Кралство от фосфор ✨️💛✨️👑✨️💛✨️

На Данаил Тя се събуди и рязко се обърна към прозореца. Една фигура стоеше там като страж. Главата ѝ приличаше на воински шлем, който островърхо блестеше в нощта. Златистата месечина го къпеше в незнайната си тъмножълта светлина. Тя се стресна смъртно. Кой ли можеше да е? С уплаха тя стана и погледна фигурата. Беше на мъж, около 40-годишен. И тогава в него разпозна своя съсед, когото тя познаваше от години. Винаги се бяха разминавали в безмълвност. Сега пред нея се изписваха тихите слова, които той ѝ произнасяше. С присъствието си. С осанката си, издаваща стремеж. Той бе решен да влезе при нея. Да ѝ погостува. Да се полюбува на формите ѝ. И да ги обладае. Затова беше дошъл. Затова го издаваше фосфорната светлина на луната. И водеше скиптъра му да намери своята корона и да господства в Нейното кралство. Единственият начин една жена да властва над един мъж е просто да му се предаде. Той сам щеше да я покори и да ѝ се покори после. Нещата, заплетени в този уроборос, нямаха начало и нямаха край. Поне не и в земните превъплъщения. А после... Ги чакаше Вечност. Вечността на творчеството. Тя отвори вратата към двора и се изправи пред него в цялата си женственост. Носеше светлосиня сатенена нощница, дръзко очертаваща формите ѝ. На него му бе трудно да се овладява. Ако сведеше поглед по-надолу от очите ѝ, щеше да загуби двубоя. Тя щеше да изтълкува появата му като желание за похот и да се оскърби. А бе от скъпите жени, които не се печелеха евтино. Изискваше се вярност, търпение и любов. И той трябваше да ѝ ги предложи, ако иска да започне нещо с нея. Рой пристъпи и влезе в дома ѝ. Озова се в трапезарията - стаята, която толкова много пъти бе виждал от улицата, когато вратата към двора ѝ е отворена. А тя винаги бе отворена, когато бе лято и тя си бе у дома. Сега той бе в дома ѝ, който хиляди пъти си го бе представял по всеобразни начини. Красив, хубав и старинно обзаведен дом с някои съвременни вещи и модерен облик. Неговата фигура сега издаваше озадачена нерешителност, която плавно преливаше в решителност и бегли щрихи на самоувереност. Той се доближи до нея и я погали по бузата. Докосването му стопли тялото ѝ и страстна тръпка премина през него. В душата ѝ танцуваше неустоимост, която полуотваряше ѝ в дихание и жажда. Тя отметна глава настрани. Той усещаше поведението ѝ като покана за настъпление, затова я доближи още повече, бръкна изпод нощницата ѝ и докосна гърдите ѝ, които дръзко изпъкваха изпод блузата ѝ. За първи път докосваше гърди като тези. Неустоимо нежни, меки и плътни, в които можеше да удави ръцете си, които впиваше. Възбудата премрежваше очите ѝ и той я вдигна през кръста, за да я доведе до спалнята, където да я повали на двойното легло. Раздалечи бедрата ѝ и проникна между тях в насочен устрем. Тя подбелваше очи. Мъжът, когото бе желала от години, сега нахално влизаше в утробата ѝ и тя буквално не можеше да повярва, сякаш бе съм в юлска лятна нощ. Но ето, че мечтите се сбъдваха... Сега скиптърът се сливаше с нейната корона и заедно те щяха да построят новото царство от фосфор, в което да царуват и двамата с любов... 31.05 2025 г., 03:02

Дантела от сапфир 💙

Изпод стоманената мрежа на небето Прозираше дантела от сапфир Плетеше прежди, броеници и къдели, С които пъстреше безбрежния ефир. Протегнах да открадна тази плетка Да я постела на масата у нас Да украсява моя дом и мойта гледка С една красива и небесна страст. Но горе я оставих - нека арка Е тя над моята глава И нека ме предпазва с синя шарка от високото на свойта синева. 28.05.2025 г., 19:56; 23:24

Перо 📝

(Раждането на Богинята) Взех си перото и започнах да изографисвам листа с напевните си послания. Те се гмуркаха в него като водолази и чертаеха бъдещото си превъплъщение на ветроходки. Устремяваха се към хартиения хоризонт и плаваха на повърхността като послания, очакваши да бъдат прочетени. Аз ги изписвах стройно и им придавах попътен вятър с диханието си. Те го попиваха с мастилената си диря и пореха морето с кипящи символи. Аз се гмурках в тях и преоткривах смисъла им. Винаги неразгадан, винаги небрежен, неведом и безметежен. Винаги готов за нови хоризонти, които чакаха да бъдат пребродени от отвъд. Нови земи, нови територии и карти за търсене на съкровища. Бях спряла да вярвам в тях, когато мечтата ми отново се възроди. Ей-така от нищото. С перото, което захванах. Че твърде реално ми беше станало. Исках нещо нереално, нещо повече, нещо несъществувало досега. Нещо, което очакваше своето сътворение, за да се превъплъти във вечност. Да излезе от очертанията на листа и да обагри простора в синхроничност и въображение. Да оцвети пространството в творчество. В нови, несъществуващи багри, цветове и нюанси. Да го изчертае с нови, по-гъвкави щрихи и да бленува за докосване. Докосване от ръката на бог. Новия бог, който се роди. А досега бе бил човек. Не, не човек - Жена. Жената е много повече от човека. Защото тя е Богиня. И ражда нови светове от утробата си... 29.05.2025 г., 13:49

Океан от мисли 🌊🍾📜

На Данаил 💙💚🤎 Тя не можеше да излезе от океана от мисли по него, в които се даваше. И нямаше кой да я спаси или да ѝ подаде спасителен пояс. Дори онзи мъж (Данчо) от квартала, който също я харесваше. Тя бе сама. Във вода от чувства и настроения. Къде бе Той? (Данаил) Къде се криеше, защо не се появяваше? Тя искаше да намери мачта, наковто да се обеси. А наблизо нямаше маяк да ѝ покаже пътя. Вече се смрачаваше и небето се покриваше с оловни облаци, които като палачи екзекутираха присъствието ѝ. Всяка жена ставаше мъченица в океана си от неосъществени мечти, каквито бяха повечето. Дори и да се сбъднеше някоя, винаги щеше да поискаш да преоткриваш нови морета и хоризонти, нови маверици и континенти. И не ти трябваха карта и компас - просто трябваше да настроиш платната за нови пътешествия. Където те отвее времето. Сред сивите облаци на надеждата или на безветрието. В тихия пристан на някой престорен юг. В тихия плаж на някой златен пясъчен лиман. Където щеше да откриеш блясъка на мечтите си. Заровен сред безбройните песъчинки, които чакаха да станат раковини. Или вече бяха били чудни миди с вълшебни розови перли. И го търсиш... сред водораслите на смарагдово-синия бряг. В малките пясъчни пещери, които круеха съкровищата на миналото. И едно от тях бе едно писмо в бутилка. Което тя му бе посветила. И го остави да го прочетат единствено вятърът и водата. А сега песъчинките го зариваха в забвение и то се потапяше в златно-пустия плаж. Чакаше следващото корабокрушение, чиито платна да яхне и да се втурне към безбродния хоризонт. Където щяха да го очакват нови полуострови и посоки... 28.05.2025 г., 17:29

Река от кръв 🍷

От сърцето ми болезнено ще рукне Червената река от кръв. Ще се влее в всички лъже-букви, С които тровехте ме като първолак И ми вменявахте фалшиви азбуки. За миг повярвах ви. И после пак Продавахте ми лъже-фабули. Напийте се в реката ми от кръв Дано във мъката ми тя да ви удави. Не чакайте спасител пръв Смъртта от дъното ви да избави. 28.05.2025 г., 11:02

Чаша 🍸

Искам да се счупя като чаша И стъклата си на всички да даря. Да се порежат на несбъднатите ласки И на слученото вино-кръвнина. Порежете се! На моите несбъднати любови, На обесеното ми във студ сърце. И нека ви тежнее кат' окови Стихът ми под фалшивото небе. 28.05.2025 г., 10:52

Уиски 🥃

На Данаил Поредната бутилка уиски пресушавам И в мисли трепетни се изкушавам И моля се на дъното да бъдеш ти Поне за миг сърцето ми да се свести. Но няма те и в чашата е пусто Отново грей в квартала чуждо лустро На ешафода е обесена лозата, А търсех те в листата на липата. Погледни лъчите - днеска сряда е; Градът облечен е във хладно Не мога да намеря мислите си в тишината, Защото ги погребах под луната. И лунна панихида ще направя. Заровен всеки спомен ще оставя Във корените сивкави да тлей И после сърпът нощен ще изгрей... 28.05.2025 г., 10:42

Куклен театър 🎎🎭🪆

На Данаил ❤️💛💙 И тая вечер дръжката на хладилника самотно и заплашително стърчеше като ешафод, на който искаше да обеси нощта. Всички нощни призраци, висящи от лозата, се кискаха на зловещата екзекуция. Пространството, толкова наситено с Него, че чак въздухът натежаваше като плътност. Липите, чиито костеливи длани се протягаха да стигнат тротоара. И да го изографисат в резедави подписи. Майският вятър оставяше подписа си по техните клони. И се втичаше като река в устоите на дървото. Къде ли беше той, след като беше навсякъде? Тя не можеше да го види наяве, но чувстваше присъствието му да пбладава мислите ѝ. Той бе като един светлинен водач. Държеше луната като фенер и рисуваше стъпките си в нощта. Откъдето и да минеше, оставяше звезди. Като златен калдаръм, с който бе застлана тъмносинята почва. А под нея - кълнове за нови съдбини. И нови сбъдвания. Какво ли щеше да разкрие това лято? Тя не знаеше, дали ще ходи на море. А летата без море минаваха толкова бързо и неусетно... И да си мечтаеше за него, той нямаше да се сбъдне в действителността. А само в копнежите ѝ, където щеше да бъде също толкова действителен, колкото и наяве. А нима има някаква разлика между истината и лъжата? Лъжата бе просто изопачена истина, а истината - разобличена лъжа. И тук можем да се гмурнем в този своеобразен каламбур и да се удавим в бездната му от въпросителни. Да дадем простор на въображението си, което е също толкова илюзорно, колкото действителността... И също толкова действително, колкото илюзията. Кое бе истинското тогава? Нашият дух, който като в куклен театър изиграваше поредната си роля? А конците биваха дърпани от стария познат Кукловод. Ако сметнехме, че и духът ни е също толкова недействителен, колкото действителността, то може би ние щяхме да сме разгадали тази необятна игра на Вселената. Не, не се опитвай да го задържиш. Може и никога да не го видиш повече. Дори ти самият не си действителен. Ти си просто едно тяло, облечено в мечти... 28.05.2025 г., 4:42

Завоевание 🌌💜🌌

На Данаил 💜✨️ Той не знаеше как е попаднал в дома ѝ, нито тя. Знаеше единствено, че тя го привличаше от много време, още от мига, в който я видя. Единственото, което забелязваше, бе вишнево-червения ѝ сатенен комбинезон, изпод който прозираха женствените ѝ форми. Бе хладно като за края на май и дори дантеленото наметало, с което се бе загърнала, не можеше да затопли раменете и тялото ѝ, ето защо кожата ѝ настръхваше, а зърната на гърдите ѝ се втвърдяваха като презрели череши, жадуващи за устни, които да ги изядат. Той не смееше да погледне дори към пищно оцветените ѝ в ярко червило устни, да не говорим към шията или деколтето ѝ. Мъчеше се да запази самообладание, макар че тази жена бе истинско предизвикателство на съвестта. Щеше ли да устои на желанието и изкушението си? Или щеше да им се отдаде? 40 години бе запазвал целомъдрие - защо да не го запазеше и сега. Но тази жена подлагаше на карта търпението му. Като смъртоносен покер, жребият за който се хвърляше точно сега. Той се стремеше да гледа единствено ирисите ѝ, в които се отразяваха двете им чаши за чай, от които все още се извиваха като незнайни джинове тънки струйки пара. Нарочно ли се бе облякла така? Тя също се държеше сдържано и хладно. А под кожата ѝ - геени от желание, страст и възбуда. Тя не искаше да му показва какво чувства, защото щеше да е твърде прозрачно. Особено за морален мъж като него. Какво можеше да се получи между тях? Всичко засега беше бял лист с огромна въпросителна. Романът се пишеше сега и всичко зависеше от наклона на двете пера - мъжкото и женското. Той имаше няколко възможности: или да я награби веднага, или да продължи да се прави на доблестен и непокварен мъж или да си тръгне, невъвличайки се в отношения. Кой ли път да поеме в незнайното тристовище? Знаеше само, че стоманата на мъжествеността му се втвърдяваше все повече и той искаше да я разтопи в горещата ѝ наковалня. Неусетно той даже не разбра как е станал и е започнал да разтрива раменете ѝ. Тя отпусна шия и реши да се отдаде на този нежен масаж. Двата палави кичура на косите ѝ, събрани с шнола, се спускаха от двете страни на лицето ѝ и успяваха да докоснат ръцете му всеки път, когато той се опиташе да приближи ръцете си към гърдите ѝ. Но бе твърде рано. Всеки роман започваше със заглавие и завръзка, нали? Какво ли щеше да се случи по-нататък в тази книга? Той не мислеше, а просто знаеше, че я желае, а кораловите ѝ устни като рифове се разтваряха да го погълнат. Той просто следваше нейните стъпки. Каменната пътека, която го водеше към сърцето ѝ. Той никога не би си позволил да влезе в замъка ѝ, ако тя не го поканеше. А сега виждаше, че тя е твърде гостоприемна и го кани отявлено. Той докосна шията ѝ и спусна ръка по гърдите ѝ. И усети релефа на втвърдените ѝ майски череши. Той докосна ръцете ѝ и я повдигна за подмишниците. Започна да я целува силно и страстно. Неусетно я пренесе към леглото, къети я повали и зарови устни във влажната ѝ мида. Искаше да погълне влажния ѝ седеф и да изпие всичките ѝ перли на желанието. Той се повдигна и намести между бедрата ѝ. Широко-затворените ѝ очи и полуотворени устни показваха липса на съпротивление. Той прие намека и пристъпи към действие. С едно плавно движение вкара втвърденото си пипало в перлената ѝ мида. Тя изпъшка в неустоим екстаз. Той усили нашествието си в кораловия ѝ риф. Искаше да разгадае тайната ѝ, макар че колкото повече нахлуваше, толкова повече нови дълбини се разкриваха пред него и той осъзнаваше, че тя е необятна. Двамата бяха като подводна спирала, която се преплиташе в едно. Като двойна галактика, чиуто ръкави се събираха, за да се разединят. И да обагрят Космоса в нежно-лилави мечтания. Кой кого завоюваше: той - нея или тя - него? Или той си мислеше, че я завоюва. Тя го бе спечелила още много преди той да я покори. Просто искаше да изглежда, че той е похитителят, а не тя. Да му позволи да е силен, както и той да ѝ позволи да е слаба. И всеки да вземе от другия липсващата част от озадачаващия пъзел. Той просто да си мисли, че покорява сушата ѝ... Че става владетел на непознатите ѝ територии... И просто да ръководи и управлява несметните ѝ богатства... 28.05.2025 г., 2:40÷3:43 Двете ѝ бедра обгръщаха ханша му. И тъкмо тогава осъзна, че е попаднал в плен на перлената ѝ мида. Тя искаше той да се потопи в нея и да извади чувствените ѝ перли. Искаше да се гмурне в необятната ѝ дълбочина и да преоткрие нови рифове и дълбини от тайнствената ѝ женственост. Двамата бяха като спирала, която се преплиташе в едно. Като двойна галактика, чиуто ръкави се събираха, за да се разединят. И да обагрят Космоса в нежно-лилави мечтания. Кой кого завоюваше: той - нея или тя - него? Или той си мислеше, че я завоюва. Тя го бе спечелила още много преди рой да я покори. Просто искаше да изглежда, че той е похитителят, а не тя. Както е и редно. Той просто да си мисли, че покорява сушата ѝ... От която да почерпи несметните ѝ богатства...

Геена 🔥

Поглъщам сивото на този дим И всички дяволи излизат през комина И пушекът е като въздух невидим, Когато във душата задоми се... Светии са. Започва лято - Жаравата не иска да догаря. Затуй аз няма да наклаждам тяло - Геена ще запаля със цигара... 28.05.2025 г., 02:22

Екран 📺

На Данаил 🤎💙 И тая вечер прозорецът ѝ приличаше на екран, който излъчваше кварталния пейзаж. Тя не пропусна да погледне тоя своеобразен телевизор и лицето ѝ се огря от уличните светлини. Антените на телевизора - малките телеграфни стълбове, които изпъчваха стройните си снаги да получат сигнал Тя от Космоса, дали двамата щяха да се случат в тоя филм. Тя поиска да види своя герой в рамките на предаването, но той не се появяваше в тоя епизод, нищо че тя усещаше присъствието му все по-силно. Той вървеше към нея... По телевизията, по телепатията и искаше да си проправи път към сърцето ѝ и да се приюти там като главен герой в романтичен сериал. Да го сгуши в гърдите си и да му придаде Вечност. Да го увековечи, обезсмърти, да го направи вечен... И той щеше да излъчва сиянието си не от квартала, а от сърцето си... Сърцето, което щеше да се превърне в безсмъртно сияние... 28.05.2025 г., 01:52

Остаряла младост

На Данаил 🤍 (Тук си говорим за мечти, не за планове) Той я видя след толкова време. Беше се променила, бегло се бе запазил щрих от някогашната ѝ съвършена красота. Беше се състарила, макар и да нямаше 40, косите ѝ вече бяха пооредели и тук-таме се забелязва забелязваха сребристи косми. Походката ѝ не бе напета, а бе изморена, прегърбена и изтощена. Той я спря. И двамата се бяха променили. Той бе възмъжал. Поосъзнал се. Вече за него важна бе Любовта. Искаше да ѝ предложи. Знаеше, че живее сама. Детето ѝ бе пораснало и вече можеше да се отдаде на друг мъж. Отдавна не живееше с бащата, макар и да не можеше да почне връзка веднага. Дали щяха да се случат или трябваше да чака още...? 27.05.2025 г., 13:40

Вихрушка от тополи 🍃🌥

На Данаил 🤍 Тя излезе навън. Топлият майски вятър поде косите ѝ и ги разпиля в необясним валс. Светло-синьото небе, засенчено от бели облаци, се отрази в кафевите ѝ ириси. Наоколо - необясним танц от тополови полени. Тя вдиша дълбоко майския въздух, наситен с уханията на цветя и цъфтящи растения. Толкова ѝ подхождаха зелените треви! Тя искаше да се гмурне в руменината на горските храсти. Да се скрие там като самодива и да зачака бъдещето. В което щеше да се превъплъти като нимфа и да добие вечен живот. Вихрушката продължаваше да се вихри в необясним танц. Танцът на вятъра, феерия от цветове, щрихи и възможности. Мислеше си откъслечно за Него и знаеше, че ще бъдат заедно някога във вечността. Полените пак политнаха в неведомата си гонитба. Надбягваха се а времето, с цветовете, с палитрите и възможностите. Рисуваха меки, бели балетни пантофки в светло-синия въздух. Рисуваха спирали от стълкновения, срещи и случености. В този необят, в който бе само тя. Тя и мислите ѝ. Тя и настоящето, защото миналото бе покрито с килима на зеленината и почвата. Беше потънало в зимата и чакаше да се възроди отново през есента. Да възкръсне от забравата и от разпилените като пастели горски цветове. Но имаше много време дотогава. Или всъщност съвсем малко. Лятото бе твърде близо и минаваше твърде бързо. И тя искаше да се наслади на всеки негов миг. Да рисува облаци по небосвода, да вярва в изумрудието на горите и в сапфирения цвят на горските ручеи. Полените летяха из въздуха и разнасяха мечтите ѝ. Водеха ги надалеч, към синия простор. В който щяха да се сбъднат... 27.05.2025 г., 13:32

Среднощен повик 🌠🌙

На Данаил 💙✨️💛✨️💙 Беше малко преди полунощ в една топла юлска вечер. Тя си беше легнала да спи, когато от терасата откъм градината ѝ се чу шум. Някаква фигура стоеше, огряна от лунната светлина. Тя се стъписа. Кой ли беше? Да не би някой престъпник, крадец, убиец? Тя стана сънена и се зачуди какво да прави. Сама жена да отваря вратата към двора? Ами ако я нападне, убие? Той зачука на вратата. Тя погледна през прозореца, за да го огледа добре. Оказа се Той, нейният желан комшия. Живееше на около 50 метра от тях по наклонената улица нагоре и после вдясно. Тръпка на желание премина през цялото ѝ тяло. Да му отвори ли? Тя събра смелост и завъртя ключа наляво. Той я погледна с вълнение. И ето я пред него: Жена. Греховно-чувствена, нежна, неустоима, красива и секси. Жена! Която той не бе сънувал дори в най-дрзъките си сънища. Гърдите ѝ не можеха да се уловят в сутиен. Дори и в най-красивите и блестящи, които си бе купила. И които очакваха неговото одобрение от гардероба. Техните форми прозираха изпод тъмночервената сатенена нощница. Тази жена сега му се сбъдваше, макар това да бе в непростим грях. Той не можеше да повярва. Дори самият устрем ги бе довел тук - бе минавал покрай дома ѝ да види, дали си е у тях. Нима повечето ни мечти не се сбъдваха единствено в грях? Защото праведността изключваше и страст, и порив, и опиянение. Тя търпеше само строг пост и отмерени молитви. Той пристъпи към нея и свлече комбинезона ѝ на земята. Пред него се разкри изящното ѝ тяло. Искаше да я люби, безпощадно да я люби. И затърси онзи сочен плод, който щеше да удовлетвори желанието му. Той искаше да изпие този плод, който течеше и удавяше устните му в сладките си и примамливи сокове. Той не можеше да се напие от непресъхващия ѝ ручей. Бе толкова влажна, че можеше да го удави в страстта и желанието си. Осмука бедрата ѝ и вкара език в нея. Искаше да усети вкуса на тази бездна - вкус на топла нощ с кадифени ухания. Той зацелува корема ѝ. Искаше да я изяде като торта с пухкава кремообразна глазура. Бе толкова сладка и вкусна, че можеше да нахрани глада си само с нея. Тя бе просто един шедьовър на изкуството. И я притисна към канапето, на което раздалечи бедрата ѝ и я облада. Влезе в сочния ѝ плод да утоли жаждата си. Влизаше в нея плавно, стремително и смело. Искаше да потопи члена си в непресъхващата ѝ бездна. И да го подчини изцяло на дивата ѝ, непокорна женственост, непознаваща окови. Тя просто искаше да се разлее като море пред своя мореплавател. Да му покаже бездните си. Да му покаже колко нищожен е един мъж пред необятната си женственост. Колко много има да учи, докато стане добър капитан. Да познава ветровете ѝ. Вълните ѝ. Бурите и настроенията ѝ. И да настройва платната си спрямо тях, а не да настройва чувствата ѝ спрямо собствените си желания. Тя искаше да го научи на любов. И щеше да стори това чрез цялата жажда, която лепнеше като пясък по кораловите ѝ устни. Тя бе като русалка, която познава прищевките на моряка. За да не му ги удовлетвори. Своенравно. Да му покаже колко е нищожен и загубен пред нейния хоризонт. Ако не му даде компас. И спасителен пояс. Да се оправя. Ако иска да я спечели, ще се научи да плува. Ако ли не - просто ще се удави в бездната и ще бъде поредния череп в колекцията ѝ. Той я любеше страстно. Такъв секс тя не бе правила от много време насам. Достигаше G-точката ѝ и я побъркваше от удоволствие. Той самият не можеше да ѝ се насити. Искаше да сменят много пози и сменяха местата и стаите. После, като настъпи кулминационният миг, той свърши като бутилка шампанско и се отпусна на леглото в спалнята, на което вече се бяха преместили. Тя искаше да се сгуши на малка купчинка пред своя похитител. Да му отдаде и душата си, след като вече му бе отдала тялото си. И бе толкова странно: мъжът, когото винаги бе харесвала, сега я облада ненадейно. Като крилат демон, който постига всичко, което си науми. На зазоряване рой щеше да си отиде, за да не го видят другите. И връзката им щеше да продължи също толкова тайнствено, колкото бе и започнала... 26.05.2025 г., 2:12; 9:10

Карта и компас 🗺🧭

На Данаил 💙💚💛🤍❤️ Тя искаше след този секс да не се чувства омърсена. Да не се чувства така, сякаш някой е ругал Олтара ѝ, безчинствал е в него, поругавал, омерзявал и осквернявал го е. Олтарът е свято място и в него влизат само чисти. Той дали щеше да е такъв? Той я познаваше от толкова стотици прераждания вече... Ако не и от хиляди години... И всичко беше като от този миг. Той не искаше просто да я обладае. Или се бoеше от себе си какъв щеше да бъде след това. Ами ако се възродеше безчинническата му същност? Ако отново се превърнеше в мародер, насилник, осквернител, какъвто бе бил в предни прераждания? За миг той почувства срам. А не я бе докосвал още. Спомняше си тъмните ѝ като водовъртеж очи, в които всеки потъваше и не се завръщаше после. Тя беше не само изключително красива, но и поразително мъдра жена. Погледът ѝ можеше да бъде смъртоносен, безпощаден към неправдата. Той се засрами от себе си. От всичките си минали постъпки. От насилничеството си. И за миг се спря. Да я докосне ли? Тя го гледаше с тъмните си очи и го поглъщаше целия без обратен път. Той не беше себе си, откак я познаваше. Бе преоткрил себе си като мореплавател нова земя, която тепърва щеше да почне да проучва. И да се рови в несметните ѝ богатства и съкровища, които щеше да му разгърне Тя. Да му подари карта към сушата си без компас. Компасът щеше да е неговото желание. Неговото любопитство и стремеж. А стъпките... Щяха да са неговата увереност, че ще я спечели... Като две суши, които искат да се достигнат през пролива. Които протягат земни ръце над бездънната вода. Които, като се съединят, ще родят нова земя... 25.04.2025 г., 22:29

Тъмното ми Аз 🖤🕸🦇🕸🖤

На Данаил 🩶🩶🩶 Ти си тъмното ми Аз, задната ми страна, гърба ми. Ти си непознатата половина, която преоткривам. Ти си сянката ми, тъмнината мракът, който ме поглъща. И изпадам в черната дупка на бездната, от която искам Ти да ме спасиш. Да ме измъкнеш на светло в мартенския ден. Под хладното сапфирено-синьо небе. Да ме облечеш в лъчи надежда. И после пак да ме потопиш в бездната на февруари, в който те намерих скитащ квартала, странстващ с вятъра. Като демон, кацнал зад ката. Причакващ ме. За да се случим. Тъмнината да срещне светлината. Да ме обсебиш с черните си криле. Да ме имаш, да ме задушаваш. А аз просто да ти се отдавам, защото да нямам друг избор. Или ти, или февруари. А всъщност сте едно и също... 25.05.2025 г., 16:45

Сродна душа

На Лозан 🩷 Сродната душа е онази душа, с която помежду ви винаги зейва онзи необясним трап (с Лозан), който дори е стряскащо плашещ. Този трап като че ли разрива земята, която сте вярвали, че е обща. Вашата земя. Вашата любов. И изведнъж се отваря широк и дълбок трап. И ако не изградите онзи мост, който да ви свърже отново, ще чакате следващия потоп, който да свърже разстоянията ви... 25.05.2025 г., 16:22

Близо до дома...

На Данаил, Лозан и другите ми сродни души Вие сте близо до дома ми. Лозан е съвсем близо, на няколко метра. Данаил е в двора ми. Но не сте самия ми дом, защото сте отвън. Домът е там, където ти е меко, топло и сигурно. Където няма да те духа вятър, няма да те вали дъжд и няма да те пече прежурящото лятно слънце. Домът е там, където си спокоен и сигурен. Те ще бъдат ли твой дом, когато ти захладнее, задуха вятър, завали лапавица? Ще те закрилят ли, ще те пазят ли? Ще те подслонят ли, ще те приютят ли? Не, защото са в двора ти. Някои са извън оградата, пред дома ти. А той (пламъкът ти-близнак - Росен) е в сърцето на дома, в камината, там, където е най-топло през зимата и най-прохладно през лятото. Той те разбира най-добре: всичките ти скърби, болки, несъвършенства и неуверености. Той те лекува само с присъствие. Не с думи. А с мълчание. Със слушане. С разбиране. Със съпричастност. Той може да изцери всяка твоя рана, защото е твоята душа. А те? Те са подобни на твоята душа, но не и твоята душа. Те са различни. Други. Чужди. Може дори само една крачка да ви дели, но е крачка. А той... е там. В центъра. В сърцевината. В ядрото. И е бил там, когато и ти си се появила. Защото сте се появили заедно. И сте били разделени на две... 25.05.2025 г., 16:17

На розовото сепаре 👛🛍

на Данаил 💖🩷💝 Имаме една сладкарница в града Намира се под синьото небе; Аз там очаквам да се случи Любовта Със теб на розовото сепаре. Минавам сутринта и през витрината поглеждам И търся те навсякъде, къде Ме погледът отвежда. Но няма те на розовото сепаре. Продължавам аз самотна да се скитам Нагоре по 'легатия наклон И спомени душата ми оплитат И влизат във сърцето ми със взлом. И ето че веднъж съдбата Благосклонна беше да ни събере Видях те как в сладкарницата влизаш И сядаш тук на розовото сепаре. Ако кажа, че съм те подминала, тогава, Жестока аз лъжа ще изрека Последвах те и влязох аз при теб тъдява И седнах да те навестя. Усетих те. Тъй мил и благ, Тъй царствен, достолепен и различен. Тъй скъп си ми и свиден пътник млад, Потайно-прегрешителен и много личен. Но ти пое по своя пътен Тъй тайнствен, мистериозен, нетипичен Отново аз очаквам да те срещна всеки път На ъгъла ни във сладкарницата личен. И всеки си поръчва нещо: Кола, торта, фанта ил' кафе Но винаги е някак пусто Без теб на розовото сепаре... 16.05.2025 г., 16:47; 24.05.2025 г., 1:04

Не се сърди, човече! ♟️

Като свърши играта, ще се прибереш отново в кутията. Ти си просто една пионка от играта на Вселената. Не се сърди, човече! Така ти е писано. Друг решава какъв да си, къде да си, с кого да си, колко да си, как да си. Кой си ти, че да имаш мнение? Та ти си просто една пионка. И единственото искане от теб е просто да не се сърдиш. 23.05.2025 г., 14:08

Майски огън 🌿🔥

Искам просто да изпуша цигара и да потъна в цигарения ѝ дим. Да Изгоря на горещата ѝ клада. И да срещна всички онези духове, които срещнах в живота си. Да ги срещна. Да се любя с тях. Да потъна в тях и да избягам от тоя свят, тровещ душата с ужасната си действителност. Искам просто Любов. Искам любов, а не материализми. Не фалш и преструвки и суета. А Любов!!! Истинност!!! Вярност и вечност... 23.05.2025 г., 12:54

Лъч в небето 🌫☀️

На Данаил 🩶💛 Тя не можеше да обясни защо, но бе обсебена от него. Дали от сияйните му зеници, потънали в море от тъмни ириси. Или от стоманените облаци, които напомняха на суровата му походка? Или от спомените, в които той превземаше квартала само с появата си, напомняща на средновековен викинг? Тя не знаеше. Той бе в мислите ѝ и рисуваше небета. Този път бе благосклонен и пренарисува майското небе от стоманено сиво в сиво-синьо-светло. Защото смяташе да ѝ се усмихне като я види. Да е благосклонен с нея... 21.05.2025 г., 16:27

Майски брокат 🌌✨️🌺✨️🌌

На Данаил 💙✨️🩷✨️💙 А въздухът отново беше наситен с него. Дворните ѝ Яхин и Боаз, намагнетизирани отново с него, островърхо стържеха нощната тъмнина. Багрите на градината се гмуркаха в смарагдовозелената ѝ пазва. Божурите и розите като рубини и тъмнорозови кварцове грееха с огнените си лица. Те оставяха цикламено послание по нощницата на нощта, избродирана със златисти звезди. Майски брокат се сипеше от небето. И изпълваше въздуха с фосфор. Фосфорът, който се скътваше зад ката и засияваше в светло-синьо. Той мислеше за нея. И прелистваше всеки спомен като от книга. Беше ли се постарал, беше ли се представил в най-добрата светлина? Такива мисли превземаха съзнанието му. И търсеше ключа, с който да отключи ковчежето на душата ѝ. Той винаги бе бил благосклонен към нея, така че не можеше да се сърди нито на нея, нито на себе си. Тя също винаги го бе предразполагала и му се усмихвала. Остана само да се сбъднат. Под майското небе, обсипано със звезди... 20.05.2025 г., 23:35

Вкусна нощ 🥘🌌

По призрачния свод на небосклона Старее жълтата луна Вкусът ѝ - на погача незастроена Напомня на трапеза със блага / обагря мойте сънни сетива Ордьовър са в които всички звèзди, Основното е звездна светлина; Покривката е тъмносиня бездна, Осеяна с безброй блюда. И тази нощ е някак си ми вкусна И смятам да будувам чак до сутринта, Нахраних се и щорите си спуснах - Ще ги вдигна чак на утринта. 20.05.2025 г., 3:46

Кехлибар 🌞💛

На Данаил 💛💛💛 Люлеят се квартални сенки По тайнствения сив асфалт. Потърсих те в среднощни дремки, В които си ми скъп като кобалт; Изисках утрото да те пребъде Във слънчев и сияен кехлибар. В после в царството ми ти да бъдеш Изискан и достоен цар, Да властваш с вечния си скиптър, На моите градини - архивар; Сама Семирамида ме обича За туй, че ти поднесох този чуден дар... 19.03.2025 г., 21:31/22:11

Потайни ръкави

На Данаил По сенчестите стъпки на квартала Се гмуркат височайши дълбини И музите ми никога нахалост Предричат тез незнайни съдбини, В които сбъдваме се двама И месец май е тих, нечут екстаз Любовта ми - толкова голяма - Не мога да я скрия във акорд без глас. И искам да ти я дарявам. Току-така, навеки и за всек'. Аз толкова богата съм и давам На тебе своята душа без ек. 19.05.2025 г., 21:09

Греховно желание 🖤🩶🖤

На Данаил ❤️‍🔥❤️❤️‍🔥❤️ Той не можеше да й устои. И много добре знаеше, че тя също го желае. Една неделя се видяха за пореден път случайно на магазина. Но този път не в квартала, а на центъра. Там, където никога не го бе срещала досега. Още само с меглата му поява, и тя пламваше и се навлажняваше цялата. Искаше да го награби, да го люби насред площада и магазина. Вечерта тя се прибра в тъмната къща. Постоя на терасата да се наслаждава на нощния мрак. Изпуши цигара да затопли пространството. И душата си. Много напрежение ѝ се бе натрупало досега. И изведнъж той се появи. Черен като гарван. Слаб и все така се четяха костите му като книга на съдбата, която тя искаше да пренапише. Искаше да бъде с него... За пореден път. За първи в този живот... И за безброен за вечността. Искаше да го награби, да го притежава и люби целия. Искаше да му покаже колко е влажна и как се потъва в жена, отдала му най-скъпото си - страстта, желанието и любовта си. Той я видя и се доближи до оградата ѝ. Тя само това и чакаше - той я привличаше като магнит и тя слезе при него. Сякаш бяха предопределени!!! Сякаш Господ ги свързваше!!! Отключи му дворната врата и той влезе. Започнаха да се целуват силно и страстно. На нея ѝ причерняваше от възбуда и желание и искаше да му се отдаде начаса. Минаха през алейката и се качиха по каменните стълби. Горещите им целувки се прехвърлиха към спалнята, където той продължи да я целува. Впи ръце в двете ѝ големи, обли гърди, чиито куполи нахално сочеха към него. Сякаш произнасяха присъдата си: "секс, секс, секс, секс..." Той жадно искаше да изпие устните ѝ и да потъне в тях. Съблече сакото си и я бутна да падне на леглото. Сатенената ѝ нощница издайнически разкриваше цялото ѝ тяло. Той се надвеси над нея и раздалечи бедрата ѝ. Безпощадният му от възбуда член влезе във влажната ѝ утроба само с едно леко движение. Той потъна в нея до дъно и я облада. Тя целуваше потните му скули, потните му вежди и език. Искаше да го разтопи целия с целувките си и горещата си наковалня, в която той влизаше със стоманената си сабя като в пещ. Нямаше да свърши скоро, а и картините на стената се люлееха. Нощното шкафче се тресеше от непростимите му удари. Лампата се заклати и падна от шкафчето. Счупи се синият ѝ стъклен абажур. Може би на късмет? Той продължаваше да настъпва във влагалището ѝ като в забранена земя. Искаше да обладае всяка клетка от тялото ѝ. Да я подчини, да я опитоми, да я има. И ето, че му се получаваше. Несподелената му фантазии до момента се сбъдваха в една претворена действителност. Той искаше тя да е вечна. Искаше да я покори, да я обсвби за цяла вечност. И желанието му напираше като влак, наближаващ познатата си гара. Той щеше да спре на нея, да изпусне пара и да се прибере в познатото си депо. Само че в случая щеше да изпусне парата си в нея и да се сгуши в големите ѝ гърди, за които той бе мечтал винаги. И нямаше сила, която да спре мечтата му. И ето, че сега тя се сбъдваше. Скоро той щеше да свърши. Да изпусне своя подпис в греховно влажната ѝ вагина и да я напълни с мъжественост си семе. След като да се сгуши в нея и да я гали цялата нощ... 18.05.2025 г., 23:44

Мистика 💜

На Данаил 💜✨️❤️‍🔥 Мистично утро и мистичен ден, Мистични улици, мистични птички, Мистична люлка и мистичен плен, Мистични са ми всъщност всички. Мистични гълъби, мистичен полет, Мистични мисли и мистични църкви. Мистичен влажен ден в случайна пролет, Мистично и дъждът дохожда първи. Мистични покриви, мистичен град, Мистични паркове, пътеки и алеи. Мистично някак си усещам глад За музикант мистично да ми пее. Мистичен и кварталът - с майски глас Мистично някак си зове ни. Мистичен ти, мистична съм и аз И чакам Божие благословение... 17.05.2025 г., 9:42

Бели тишини ☁️

Прозорецът изобразява Сивите чертежи на деня, Като котва в мен се изравнява, Е мойто дъно, в мойта тишина И ми шепне с сиво-бели щрихи: "Тук ли бях, когато се яви", А е странно - облаците Тихи Ми поднасят бели тишини... 16.05.2025 г., 11:58

Ключалка 🗝

Ключалка, през която се отключва бъдещето... И влизаш в двор от светлина. Отваря ти се вратата на щастието и влизаш в прекрасна градина от зеленина, надежди и сбъднатост... А младата топола пее. Пее с вълшебния си глас, закичен с гирляндите на миналото. А ти сееш мечти и сбъднатости и чакаш тяхното случване. Всичко е тук и сега. Но ще покълне в бъдещето... 14.05.2025 г., 09:26

Вълшебно сбъдване 🌿🩵☀️🩵🌿

На Данаил 🩵💛🩵 Точно разстоянието те научи да ме обичаш. Да ти липсвам. Да се домогваш до мен през пролетните клони. Да протягаш ръце през сивите асфалти, да прескачаш петолиния, телеграфни жици и пролетната рапица, цъфнала през май. Да бродиш през китните полета, да ме търсиш в дивия ечемик, криещ тайнствената люлка на началото на лятото... Толкова кратко, че се губи в шепите на есента. Да ме търсиш иззад сивите облаци, зад които проблясва лазурното небе. В сладката пръст, в която бяха заровени луковиците на много цветя. Да ме търсиш по нощните небета, по които минаваха колесници от звезди. И се гмуркаха на запад да гонят дирите на залязлото слънце. Което щеше да се роди като от черупка от изток, да се излюпи като жълтък и да разстеле слънчевия си вкус по небосвода. Да ме търсиш от изток, където те прати съдбата. Аз съм малко по́ на запад, в кошницата на града. Градът в подножието на склона, по който бяха научени букове от оттатъшната страна. И борове от отсамната. Да ми пращаш съобщения по въздуха. И аз да ги долавям с фините си възприятия. Да знам, че си мислиш за мен в безсънието си. В което аз съм будна и ти правя компания. Да сеем звезди в предизгревното небе и да покълват по залез. Да сеем дървета и да поникват напролет, засводени от седефеното небе. Да ме рисуваш в мислите си и да ти се сбъдвам като видение. И когато се върнеш, да си ме преоткрил. Нова, истинска и вълшебна. Такава, която да се сбъдне от сънищата ти... И да пребъде във вечността... 14.05.2025 г., 03:54

Парадоксът

Парадоксът на живота е много голям. Толкова голям, че граничи чак с цинизъм. Раждаш се с толкова много, а няма с кого да го споделиш. Никой не ти го иска. Никой не ти иска мечтите, желанията, очакванията, сексуалността. Никой не иска да ти оправдае доверието, чувствата. Накрая срещаш един. Един, който те наранява. Заминава си просто от твб. Не си му необходима повече. Преподал ти е "урока" си и просто си е заминал. И те "учат", че това било "урок". "Урок" било да те нараняват, да кървиш и да се чудиш как да си вържеш раната цял живот. Но оня, другият, той нямал никъде грешка. Никъде нямал грешка, че е предал доверието ти, любовта ти, чувствата ти. Никъде нямал грешка, че се е изсулил позорно без последствия от живота ти. Съсипва ти сексуалността за цял живот и тя не се връща никога повече. Влюбваш се после в някого - не се получава. Или трябва да замине, или не те обича, или си има друга или куп още какво. Но никога не се получава по твое искане. Някога намираш някого, обаче вече няма какво да му дадеш, понеже си съсипана. Нямаш сексуалност, нямаш чувства. Друг път пък искаш да се любиш с някого - не става, защото ще изневериш. Ако пък изневериш, има си последствия. Ако пък не изневериш, още една твоя мечта умира в пръстта. И всичките ти мечти - несбъднати. Не става, не става, не става и пак не става. И ти очакваш, очакваш, очакваш и пак очакваш. И за какво? За краткия си живот, в който, каквото и да постигнеш, нищо не можеш да вземеш със себе си. Ще си отидеш гола и боса незнайно къде, незнайно при кого, не знаеш, дали ще видиш отново тези, които си обичала, и не знаеш, дали изобщо някога ще се сбъдне любовта ти с тях в проклетата вечност, в която ти вярваше като малка. Но вече не вярваш. Имаш едно студено и мъртво "сега", изпълнено с нищо... 12.05.2025 г., 21:14

Данаиле, братко... 🩵🩵🩵

На Данаил 💙💙💙 Данаиле, братко мой... Ти си моята душа... Сякаш съм с теб от самото Сътворение и имаме една майка... Сякаш винаги си бил моята плът и моята душа, моите мисли и чувства, моя дълбок душевен свят... Кога ще се слея с теб и кога страданията ще свършат...? 07.05.2025 г., 18:57

Зад проклетия кат

Зад проклетия кат, зад който се вихрят всички демони. А като погледнеш, пак ги няма. Пак са избягали. И са се скрили незнайно къде - по капчуците на къщите може би. Но сега ги нямаше. Беше май. И чакаха следващото земетресение, в което да замръзнат и да напомнят на мъртвило. И да се съживят под земята, в клоните на Ада. Ада под Йерусалим... 7.05.2025 г., 13:58