Вихрушка от тополи 🍃🌥

На Данаил 🤍 Тя излезе навън. Топлият майски вятър поде косите ѝ и ги разпиля в необясним валс. Светло-синьото небе, засенчено от бели облаци, се отрази в кафевите ѝ ириси. Наоколо - необясним танц от тополови полени. Тя вдиша дълбоко майския въздух, наситен с уханията на цветя и цъфтящи растения. Толкова ѝ подхождаха зелените треви! Тя искаше да се гмурне в руменината на горските храсти. Да се скрие там като самодива и да зачака бъдещето. В което щеше да се превъплъти като нимфа и да добие вечен живот. Вихрушката продължаваше да се вихри в необясним танц. Танцът на вятъра, феерия от цветове, щрихи и възможности. Мислеше си откъслечно за Него и знаеше, че ще бъдат заедно някога във вечността. Полените пак политнаха в неведомата си гонитба. Надбягваха се а времето, с цветовете, с палитрите и възможностите. Рисуваха меки, бели балетни пантофки в светло-синия въздух. Рисуваха спирали от стълкновения, срещи и случености. В този необят, в който бе само тя. Тя и мислите ѝ. Тя и настоящето, защото миналото бе покрито с килима на зеленината и почвата. Беше потънало в зимата и чакаше да се възроди отново през есента. Да възкръсне от забравата и от разпилените като пастели горски цветове. Но имаше много време дотогава. Или всъщност съвсем малко. Лятото бе твърде близо и минаваше твърде бързо. И тя искаше да се наслади на всеки негов миг. Да рисува облаци по небосвода, да вярва в изумрудието на горите и в сапфирения цвят на горските ручеи. Полените летяха из въздуха и разнасяха мечтите ѝ. Водеха ги надалеч, към синия простор. В който щяха да се сбъднат... 27.05.2025 г., 13:32