпод черната ѝ рокля. Тя го последва. След тоя случай той научи урока си и не се разделяха никога повече. Станаха по-сплотени и отдадени на Любовта. На Б. 24.04.2023 г., 12:34

Черешови устни

На Б. Той пиеше черешовите ѝ устни, докато влизаше в нея. Тя давеше кожата му в непресъхващите си сокове, докато се мяткаше в примката, от която не можеше да се освободи - два черни кожени аксесоара, които привързваха китките ѝ към железните пръти на леглото. Обесена като затворник, тя му се отдаваше, ще - не ще. Е, искаше. Искаше го повече и от живота си. Когато поглъщаше целувките му като вакуум и го губеше в себе си. Откъдето той повече не се намираше. Защото преоткриваше едно ново, непознато досега свое Аз... 🍒🍒🍒 24.04.2023 г., 1:10 ч.

Лабиринт

На Б. Той не можеше да устои на цепката ѝ, в която се губеше като в лабиринт. И никой не можеше да му помогне. Защото от нея изход нямаше. 24.04.2023 г., 00:26

Дантела

На Б. Той разтвори пълните ѝ бедра и я облада. Членът му проникваше във влажната ѝ женственост. Черната ѝ дантела отново го обвиваше отстрани. Той стремително влизаше в нея, сякаш за да накара водопадът ѝ да тръгне. А тръгнеше ли, следваше наводнение. От което спасение нямаше... 🖤🖤🖤🖤🖤 23.04.2023 г., 23:53

Кладенец

На Б. Той не можеше да ѝ се насити. На безспирните сокове, които извираха оттам. И това бе тя - изворът на живота. В който обаче той се давеше. И възкръсваше като Феникс от удивление и печал. Във водата, която гасеше обгорените му от разбити надежди крила. С нея мечтите му обаче се осъществяваха. Макар и тя да го поглъщаше като кладенец. И да го давеше във влагата на своята женственост. И той да се признаваше за победен. За първи път в живота си. Пред първа и единствена жена. Пред последната за своята Вечност. Никоя друга не бе обичал така, както Нея. Както и тя не бе обичала друг по този дълбок и чувствен начин. У него имаше нещо перверзно, което я възбуждаше агресивно. Събуждаше животинското в нея и я караше да желае той да я обладава до кръв без да я боли. Защото болка жените изпитваха само при раждане. Във всички други случаи болката мазохистично им харесваше. Защото искаха мъжете им да властват над тях. Или по-скоро да си мислят, че го правят. Защото жените властваха над тях с коварство. И с всички тайнствени и неразгадани начини, които една жена може да познава. И мъжът винаги тънеше в неведение. Неведението на собственото си невежество... 23.04.2023 г., 23:48

Черно

На Б. ... Той влезе в стаята, за да почувства уханието ѝ. Цялата стая ухаеше на Нея. На парфюма ѝ, навеждащ го на плът и на похот. На кожата ѝ, жадуваща за допир. И на сочните ѝ бедра, които обгръщаха ханша му. И на жадния кладенец, в който обичаше да потъва с устни. Тя лежеше на леглото и го чакаше в черно. Черни чорапи, които обгръщаха пълните ѝ бедра. Нищо друго. Освен може би оргазма, който очакваше да получи. Гърдите ѝ бяха пламнали от възбуда и го очакваха с островърх трепет. Той се почувства като малко момченце от величието на женствеността ѝ. Тя го покоряваше със сласт и с трепет. Когато стенеше на леглото, много преди дори да я е доближил. Още не си бе съблякъл черните дрехи дори. А влагата ѝ мокреше анцуга му. Пиян от красотата и магията ѝ, той започна да пие от женските ѝ сокове. Не можеше да утоли жаждата си с тях. Искаше да пие, да пие и да пие, докато умре от опиянение и зависимост. Не можеше да ѝ се насити. И после да признае величието ѝ и да погребе тялото си между бедрата ѝ. Но той предпочиташе да умира и да се ражда всеки ден в нея. И от нея. Предпочиташе да я обладава и да потъва в бездънния ѝ кладенец, от който изход нямаше. Не и на тая земя. А може би дори не и на друга планета. Искаше да стреля по мишената ѝ като при фехтовка. И да изпомпва соковете ѝ оттам. Които после не можеше да изпие. Защото биваше препил от тях. И не можеше да погълне повече. Защото после повръщаше страховете, чувствата и заблудите си. В които се бе губил досега с всички жени, които го бяха отклонявали от Пътя. Досега бе търсил себе си и сега се намираше. Изгубвайки се. После той отиваше на терасата, за да изпие поне 100-ина грама уиски. И една тежка и кашляща цигара. Защото не можеше да ѝ устои. И се губеше в нея, а това го плашеше. Не можеше да се намери после. И нямаше излизане от този океан на чувствата и желанията. А все си бе мислел, че е обсебваща. Е, тя наистина го бе обсебила. И нямаше връщане назад към плиткия плаж, осеян с комерсиални кучки, които го искаха за един ден. (Или нощ). Тая жена бе различна. И точно с това го бе привлякла. Със своето тайнство и обаяние. Със своята загадка, която не можеше да разгадае. И нямаше нужда, защото нали за това бяха загадките - за да са потънали в тайнство и неяснота. Ако бяха отявлени, нямаше да е интересно, нали? ...Тя се появи при него пак по дългите си черни чорапи, само че наметната в сатенен халат. Огромните ѝ гърди изпъкваха под него, а зърната им стърчаха твърдо и настойчиво. Нахално пишеха по въздуха, че искаха да бъдат обладани отново. Той щеше да припадне. Не можеше да издържи на това величие и красота. Изпусна кълбо дим и я гледаше с премрежен поглед. Тя бе по-силна от него. По-силна със своята слабост. 23.04.2023 г., 23:21 ч. Имаше още много да учи. Дори тогава, когато потъваше в дълбочината ѝ. Защото тя бе много по-дълбока. И той не можеше просто да я обходи с члена си.

Пронизване

На Б. ...Той я прониза отвътре силно и болезнено като с меч. Кръв потече от мекото ѝ лоно. Тя изпъшка в блажен екстаз. Всеки негов тласък я изпълваше все повече. Тя му се отдаваше в немощ и примала, в покорство и вярност. Разливаше се под твърдостта и настойчивостта му като вода и му даряваше своята мекота, чувственост, влюбеност и страст. Той проникваше в меката ѝ и влажна женственост с твърдината си и това го възбуждаше все повече. Усещаше, че той е силния, той е главния, а тя - подчинена и слаба. И точно такава искаше да бъде. Искаше той да води, той да покорява. Той да определя посоката на събитията. Той да властва, да безчинства и да подчинява. А тя да е немощна, покорна и слаба. Да е негово притежание, негов трофей. Негово завоевание и значка. Той свърши в нея силно и мощно като шампанско. Тя му се отдаде в обятията и се сгуши в тях. Той прегърна раменете ѝ и я целуна по бузата. После стана и почна да шета из стаята. След това излезе и отиде в другата стая, а тя остана сама с мислите си. Загледа се зад прозореца и потъна в разсъжденията си. Знаеше, че я обича, въпреки че властваше над нея. Погледът ѝ се плъзна по тъмнозеления баир, по който растяха борове, а островърхите им снаги се извисяваха към Крепостта. "Какво нещо е животът - винаги ти дава това, което искаш, когато най-малко очакваш." Тя го последва и го намери при камината. Присъствието му издаваше сплотеност и влюбеност. Беше отишъл да ѝ направи кафе след горещия секс. Знаеше, че обожава сладостта на горещата напитка след такова паметно изживяване. Тя го прегърна и се сгуши в обятията му отново. - Обичам те - промълви тя. Той я целуна по челото и отвърна: - И аз. ❤️💖❤️💖❤️💖 22.04.2023, 18:36

Твое всичко

На Бончо Люби ми се с теб. Не го крия изобщо. Искам да ме обладаваш и изпълваш цялата. Искам да ме обсебваш с твърдия си член. Искам да ме покоряваш. Аз ще ти се отдавам цялата. Ще ме притежаваш. Ще властваш над мен. Ще господстваш над мен. Аз няма да ти се противопоставям. На нито една твоя заповед. Ще бъда твоя покорна и вярна робиня. А може и рабиня - каквото ти си избереш. Но не мога без теб. Наистина искам да проникваш в мен. Да разкриваш тайните ми. Да ги разбулваш и разгадаваш. Да ми разрохкваш розовата почва. Да ме пълниш със семето си. Да пониква в мен и да дава нов живот. Да раждам нови и красиви деца. Да бъда изящна жена, прелестна богиня. И все пак твоя вярна рабиня. Твоя съпруга и прислужница. Твоя болест и битка. Твой лек и победа. Твое призвание и същност. Твой миг и вечност. Твое сияние и опора. Твоя тъмнина и близост. Твой мрак и чувственост. Твое дихание във всемира. Твое всичко, което можеш да си измислиш. Твоя Ева ❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️ 21.04.2023, 12:50

Обсебване

На Б. Всеки път, когато се сетеше за него, оргазми изпълваха цялото ѝ лоно. Тя нямаше търпение той да проникне в нея и да я обладае цялата с твърдия си член. Да прониква, разтваря и разширява меките ѝ розови и влажни недра. Да опознава вътрешността ѝ. Да я обсебва и обладава. Да е само неин. И тя негова. Обожаваше това чувство някой да я притежава, да властва над нея... И да го прави само с любов и страст... 20.04.2023 г., 20:54

Рожден ден

На Б. Точно в деня на любимия му ръководител тя написа няколко повествования. Няколко творби, които публикува. В деня, рождения ден на неговия любим ръководител. 2 април. Сещате се кой може да бъде. Ако не се, ще ви подскажа. На този, който ръководеше Райхстага в нацистка Германия. Съвпадение? Съвпаденията вече ставаха много. Особено като добавим и името ѝ, което беше Ева. Е, не рожденото ѝ. Но така се бе писала във фейсбук, 9 години преди да я срещне. Е, и той не беше Хитлер. А по-скоро играеше лирически му герой в съвременен вариант. Историята се повтаряше. И много съвпадения подсказваха това. Една модерна приказка... На една позабравена история... Едни съвременни герои и една по-романтична любов... 20.04.2023 г., 20:45 ч.

Бъдещ съпруг

На Б. Всеки път, когато пътуваше с кола и минаваше покрай работилницата му, тя го поглеждаше. Все същата походка, все същият строеж, все същите черни дрехи. Все същата възбуда, която изпитваше. И все същият страх, страхопочитание и слабост, които я обземаха. Имаше нещо властно в него, което я възбуждаше и плашеше. Но тя обичаше някой да властва над нея. Да властва, обаче само с любов и слабост. Нека той е по-силния. Нали е мъж. Но да използва силата си само за обич. Само да покорява една жена, да я прави слаба, чувствена, чувстваща и обичаща - точно такава, каквато трябва да бъде. Той се суетеше около една кола. В него тя разпознавале бъдещия си съпруг. Може би? Времето щеше да покаже. То винаги показваше всичко. Тя зареди колата на бензиностанцията и си взе довиждане с него. Той не я беше видял. Беше със сина си и го обучаваше на бъдещия му занаят. А тя потегли с колата нагоре по улицата след кръстовището. А той остана в миналото. Миналото, което след време щеше да се превърне в бъдеще... 20.04.2023 г., 20:36 ч.

Брачна халка

на Б. Тя седна на леглото в спалнята и го погледна чувствено и сластно, защото знаеше какво предстои. Той се суетеше около големия черен скрин и търсеше нещо. Навярно дрехите си? Но не. Той след малко щеше да се съблича. От вътрешността на най-долното чекмедже той извади нещо и го скъта в лявата си длан, а после в джоба си. Една малка червена кутийка. Той се приближи до нея с властна крачка и я погали по косите. После притисна главата ѝ в гърдите си. Когато извади кутийката от джоба си, промълви: - Ще се омъжиш ли за мен? Очите ѝ блеснаха в неотразим блясък, а съзнанието ѝ потъна в тайнство. - Да!!! Скъпи, да!!! Безброй много пъти да!!! И се целунаха. Това, което предстоеше, беше само миг от вечния им живот. Защото те се вричаха във вечна вярност... 20.04.2023 г., 20:25 ч.

Черно сърце

Черното сърце не е траурно сърце. Черното сърце е овъглено сърце. От много огън, жупел и страст. От много въздишки, копнежи и сбъднати желания. От много отдаване, болка и сладост след това. От чувствени мигове и споделени мечти. От докосване, от нежност от страст. От мечти, от копнения, от близост. От допир, от кожа и от топлина. От измачкани чаршафи и цяла неделя под завивките. От чаша горещо кафе в леглото. От неделен ден, в който вали. И оплождаше земята. Черната земя, но не от скръб, а от плодородие, от почва,от хумус. От тор и от дъхавата свежест на новия живот. Да, черното не е цветът на смъртта. Черното всъщност е цветът на Живота!!! 20.04.2023 г., 16:56

Поглъщане

На Бончо Това, от което тя се нуждаеше, бе пенетрация. Дълбока и чувствена пенетрация, в която му се отдаваше напълно и биваше погълната от черното му присъствие с цвят на вакуум. Да, той винаги носеше черно. И сега също, когато бе облечен в черния си сиучър и носеше черна качулка. Да, тя така искаше да го види. Особено когато бяха в синята стая, а тя стоеше на шкафа и той бавно, твърдо и стремително проникваше в нея. Тя го обгръщаше с пълните си сочни бедра. Имаше изящна фигура. Черните ѝ като антрацит коси се стелеха на красиви къдрици надолу по раменете ѝ и покриваха част от красивите ѝ гърди. Бе изцяло гола, а той - целият облечен в черно. Черното на смъртта и унищожението. А също и на поглъщането, обсебването и притежанието. Тя беше уязвима, а той - защитен. Дрехите му бяха стената между него и нея. Все едно ѝ казваше: "Аз знам коя си, но ти не знаеш кой съм. Ти можеш да си уязвима и гола пред мен, а аз пред теб ще съм забулен в неизвестност. Ти ще ми се отдаваш, а аз ще те притежавам..." Тя подбелваше очи нагоре. Не издържаше, затова протегна дългите си бели пръсти с дълъг тъмночервен маникюр към тила му. Обгърна главата му и свали качулката му. Искаше да види лицето му поне за кратко. Не се бяха виждали много отдавна, а сякаш бяха имали връзка от цяла вечност. Физиономията му бе същата - леко цинична, но тя знаеше, че той я обича. Сега просто поглъщаше члена му, който пронизваше тялото и душата ѝ. Духовният и телесен оргазъм, които изпитваше, изпълваха душата ѝ. Тя стенеше в неутолим екстаз. Колкото повече пъшкаше, толкова повече и той проникваше дълбоко и безпощадно в нея. Влагата ѝ вече мокреше дрехите му. Той свърши в този кулминационен миг. Без да променят позата, те се целунаха жадно и страстно. Целувката му бе също толкова дълбока и проникваща, колкото и члена му. Те легнаха на леглото. Отвън валеше дъжд. Пълно съзвучие с това как небето опложда земята. - Ще пием ли кафе, мили? - попита тя с кораловите си устни. - Малко да си почина - немощно отвърна той. Тя се сгуши в обятията му. Това за нея не бе свършило, искаше още и още. Искаше цяла вечност. И това им предстоеше... 20.04.2023 г., 16:24

Градът е в теб

На Б. Градът пропит е с теб. Навсякъде те има. От улицата с номер пет до най-най-съкровената ми рима. Откривам те във всеки звук, със който ми доказваш, че ме мислиш. Дори и да те няма, пак си тук и тайнствено душата ми разлистваш. Живееш в мен и ме съпътстваш на всяка стъпка, в всеки миг и дните ми с любов изпълваш, а нощите ми - с благ светлик. 19.01.2023 г., 6:16 ч.

Честване

Тя не можеше да опише как се чувства. Просто щеше да се срине, да се разтопи и да се разпадне. Но не от любовна мъка, а обратното - от любовно щастие. Намираше се край паметника на Васил Левски за неговото 150-годишно честване. Днес бе ден на Левски и градът се бе събрал около паметника, за да го почете. Също така се появи и тя - бе забравила, но отново си припомни, като чу духовия оркестър. И изведнъж Го видя - бе точно пред магазина, който се съдържаше от най-добрия приятел от детството на мъжа ѝ. Само бегъл щрих от него и тя можеше да го познае от километри. Широкото му чело, черното му облекло и неповторимата му стойка не можеха да бъдат сбъркани. Тя се стъписа, но и очакваше да е там. Нямаше къде другаде да бъде, защото днес бе празник и на футболния му клуб. Тя се обърна и се насочи към близкия магазин. Искаше да си купи нещо, за да се разсее малко. После се върна. Той отново бе там и от устата му стърчеше цигара. Разговаряше с двама свои приятели. Тя не виждаше добре. Погледът ѝ беше премрежен от вълнение, а сърцето ѝ тупкаше учестено. Не можеше да мине покрай него, за да прекоси тълпата. Щеше да се изкачи по стъпалата, за да наблюдава събитието от височина. Но беше нервна. Не можеше да се задържи дълго тук. Особено като знаеше, че той може би я наблюдава. Не бе трудно да се забележи, предвид че нямаше много хора. А и бе неделен ден и градът спеше в своята слънчева февруарска дрямка. Тя се прибра за малко вкъщи и веднага излезе. Не можеше да бъде другаде, като знаеше, че Той е там. Но не можеше да бъде съвсем близо до него. Можеше да бъде от разстояние. Особено когато бяха разделени, но само телом. Духом никога не се бяха разделяли. Тя зае място близо до бора. Погледът ѝ все блуждаеше. Не знаеше, дали я е забелязал втория път, когато се върна, затова постоя права. После седна на пейка. Той бе все там. Различни клубове и учреждения на град Шумен поднасяха венци на паметника на Васил Левски послучай честването на 150 години от неговата кончина. И в знак на признателност за великото му и жертвоготовно дело. Той изчезна за кратко и после пак се появи. Този път я забеляза. Този път не бе така приказлив с приятелите си, а се усамоти. Щеше и той да се разпадне. Тя беше като богиня изглеждаше много красива. Имаше вид на видение... Сред тълпата от прозаични хора. В която ни един от тях нямаше значение за него. (И за нея). Сред толкова хора съществува ха само Той и Тя. На около 30 метра разстояние един от друг. Тя не можеше да го гледа. Защото щеше да рухне от трепет и вълнение. По същия начин се чувстваш и той. Този ден бе изключително щастлив в живота ѝ. Нямаше такова щастие - неописуемо щастие и вълнение... 20.02.2023: сънувах, че се опитвам да си припомня да карам велосипед и все залитах. Но не се давах и правех всичко възможно да запазя равновесие. Накрая прокарах велосипеда. Бе приятно, топло и слънчево. Звучеше жизнерадостна и весела рок/кънтри музика, която допринасяше за щастието ми и подсказваше, че мечтата ми ще се сбъдне... 💓❤️💓❤️💓❤️💓

Чаша кафе и още нещо

Тя разбърка кафето си, облиза лъжичката и я остави в чинийката. Горещата кафява течност в чашката се въртеше в един безкраен водовърт, който, като спря, пяната образува сърце. И това бе предвестник на любовта, която ѝ предстоеше. Той се появи съвсем скоро и седна. Бяха се срещали отдавна и сега случаят ги събираше пак. На чаша кафе. В уютното и топло заведение на един слънчев, но хаплив февруарски ден. Веселата глъчка оживляваше стените на барчето и създаваше един неповторим уют. Тук хората бяха сплотени и отдадени един на друг. Само една бучка кафява захар липсваше в кафето. И Емона я постави. Сега вече можеше да отпие и да се взре в очите му. В очите, които не бе срещала скоро, но които не се бяха променили. И чувствата в тях също. - Онова... Онова, което ти бях обещал, мисля да го сбъдна. Емона го чакаше с надежда, трепет и вълнение. Емил бръкна в джоба си и извади нещо малко. - Ще се омъжиш ли за мен, Емона? - Боже Господи, Емиле, да! Да, да, да, да, да, да! Безброй много пъти да!!! 20.02.2023, 00:23

Блестящо синьо

На Б. ... Изведнъж тя се появи измежду треперещия въздух на топлия май. Колкото повече наближаваше, толкова повече блестящата ѝ синя пола отразяваше ярките лъчи на слънцето, а светло-синьото ѝ бюстие очертаваше красивите ѝ пищни гърди. Той я чакаше пред блока си и, както винаги, бе облечен в черно. Бе запретнал ръкави и присъствието му бе посветено единствено на нея. Тя се приближи и късата ѝ пола заблестя още повече. - Здравей - рече тя и се целунаха. Той направи крачка и я поведе към входа на ниската кооперация, в която тя идваше вече втора година. При него. Наоколо имаше зеленина. Резедавата зеленина на тайнствения и магичен месец май. - Не сме се виждали от вчера, а вече ми липсваш. - Ти винаги ми липсваш. И тръгнаха по стълбите. Отпред бе винаги той, който ѝ бе предлагал толкова много. А засега имаха само тайнствена връзка, без обществеността да знае. Той я въведе. Всичко в апартамента му ѝ бе толкова познато, че чак имаше чувството, че дори въздухът я прегръща. Всичко я приветстваше и я караше да се чувства в свои води. Тя седна на дивана. Винаги сядаше там. Дори първия път, когато се запозна с него и му дойде на гости. Дори се разплака, защото мислеше, че той няма да я обикне, при положение, че тя е твърде чувствителна, той - твърде материален. Но той тогава я бе успокоил, че опасенията ѝ са неоснователни. Щеше да я обича. И да ѝ е предан. Той се разшета нещо. Предложи ѝ питие и го сложи на масата. Винаги бе щедър с нея. И винаги почваше да ѝ говори за прагматизми, битовизми и семейни отношения от живота си. Той имаше бурен живот. С много хора, много семейни връзки и множество грижи и трудности. Тя бе малко мистична. Имаше тайнствена същност, макар и да не криеше нещо от него. Просто бе загадъчна без да е задкулисна. Нямаше какво толкова да му каже, а и да имаше, той трябваше да проникне в дълбочина, за да я опознае. - Искаш ли да направя скара? - наруши тишината той. - Щом ти искаш - тя не беше много по месото. Особено червеното. Понеже не си носеше домашни дрехи, той ѝ услужи със своята футболна бяла фланелка и черния си панталон. Те ѝ стояха като развято знаме над превзета крепост. Още много пъти имаше да я превзема той. И нямаше да пропусне и тая вечер. - Много е хубава, нали? - попита той. - Кое? - Гледката - бяха на терасата. Гледката към Шуменското плато бе винаги хубава. Макар и от него да се виждаше неговата задна част. По-красива и тайнствена бе всъщност крепостта, към която водеше старият сив път. Тя пъчеше снага над далечния склон, залесен в резедави букове. Мястото носеше спокойствие. Тя му помогна със скарата и той отново ѝ сподели за семейните си проблеми. Дори само да го слушаше, каквото и да ѝ споделеше, всичко ѝ въздействаше успокоително. Скарата бе готова и те хапнаха. Нещо като че ли много силно ги свързваше, дори тя не знаеше какво. Отначало само прагматични отношения, а впоследствие дори любов. А най-сладка е любовта, която възникне по принуда, защото никога не си знаел, че ще се случи, а тя се случва най-неочаквано. Основните събития вече се бяха случили в живота му и връзката му с нея като че ли го отнасяше в оттеглянето. Оттеглянето от дългове, отговорности и навлизането във вътрешния свят, в себепознанието, в отдаването, доверието и любовта. В интимността, споделеността и сплотеността. Той стана. Приближи се до нея и я докосна по бузата. - Искаш ли да идем оттатък да ти покажа снимките си от младостта? Тя ги бе гледала хиляди пъти и всеки път имаше желание да ги види, сякаш че ги виждаше за пръв път. - Да - каза тя и в очите ѝ припламна желание. Той щеше да я отведе в синята стая - стаята на интимността и споделеността. Те отидиха. Той ѝ извади старите си албуми и започна да ѝ обяснява всичко от миналото си: роднини, приятели, близки, брат си... И всички случки и преживявания, през които беше минал. Тя го слушаше, а в очите ѝ блестеше искрата на очакването. Тя знаеше какво ще последва и щеше да му се отдаде напълно. Полуотворените ѝ устни издаваха неприкритата жажда за споделена интимност. Той се доближи до нея и целуна жадните ѝ устни. Докосна косите ѝ, шията ѝ, раменете ѝ и се спускаше все по-надолу. Обходи гърдите ѝ, корема ѝ и се насочи към съкровеното място. Когато разтвори бедрата ѝ, се наведе и зарови глава в жадните ѝ недра. Там той вкарваше езика си и осмукваше сочните ѝ стегнати бедра. Тя не можеше да издържа повече. Той усещаше това и, но забавяше действието си колкото е възможно повече. Когато най-накрая реши да спре да я мъчи, проникна в нея твърдо и стремително. Тя изстена от приятната болка на осъщественото очакване. Всеки негов тласък бе споделен плам за нея - пламът на удоволствието и любовта. Тя се отдаваше нежно, чувствено и със страст. Водната ѝ стихия го поглъщаше и му позволяваше да обхожда всяко нейно кътче, да я проучва и опознава в съкровен план. Той бе нежен, отдаден и предан с нея. Начинът, по който я любеше, издаваше колко много бе искал жена като нея през целия си живот. Неговото ранено аз бе срещало все други жени и го бе разминавало с нея. Но ето че сега тя бе тук, в синята стая, в обятията му, а от запад ги гледаше древната крепост. Западът, в който захождаше слънцето... 18.02.2023, 17:27

Притча за прохладния юг

Автор: Ивалина Трайкова Дата: юли 2022 Имало едно време едни мъже, които живеели на юг. Толкова на юг от нас, че се намирали на Екватора. Живеели те в приказна страна на богатство, разкош и изобилие в огромни дворци с бляскави фасади, чиято вътрешност била обзаведена в сандалово и кедрово дърво и други скъпи дървесини, със злато, сребро, а масите и мебелите имали инкрустации от скъпоценни камъни: диаманти, сапфир, рубин, изумруд, опал. Съдовете и приборите били изящни и блестящи – изцяло в злато. Залите били огромни, обширни и просторни и побирали безкрайно-дълги резбовани в най-красиви орнаменти дървени маси, инкрустирани с всевъзможни скъпоценни и полускъпоценни камъни, и обсипани в безбройни блюда, от вкусни по-вкусни: гозби от месо, плодове, сокове, хубаво и ободряващо вино... Жените на тези мъже също били многобройни, неподражаемо-красиви, знойни, страстни и привлекателни. Обичали ги пламенно, с цялата си любов и им отделяли цялото си време и внимание, посвещавали им всичките си ласки, нежност и преданост... Дните си минавали и в един миг омръзнало на мъжете от изобилието, което получават и от знойността на тукашните си принцеси, та решили да тръгнат на път и да потърсят по-прохладен юг, където жените няма да ги задушават толкова с любовта си и няма да им искат цялото време и внимание. И тръгнали. Вървели, що вървели и пристигнали в страна, в която дворците били просторни, с красиви фасади, залите били просторни, украшенията и приборите били от сребро, мебелите – от дърворезбовано дъбово и буково дърво с инкрустации на аметист, нефрит и цитрин, масите - дълги и обсипани в множество ястия и блюда, имало и много плодове, също както и на Екватора, но сякаш тук не било чак толкова изобилно и горещо. Жените също били красиви, но нямали този неподражаем чар на Екваторианките. Обичали ги силно и горещо, давали им почти цялото си време и внимание, но не били така многобройни. Но тук също се струвало прекалено горещо на мъжете, та решили отново да поемат на път. И потеглили. Вървели, що вървели, та пристигнали в страна, в която нямало вече дворци, а големи двукатови къщи, изградени от камък и дърво. Тук стаите били големи, измазани с вар, масите били по-къси и по тях вече нямало инкрустации, а само някои кокетни дърворезби, виното – нетолкова плътно, и гозбите – нетолкова многобройни, но все още вкусни и примамливи, а жените им отделяли голяма част от времето си. Били хубави, но не така знойни и страстни като субекваторианките и екваторианките, и по-малочислени. Тук било хубаво, климатът бил по-прохладен, но приключенският дух у мъжете отново се обадил, та те решили да продължат и да обследват и по-южните страни. Вървели, вървели и стигнали Умерения климатичен пояс. Тук къщите били средно-големи, по-скромни, масите – по-къси като по тях вече нямало дърворезби, камоли инкрустации, столовете – по-малобройни, гозбите – задоволителни, а жените били сносни, с още по-малък брой, отделяли им половината част от времето си, обичали ги умерено, с отмерен брой ласки, след което се захващали със своите дела. Мъжете започнали да усещат как с прохладния юг и жените ставали по-хладни и нетолкова любящи. Като че ли им харесвало, но имало нещо, което им липсва. И те не знаели какво. Не след дълго приключенският дух отново се обадил и те отново тръгнали, за да видят на каква ли страна ще попаднат. Вървели, вървели и стигнали земя, в която къщите били малки, масите – скромни, с по две-три постни блюда, а жените – по-хладни и безстрастни и още по-малко на брой. Давали им по няколко ласки и не им отделяли повече внимание. Не били грозни, но имали строго и хладно излъчване. Но и тук решили да не се задържат мъжете. Зовял ги онзи непознатият, прохладният юг, за който те винаги били мечтали. Затова потеглили и стигнали още по-южна държава с малки къщи, скромни маси и безвкусни блюда, жените били още по-малко и некрасиви, груби, не им отделяли почти никакво време и внимание, а само една-две ласки и ги напускали. Вече започнал да им липсва техният роден, горещ юг... Мнозина от тях искали да се връщат, но преобладаващата общност не ги допуснала, а решила да продължи пътя си по на юг от чисто любопитство. Вървели, що вървели и стигнали неприветлива и студена земя. Тук жените били грозновати и студени, живеели в колиби, масите били малки и по тях имало само сух хляб и съдове със студена, заледяваща се вода. Не ги обичали никак, не им давали никаква любов и внимание, пренебрегвали ги и не им говорели. Накрая ги прокудили и нашите отново тръгнали на път и стигнали сурова и враждебна земя. Тук жените били още по-малко на брой, невзрачни и войнствени, свирепи амазонки, които не само че не ги обичали, ами ги и нападнали с лъкове и копия и ги прокудили още по на юг – не им разрешили дори да се върнат на север, където изоставили своя приказен горещ юг... Мъжете със свито сърце поели по на юг и накрая стигнали Южния полюс. Студеният мразовит вятър жулел кожата им до кръв, вледенявал съзлите им и отнасял виковете им за помощ. Тук не само че нямало никакви жени, ами нямало и колиба, дори греда, навес или дъска, под които да се скрият от жестокия вятър и студ. Нямало дори коричка хляб, с който да залъжат глада си. Изморени, премръзнали, гладни и нещастни, те един по един започнали да измират, защото много късно научили, че югът е юг единствено тогава, когато е горещ...

Старата крепост

Автор: Ивалина Трайкова На Б. Тя се чувстваше смутена в големия му четиристаен апартамент. Уж я обичаше, а уж ѝ оставяше едно смътно чувство на самота и въпросителни. Така и така домът му ѝ навяваше чувство за край. Край на нещо, но не и на любовта им, защото тя продължаваше. А от запад я гледаха древните стени на античната крепост. Слънцето бавно снишаваше своя светлик над хълма и спущаше последните си слънчеви лъчи по широколистните дървета. От юг се стелеха боровете, които аха да слязат на стария сив път, водещ към Крепостта. Този изглед се виждаше от терасата, на която той обичаше да стои и да пуши цигара. И да си мисли за нея, преглеждайки сторитата ѝ. Сега режеше бекон. Бекона, който после щеше да сложи на скарата. А тя бе в другата стая и поглъщаше тайнството на дома му. Тук тя се чувстваше у дома си - поканена, възприета и истинска. Чувстваше пълнота и спокойствие. "Край", но красив край. Това щеше да е последната ѝ връзка, която щеше да продължи до края на живота ѝ. И на неговия. Тя се върна в огромната дневна и той вече бе сложил бекона на скарата. Есенният вятър меко погали косите ѝ, когато тя седна на стола отвън. Той мина край нея и присъствието му издаваше съпружество, вярност. Тя бе огледало на неговата същност. Предана и вярна му бе и тя. Той я погали по бузата. - Искаш ли после да гледаме филм в спалнята? - Да! - отговори в очакване тя. Той сложи чиниите с бекон и наля по чаша чай от горещия чайник. Хапнаха и се насочиха към спалнята. Тя носеше черен клин и светла розова блуза. - Толкова се радвам, че си в живота ми - ѝ каза той и я целуна. - Също и аз - промълви тя и се сгуши в обятията му. После малко по малко целувките им прерастнаха в страст и те се отдадоха на изкушението. Жадните ѝ устни с трепет поглъщаха езика му. Той я обладаваше с мъжество, топлина и любов. - Обичам те! - ѝ каза той като свърши. - И аз - отрони тя и се сгуши в обятията му. Ивалина Трайкова 15.02.2023, 14:26

Гаражът

Автор: Ивалина Трайкова На Б. ... Тя се насочи към гаража му в 19:45 - точно когато приключваше работа. Беше облечена в блестяща къса розова рокля и сребристите ѝ обувки на висок ток стремително вървяха към него. Той тъкмо бе приключил с последната кола и ръцете му бяха мръсни. Не му се искаше да ги мие. Щеше да се насочи към кварталния локал, в който отиваше всяка петък вечер. А понякога и през седмицата. Но този път плановете му щяха да се променят. Защото се появи Тя. Великолепно облечена, изящна и сияеща. Златната ѝ чанта отразяваше лъчите на захождащото слънце. Летните листа тихо шумоляха с резедавата си окраска. Тя се доближи. Беше като видение. Той тъкмо заключваше гаража и, прегърбен, щеше да напусне тази територия. Но изведнъж я забеляза иззад черната качулка на черния си суичър, който носеше дори в жегите. Такъв си беше. Обичаше да е в сянка. Обичаше хората да не виждат очите и лицето му. Може би не обичаше хората. Или пък чакаше някой да го събуди от съня, в който живееше. - Здравей, минах да те видя. - отрони тя. Дългите ѝ руси коси се спускаха много по-надолу от раменете. - Здравей - той не я очакваше. Нещо го смъдна, като я видя. Може би му беше безразлична. Или пък не? - Какво ще правиш тази вечер? - попита тя. - Нямам планове - това беше една от малкото уговорки, които отказва. - Искаш ли да влезем вътре? Едва ли ти е удобно да стоиш права на тия високи токове. (Токовете ѝ бяха 10 сантиметра) Той отключи и отвори гаражната врата. Отключи и вътрешната стара врата и тя го последва. Мина и седна зад работното си място. Тя все още стоеше права. - Няма ли да седнеш? - подкани я той. Тя бавно седна на стола до прозореца. Той извади кутията си с цигари и щракна с металната запалка. - Как така се сети за мен? - Аз не съм спряла да си мисля за теб. - Не си ли още с оня другия? - С него съм, ама е в друг град. - И? - Беше ми скучно и реших да те видя. Той стана. С ба вна и властна крачкасе упъти към прозореца и изпусна кълбо дим. - Значи реши да ме видиш, така ли? - рече той, като имаше разстояние между глезените му. С това разстояние той властваше над нея. - Много време не сме се виждали. - промълви едва чуто тя и изглеждаше наивно като ученичка. Той изпусна цигарата и се приближи към нея. Главата му бе все така забулена в качулка. - Момиче, не те ли е страх от мен? - Не. Даже напротив. Възбуждаш ме. - тя реши да е директна. Нямаше какво да крие. Това си беше така. Той я приближи. Докосна я по рамото и обходи ръката ѝ. Тя го гледаше с жаден поглед. Съзнанието ѝ се замъгляваше и като че ли изпадаше в опияняващ делириум. Той усещаше чувствата ѝ и я хвана за ръката. Изправи я и я насочи зад тезгяха. Там имаше един шкаф и той я сложи да седне. Започна бавно и нежно да я целува. Тя изпусна чантата си и верижката ѝ издрънча на земята. Също така и неговите ключове от джоба му. Той ускори целувките си и започна да се спуска по шията ѝ, гърдите ѝ, корема ѝ и... свещеното място. Най-после да докосне нещо нежно след прозаичните и неодушевени автомобилни ключове и механики. Разтвори бавно сочните ѝ бедра и събу блестящите ѝ златисти прашки. Беше жаден. За кладенеца ѝ, в който след малко щеше да вкара език, за да утоли жаждата си. Започна бавно и нежно да вкарва езика си в гладката ѝ като южна праскова вагина. Тя се мокреше с всеки негов допир до тайното ѝ място. Навлажняваше се толкова много, че езикът му се пързаляше като кънки на лед. После облиза бедрата ѝ и леко ги осмука. Тя стенеше като в неусвест. Подбелваше очи и ни виждаше, ни чуваше какво се случва наоколо. Само чувстваше. Той се изправи. Вкоравелият му член нямаше търпение да проникне във влажните ѝ горещи недра. Той го извади от черния си анцуг и бавно, но твърдо и стремително проникна в нея. Вагината ѝ се разшири от твърдината му и тя усети приятна болка. Устните ѝ се разтвориха като че ли в унисон със случващото се по-надолу. С всеки негов тласък тя извираше като извор и го мокреше в непресъхващата си влага и желание. Той се настървяваше и я обладаваше все по-силно и по-силно. Шкафът започна да скърца, а по-късно - и да се тресе. Някои от чекмеджетата се разтвориха. Тя стенеше от удоволствие и възбуда, докато прегръщаше и целуваше главата му. Ноктите ѝ с дълъг розов маникюр се впиваха в гърба му и го дращеха. Беше успяла да си провре ръката изпод черния му суичър. И само искаше да го издращи в акт на отмъщение за непостоянството му. Не че ходеше и с други. Но просто не я търсеше. Скоро той щеше да свърши. Усещаше как кулминационният миг наближава. Апогеят настъпи и той гръмна вътре в нея. Беше като фонтан, защото спермата му се изля и вън от вагината ѝ. И намокри шкафа, сливайки се с нейните интимни сокове. Тя стана и се избърса. Той си го прибра, както рицар прибира сабята в ножницата си. - Е, това ли искаше? - попита той, като отново смукна, само че от новозапалена цигара. - Искам и много повече. - Ами тоя твоя другия? - Едно и също е. - Тогава не се сърди защо и аз съм един и същ с теб. - каза той и заключи гаража. Тя го последва и тръгна надолу заедно с него. Помежду им имаше разстояние. Може би нямаше нищо между тях. Или пък имаше нещо много силно...? Ивалина Трайкова 14.02.2023, 22:35