Парадоксът

Парадоксът на живота е много голям. Толкова голям, че граничи чак с цинизъм. Раждаш се с толкова много, а няма с кого да го споделиш. Никой не ти го иска. Никой не ти иска мечтите, желанията, очакванията, сексуалността. Никой не иска да ти оправдае доверието, чувствата. Накрая срещаш един. Един, който те наранява. Заминава си просто от твб. Не си му необходима повече. Преподал ти е "урока" си и просто си е заминал. И те "учат", че това било "урок". "Урок" било да те нараняват, да кървиш и да се чудиш как да си вържеш раната цял живот. Но оня, другият, той нямал никъде грешка. Никъде нямал грешка, че е предал доверието ти, любовта ти, чувствата ти. Никъде нямал грешка, че се е изсулил позорно без последствия от живота ти. Съсипва ти сексуалността за цял живот и тя не се връща никога повече. Влюбваш се после в някого - не се получава. Или трябва да замине, или не те обича, или си има друга или куп още какво. Но никога не се получава по твое искане. Някога намираш някого, обаче вече няма какво да му дадеш, понеже си съсипана. Нямаш сексуалност, нямаш чувства. Друг път пък искаш да се любиш с някого - не става, защото ще изневериш. Ако пък изневериш, има си последствия. Ако пък не изневериш, още една твоя мечта умира в пръстта. И всичките ти мечти - несбъднати. Не става, не става, не става и пак не става. И ти очакваш, очакваш, очакваш и пак очакваш. И за какво? За краткия си живот, в който, каквото и да постигнеш, нищо не можеш да вземеш със себе си. Ще си отидеш гола и боса незнайно къде, незнайно при кого, не знаеш, дали ще видиш отново тези, които си обичала, и не знаеш, дали изобщо някога ще се сбъдне любовта ти с тях в проклетата вечност, в която ти вярваше като малка. Но вече не вярваш. Имаш едно студено и мъртво "сега", изпълнено с нищо... 12.05.2025 г., 21:14