Житието на Данаил

Какво ли правеше Данаил сега? Винаги си мислеше за Нея. Където и да беше. И в квартала с приятели, и у тях, и на среднощни събирания. Не му излизаше от главата и искаше да я приюти там. В пазвите си. В песнопенията си. Във въжделенията и мечтите си. И да го рисува с подписа на женската си зрялост. Да го полива със соковете на младостта си. С уханията и песните си. И той да се прибира нощем и да заспива в самота... 12.05.2026 г., 21:19

Нестинарски танц 🔥🪻

В двора блестяха като аметисти лилавите фасети на благоуханната перуника. Бе притъмняло отгоре и небето изглеждаше сиво. Чакаше се дъжд. С гръмотевици. Перуниката тихо шумолеше с лилавите си глави, облечена в зелените рокли на пролетта. И изписваше послания с тайнствените си пръсти. С тих почерк в топлата почва, разделена на две от изкачващите се каменни стъпала. Храстите загадъчно трептяха от мистичния вятър, който идеше от запад. И се замислях над видяното. Вечна ли е пролетта или просто цикъл от една вечност... Заслушвах се... и чувах нямотата на природата. Всяко дихание бе звън, всеки шепот - мелодия. И политах с устрема на вятъра, който ме приютяваше в своята пазва и ми показваше нови ширини. Отлитах на юг и срещах палми, лица и съзвездия. И гореше огънят на лятото. Предпразнично, пред нестинарския танц. Въглените като огнени кехлибари горяха под нозете на танцуващите и напомняха на Странджа, напомняха на древни езически обичаи, тиха мистика и необятност. А аз изпъстрях простора с тихия си шепот, който рисуваше като с палитра багри, краски, вдъхновения и песнопения... Исках да имам този миг за цяла вечност, а животът течеше като река. Като пороя, който щеше да помете пороците на хората... 12.05.2026 г., 17:18

На дъщеря ми Магдалена ❤️❤️❤️

(на галено Малвина) Малвинче, ти си най-скъпото нещо, което ми се е случвало в живота. Ти си моето дихание, моя допир, моята нежност и грижа. Ти изпълваш със смисъл дните ми и моя обикновен живот. Обичам те повече от самата себе си. Ти спаси живота ми, когато бях на ръба да се разпадна. Да, може би изглеждам много жалка в очите на Бог. Но аз исках да имам дете и ти се сбъдна... Ти осмисли дните ми. Ти ме изведе от състоянието на безсмислие, малост и тревога, в които бях попаднала. Да, ти... Безкрайно много ти благодаря, че дойде при мен и ме спаси от бездната на отчаянието, унинието, невярата и безнадеждността. Ти, мое мъничко сърчице, което изгряваш като слънчице в мъгливия февруарски ден. Ти, която със звънкия си смях вдъхваш настроение, жизнерадост и светлина. Ти си моя смисъл, моето спасение... Не мога да живея без теб... Обичам те безкрайно много... С обич, Твоя мама Ивалина ❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️ 11.05.16:37

Океански пясък... 🌊🏝

На Данаил Аз искам да ти напиша писмо, но няма да го пратя. Чувствам се много малка и несигурна в шепите ти. Твърде тревожна, твърде неистинска. Твърде осеяна със страхове. Затова ще го пусна в бутилка и нека потъне на дъното на океана, където само пясъкът ще знае какво съм чувствала към теб... 11.05.2026 г., 16:27

Съвпадение

Толкова е тъжно да разбереш, че една любов се случва, единствено когато се случи съвпадение между вас. На привличането, ценностите и чувствата ви. А тази среща може да бъде очаквана хиляди години... И да свърши в следващия миг... 08.05.2026 г., 14:17

Майски плащ 🖤💙🌿💙🖤

На Данаил Цялата мистика се стелеше като плащ над квартала. И бе май, а бе тъй студено, сякаш зимата бе оставила тленния си отпечатък върху града. Слънцето сънно захождаше и обагряше облаците в сиво-син щрих. Нещо шумеше и това бе той. Неговото бдение, неговото присъствие и дух. Той живееше някъде тук, в огъня на сърцата от безвремие и се криеше в китните пътечки на изоставените къщи, обрасли в съмнение, история и тайнство. И плетеше своите бръшлянени снаги по камънаците, които нашепваха тишина и загадка. И Кукленият театър, изоставен, зеленееше в своята буренясала пустота. Аз се разхождах и го виждах. И го вдишвах в студения май, загърната в яке. И се чудех къде ли да го диря? По кой ли сокак, около коя ли изоставена църква, на коя ли пейка, при кой ли зид? Или просто в зелената резеда на гората, омаляла от свежест. Или в синия дъх на небето, омастилено в тайнствен здрач? Или просто да се прибера и да напиша поредната проза, посветена на него... 02.05.2026 г., 20:55

Мечта за теб... 🌿🕊🌿

На Данаил 🤍💚🤍 Не излизаш от сърцето ми... Явно мястото ти е там. Но те няма. Пак отсъстваш и си отново в мислите ми. Помня те на площад Оборище, седнал с гръб, виждах сивата ти глава, сивия ти анцуг и се влюбвах в теб отново и отново. И сега, когато не те виждам, кварталът оглъхва без теб. Ти мина и остави следа. Тиха следа, неведома следа завинаги в душата ми. И те моля да бъдеш птица. Птица, която да кацне на рамото ми и да ми остави вест. Вест за сбъдване, за вечност, за дълголетие и любов. И сбъднатост, нашата сбъднатост, когато да сме близки... 29.04.2026 г., 12:34

Време 🌿🕰🌿

Няма нищо по-страховито от времето. Рисува те с измислена безметежност. А те помита в незнайни пространства, в които се губиш... или преоткриваш себе си. Шуми ти в ушите и завърта несънувани вихрушки, тайнствени вихри, които не могат да се опишат дори с думи. И звънят и напомнят за нещо неизбежно. Нещо, което трябва да се случи. Начертана ли е съдбата или тя се чертае всеки миг? Всеки ден и час, всяко петолиние? Не зная, но зная, че облаците също рисуват своите завъртулки по апрлиското небе. И кварталът онемява. И аз преоткривам улиците му. Всяка улица е шепот, тайнство, ново откритие. И нов маршрут, по който да мина. Можех да измина хиляди. И пак да се върна у дома. Тогава какъв е смисълът да излизаш от къщи, щом пак ще се прибереш? И какъв е смисълът да се прибираш, щом пак ще ти се доизлиза? Не знам. Може би няма такъв. Може би колкото и пъти да излизах от къщи, пак щях да искам да се прибера, както и колкото и пъти да се приберях, толкова пъти щях да искам и да изляза. Къде ни отвеждаше времето? В несънуваните дебрите на нови пространства или в тихия уют на нашите пазви, от които извираше покоят на вечността. Не знаех. Може би стрелките на часовника щяха да ми посочат бездната на необятното... 18.04.2026 г., 20:43

Призрачен април 👻🔥

На Данаил Градът бавно умираше под клонестите лапи на нощта. От небето бавно се спускаше като траур черната завеса на залеза, който покриваше като плащ къщите. Тук-там проблясваха като свещи малките сияйни блясъци на прозорците, а комините бавно издишваха пушека си като лули. Той сновеше наоколо. Витаеше като призрак в призрачната ѝ стая. Или не. Тя бе призракът днес. Толкова много бе наранявана, че бе забравила коя е. И се гмуркаше в черните воали на залеза. С тънка бродерия от пурпур. Със златист кант от слънце. И нежни цветя от лилаво-син сапфир... 16.04.2026 г., 20:20

Августовски сбор 🌿💙🌿

На Данаил ❤️‍🔥🔥❤️‍🔥 Те се бяха събрали през август в дома на един от квартала. И пиеха. Кой бира, кой водка. И имаше някаква мистика в този транс. Тя се чудеше да шуми ли, или да запази мълчание. Да го примами с присъствието си. Безприсъствено, магично. От допири. От нашепвания. От лудост. От тайнствени докосвания. От наранена вечност. От даден обет на гръмката маса. "Ще те обичам до гроб" - "Само до гроб ли?" Или много след това? Тепърва щяхме да установим. Телевизорът гърмеше, приятелите му шумяха, а той стоеше стоически до нея и прегърбен наблюдаваше телевизора. Тя стоеше до него и го поглеждаше без да крие. Усещаше ли той присъствието ѝ? Гмуркаше ли се в обятията ѝ? Много по-добре беше да мълчиш, когато обичаш някого, вместо да биеш тъпан, нали? Кой ли ще ти повярва? А и мнозина ще ти се подиграват. Не е необходимо да си шумен, за да те забележат. За всичко останало се иска тишина... 15.04.2026 г., 21:38

Априлски ъгъл 🩶🔥🩶

На Данаил 🧡🧡🧡 Зад ъгъла надничаш ти И всичките среднощни светлосенки И прилепът закиска се и скри Незнайно някъде в потайни дремки. И чувам как звъни шумът Отново пролет е и сиво, и студено Къде в таз вечер през април ми е умът, Облечен във доспехи от зелено. И беше ти за кратък миг Отново във квартала тъй познат, известен И чай горещ дланта ти тайнствено обви, Ликът ти - пак омаен, благ и свестен. И някак неусетно ти си заминà И празна бе след тебе пролетната вечер От небето спусна се една тъга И тихо във дома ми се съблече. И легна на съседното легло. "Май тя ще ми е спътницата вече". В душата ми едно износено седло Препусна в неизвестността далече... 14.04.2026 г., 20:57

Коя съм аз?

Коя съм аз? Отново ти ме питаш И чудя се какво ли да ти поднеса: Кралица ли, принцеса или просто скитница, Намерена случайно във нощта. Дали да кажа, че съм поетеса, Художник благ с милиони цветове На своя двор - изискана дукеса, Ветровете пролетни са мои синове. Дали случайно аз не съм русалка С опашката от бляскав диамант И сгушвам се във шепата ти малка, Кога откриеш ме в морето Андамант. Коя съм? Ти познаваш ли ме или Тепърва същността ми ще я преоткриеш. Но, моля те, преди да си научил мойто име, Недей снагата ми със грях да я обвиваш... 13.04, 23:02; 14.04.2026 г., 22:54

Голота 🩶🩶🩶

На Данаил 🩶 Това в очите ти любов ли е, щом видиш мене гола, И в цялата ми уязвимост И снага като топола Аз мога ли да се отдавам Без да бъда наранена Ще проникваш ли на пръсти В мойто лоно изранено От всичките пречупени любови От цялата ми унизена гордост От премеждия-окови, Които ме белязваха със ловкост; Ще бъдеш ли омаен рицар Или ще бъдеш безпощаден крясък И после цялата магия Ще удариш в кървав трясък. Ти кажи: ще бъдеш ли доверие Или отново безпощадна екзекуция Да знам, да си събличам ли одеждите Или да си отида скъпоструваща... 11.04.2026 г., 14:23 - беше на магазина, появих се на терасата и ми махна

Лилаво-оранжева пролет 💜🧡💜🧡

На Данаил 💜🧡💜🧡 ...И е мъртво. Чувам тайнствен шум; тук си, а те всъщност няма присъстваш в моя ум, Приютен във замъка от драма. Пролет е. Дърветата цъфтят, Цъфти и роклята в лилаво и оранжево Аз чакам да се преродя В сълза от вечност, тук изплакана... 31.03.2026 г., 16:02

Болка 🥀🩸

На Данаил Ти мен не можеш да ме нараниш. До такава степен съм свикнала с болката, че тя ми е второ Аз. Втора природа и душевност. Така че, отпусни се. Наранявай ме още повече. И когато закапе кръв от мен, да знаеш, че тя ще напои розата, която ще израсте от мен. Ще я обагри в червено. Тя ще разцъфне здрава, силна и красива. И когато ти се влюбиш в нея, тя вече няма да е твоя. Ще е на друг, която няма да я къса, скубе и наранява. И тогава можеш да си помечтаеш. Не за мен. А за онази, която някога те обичаше... 08.03.2026 г., 11:18

Демонична трапеза 😈🥘

Давиш мъката в алкохол, но тя не се дави, а отново е на повърхността. Може да плува. И затова е обзела съзнанието ти. Дави се единствено душата ти в собствените си сълзи и горест. И нищо не може да я утеши. Нито дъното. Нито тавана. Нито пръстта. Нито пепелта или угарките на цигарите, които допушваш. И вдишваш пепелта на дима, удавен в собственото си ревниво равноденствие. Което се вкупчва като пепел в началото на пролетта. Строи си кръст в гърдите ти и приканва демоните да пируват на твоята трапеза. Постлана с мъртва кърпа, празна безизразност и шепа трохи. Мръсните демони кълват плътта ти. Но не и душата ти. Тя отново се възражда да бъде тормозена в пустотата на нищото. И да ревнува от скучните амциози, които се съревновават за плътта ѝ. Искат да се гаврят с нея, но не и да я разберат. Защото да разбира може единствено този, който умее да страда. Този, който не страда, не познава и щастието... 02.03.2026 г., 20:54

Пролетна везна 💐⚖️💐

На Данаил 💖🧡💜💚💜🧡💖 ...И пак ще съмне розовият изгрев, нарисуван върху светлосиньото небе. Денят, вече мартенски, отново ще изгрее и ще се пробуди за новото слънце. Светлината вече беше по-дълга и разпъваше дългите си снаги над комините. А енергията му отново шумеше в стаята ми. В къщата и в двора ми, в който се разбуждаха пъпките. И скоро щяха да засияят с разноцветните си лица. Да заухаят на пролет. На младост, на дух и на равноденствие. Да, скоро слънцето щеше да се изравни с луната. И денят - с нощта. Силите на Светлината и на мрака скоро щяха да се съревновават. И да рисуват бурната си картина по небето. Този път щеше да надделее денят. А нощта позорно да се оттегли в покоите си. Тя бе спечелила битката тази есен и бе наложила присъствието си за цели няколко месеца. За цели два сезона, в които всичко умираше и се погребваше в сивата пръст. А сега... се възраждаше нивата пролет. С нови начала, нови палитри, нови платна и равноденствия... В които небесната везна щеше да тегли семената на яркото и на мрачното. Да следи, дали са в равновесие. И после да скрива блюдата и статива си за есенния изпит, в който небесният университет отново щеше да определя съдбата на хората... 02.03.2026 г., 6:49

Златна буря ✨️☁️✨️

Слънцето разстилаше пръстите си като златен килим по покълващата над студената черна земя резедава трева. Пролетта тепърва напомняше за себе си след дългия зимен студ. И прокрадваше златината си иззад стоманеното фередже на облаците, които свъсено свистяха над простора. И цялата тази картина ми напомняше на гръм, на трясък, на буря и великолепие, раждащо се от пъпките на клоните, които щяха да разпукат от среднощния си хлад. Аз погребвах душата си вътре в почвата и очаквах тя отново да покълне рано наесен, когато всичко щеше да умре. А аз да се съживя и да заприличам на спомен. На птица кръжаща из небето. Откована от веригите на бремето, което ме проклинаше със зейналата си злоба. Отключена от решетките на потисничеството, налагано ми от завистници и недоброжелатели. И да полетя. Нова и жизнена. С нов блясък, свобода и великолепие... 01.03.2026 г., 13:39

Носталгичен февруари 🩵🩷🩵

И тая вечер слънцето залязваше зад склона и дереше небето с пурпурните си дири на меланхолията. Облаците самотно бяха хвърлили котва на небесното дъно и заспиваха в тиха забрава. Небето - ясно синьо - бавно се обличаше в сумрачната премяна на вечерта. Студът бавно и на талази се спускаше над града. Покривите стържеха небосвода, а комините като лули изпускаха кълба дим. Западът рисуваше с цветната си палитра посоките на изтока с четките на своята пъстра зимност. Синьото и розовото бяха студените цветове на късния следобед, в който февруари тихо заспиваше под юрган от студена несбъднатост. Небето бавно се омастиляваше в тъмно-синьо и оставяше подписите си по къщите, които очакваха да изникнат като гъби отново напролет, само след няколко дни, в началото да март, когато щяха да грейнат всички цветя, дворове и пътеки. Щяха да напомнят на младостта, неизживяната, в пазвите на времето, която копнееше за друга вечност, за да се случи... 26.02.2026 г., 17:37

Жената, за която винаги бе мечтал ✨️💝✨️

На Данаил Тя бе великолепна жена. С изящни гърди. С буйни коси и гъсти ресници. С една дума: бе жената, за която винаги бе мечтал. Още от самото сътворение или от много преди това. Тя се съдържаше в него. Живееше в него. Мислеше като него. И хем го допълваше изцяло, хем бе пълната му противоположност... 25.02.2026 г., 23:51

Огнена камина 🔥🌛🔥

Над мен луната като отхапана пита насред разпръснати трохи по тъмносиня покривка, а студеният февруарски звяр ръваше небето да сипе още студ по гърбовете на хората. Вървях и вятърът ме обличаше в леденото си яке. И свистеше в ушите ми ледени мелодии за север, блясък и недокоснати диаманти. Вървях и небето се избистряше от собствената си острота. И се забулваше отново в сивите фереджета на облаците. Криеше лика си от случайния минувач. Крепостта приличаше на падение, което се спускаше от склона и припадаше в пропастта. Хумористичната ѝ кула отново гневно се взираше в позорния и жалък град, наситен с гротески, незаслужаващи да се нарекат с името "хора". Вървях и се блъсках в стената на вятъра. Той ми носеше ледена завеса от мраз и случаен север, хвърлен от простора. И си мечтаех за една топла камина, в която да се сгуша и да заспя. Да се разчупя от ледените висулки на страха и ужаса. На уединението. И да се уеднаквя с топлината на яката, на мекотата и вълшебството на зимата, което можеше да съществува само у дома... 24.02.2026 г., 19:43

Праг

На Данаил 🩶🩶🩶 Той наистина е необикновен. Не е като другите. Има собствен смях и непресторено различие. И никога не краде от другите. Техните думи, техните празни обещания или пък суровия и сив февруари, който дебнеше като мечка отвън. Аз вървях по кварталните улички и описвах междуметия от непресторености в сбъднати петолиния от откраднати борове от близката планина. Около понороте се бе сгушил синкав сняг, последният подпис на зимата, хвалещ се с дълголетие. Само да се пресегнех и щях да го открадна, да го имам. И да му го подаря. Пред прага или под прозореца, под който никнеха гълъби и кълвяха изпуснатите трохи. Продължавах надолу по баира и изникваха познати къщи, стълбове и територии наситени с тиха вечност. В душата ми странстваше един брътвеж, който като комин допушваше последната си пура и издишваше дима към небесата. Нямаше смисъл да се вглеждам в тях, защото докосвах сиво огледало, лъщящо от лешояди и мърша, която вонеше насред полето. И нямаше кой да я изяде. Нито вълци, нито лисици. Само соколите, които кръжаха в кръг. Аз се завъртах. От всеки пейзаж можех да изплета китеник от думи и нашепвания, които да достигнат до него. Когато се срещнахме, не беше запознаване. А миг между две вечности... 24.02.2026 г., 13:51

Течна зима

Настана края на февруари и снегът се стичаше по покривите. Валеше от улуците. Звънеше по водосточните тръби. Миеше улуците и се вливаше в неведомата си пролетна река, която бързаше към измисления си океан, в който плаваха платноходки от въжделения, напеви от вечност и наченки от проклятия. По скъсаните им мачти, счупени платна и разрушени бордове. Аз се гмурках в измислената си крепост, която пъчеше гръб като стегозавър от хълма и като костни плочи стържеха пролетно-зимното небе да вали своята печал, своята течна мъка и пролетно сърцераздирание. Аз се опирах по стените на зида и очаквах присъствието ми поне малко да наподобява на гора. Имах зелено дихание и вродена свобода. И никой не можеше да ми я заклещи в клетка. Дори вятърът, който сменяшр курса на течния сняг. Дори водата, която стремглаво се объркваше в ручеите си от жалост... 24.02.2026 г., 07:47

Юрганът на зимата ☃️❄️⚘️❄️☃️

Зимата покриваше градината ми с дебелия си юрган, по който на места личаха кръпки от пролетни цветя. Тя събличаше своето наметало, за да загърне замръзналите дървета със сребърен скреж и продължаваше да вие като бяла хала в подножието на планината. Под юргана ѝ се опитваха да нададат главички белите кокичета, които като малки момиченца се сгушваха едно в друго и се топлеха под замръзналия балтон на зимата. Още малко и щеше да дойде пролетта и щяхме да си спомняме за зимата по течните ѝ автографи, които щяха да се спускат по капчуци, керемиди и улуци и да напомнят за някогашното ѝ присъствие... А аз отново щях да редя думи, да ги превръщам в огърлици от послания и да увенчавам шията на месец март с чувствените съчинения, които пишех... 22.02.2026 г., 11:45

Нощницата на пролетта 💙🩵💐🩵💙

Зимата стържеше диамантената си мина и диамантен сняг падаше от небето. Той се завихряше в чувствен танц и кръжеше над двора и градината ми. Прозорците, облечени в снежно паспарту, пъчеха гордо стъклените си ириси, за да се вгледат в простора. А оттам ги чакаше сребърна тишина. И синкаво-златистото сияние на слънцето което се прозяваше, за да увенчае със златната си корона последните дни на февруари. Да, месецът на любовта отминаваше и бавно отстъпваше място на месеца на жената - тази, която създаваше и отглеждаше поколенията, възпитаваше ги и способстваше за развитието на земята. А някои философи си стояха у дома на топло и пишеха за снежната картина, за скрежистата зима, която рисуваше картини по стъклата и ги подписваше с леден автограф. Дали не бях това аз? Пишеща в леглото си за ледени дихания, за свобода, за вечност, за митологична любов, тайнства, притчи и вълшебства. Зимата дишаше с ледените си ноздри и вкочаняваше кафявата хрупкава земя. Зелените стръкове тъкмо се бяха събудили и отново заспиваха под студената завивка на зимата. Скоро щяха да нададат лица над почвата и да грейнат с цветните си пролетни багри и ухания. Отново щеше да се събуди пролетта, носеща нощницата на зимния сняг с втъкани иглики и кокичета и тук-там малко минзухари, малко синчец и зюмбюли. Колко прелестно ухаеше нощницата на пролетта, нали? Дъхава като моминско мечтание. Небрежна като пролетен лъч и синя като студено зимно небе. А аз мечтаех... Мечтите ми се носеха в тишината и се вихреха заедно със снежинките, които танцуваха отвън... 22.02.2026 г., 11:33

Топла сива неделя... ☁️✨️☀️

Неделята тихо рисуваше своя подпис по сивкавите небета, през които надничаше слънцето. По сивите тротоари, изсъхнали от снега и дъжда. По зелените треви, които никнеха, предвещавайки пролетта. Топлият вятър вече танцуваше пируети из въздуха и закачливо играеше с косите ми. Есенните листа се въртяха в тайнствена вихрушка. Църквата все тъй достолепно пъчеше вековна жълтеникава снага. И цялото това присъствие даваше усещането за тайнство, за вековност, за тихо спокойствие.... Улиците, все тъй пусти, заспиваха покрай самотните паркове и градини и само моето присъствие носеше усещането за живина, за полет, за стих и за рисунък, който стъпките ми оставяха по самотния паваж... 15.02.2026 г., 15:13

Фарът на възмездието... 🗼

Любимото ми занимание беше да стоя вкъщи на топло, докато отвън февруарската зима изплакваше своята последна немощ през сивите небета, мъртвите морета, остарелите кораби и рухналите пристанища. Да, градът беше морски и в него се вливаше целия му чар. Като естуар от неведома река, като устие от капризи и тайнствени молебни. И после - при маяка купчина от черепи на незнайни пирати, на странстващи пътешественици, неоткрили своя рай, а потънали в морското възмездие. И ги грозеше заплахата от прибойните вълни, които се блъскаха в стряхата на удоволствията им и ги наказваха с несломима вечност. А аз вървях по мостика и фарът ми се струваше недоаегаем в своето надменно и безучастно величие. Той стържеше синьото небе с имагинерния си остър връх и врязваше в простора моменти на възмездие. То се сипеше върху хората като вина, като участ, която те не можеха да избегнат. Просто ѝ се покланяха и продължаваха да се давят във вълните на собствените си грехове... 13.02.2026 г., 09:52

Февруарска зима ❄️🩶☃️❄️🩶

На Данаил 🩵🩶🤍🩶🩵 ...А отвън бялата зима валеше в студената февруарска нощ. Тя заключи дворната врата и се прибра в къщата. А въздухът, наситен с него, трептеше като среднощен влак. Само чакаше своите релси, на които да пристане огнената луна, която като лице да озари вечерта. Но я нямаше. А черният въздух свистеше като локомотив. И нямаше звезди. Само бездна, в която се прозяваше нощта. Кръжеше около комини, покриви и ледени висулки, които като огърлици висяха от терасите. И нямаше кой да ги разтопи. Те увенчаваха ледната пазва на Кралицата на нощта, която със северното си дихание обличаше града в студ, във вятър и саможертва. И после отново кръжеше над къщите и търсеше комин, в който да се гмурне и да се стопли кротко в камината... 10.02.2026 г., 17:57

Непозната любов ❄️🔥❄️

На Данаил 💙❤️🧡❤️💙 За него любовта беше непозната. Като огромна бяла хрупкава земя, покрита с лед. Северна земя, която той трябваше да проучи. И да впие сондата си като геолог. Тя да му се отдаде в чувствено примирение. В доверие, че няма да бъде злоупотребена. А просто разкъсана от вековния си лед. От твърдия студ, който я вкочанясваше. И на него се падаше честта да разбие този лед. Да го раздроби на кристали. И да проникне в недрата ѝ - топли и горещи. Познаваше ли той любовта? Или тя му носеше бегло, неясно очертание. За някаква смътна вечност, спомен от остарял сериал, спомен за синкав лед, хрупкава земя и северна бира, която той пиеше в лагера сред толкова огньове... И тогава се появи Тя, облечена в кожи, с пухкава шапка и голи бедра, които привлякоха вниманието му. Той нямаше да ѝ обърне внимание, ако не носеше в ръцете си чаша вино. Той никога не бе опитвал това питие. И сега го пиеше от кожата ѝ. От корема и пъпа ѝ и тепърва се учеше на Любов. А северът замлъкна. Племената утихнаха. А отвън остана да пращи онзи лагерен огън, който стопляше сърцата им... 10.02.2026 г., 9:33

Време... 🕰

На Данаил 🤎⏳️ ...А времето не се променя всъщност повече от никак. Едно и също момче, един и същи квартал, една и съща илюзия, един и същи мрак. Ти очакваш той да ти се случи; и между вас зейва трап. Трапа на разстоянието, на несбъднатостта. И се чудиш, ти ли си го пожела или просто се случи. Просто неизвестното между вас ви събра. И раздели после, за да ви събере отново. Къде е той? Крие се у тях, в познатите улички или на малкия площад с другарите си, на който ти нямаш място. Не пасваш като случаен елемент, ненамерил своето място. Всичко е една илюзия, нали? И доброто, и злото. Или може би ние го назоваваме с имена. То просто е. Без име. Без посока. Без наименование. И ни се случва, за да ни изпита. Докъде можеш да издържим. Докъде можем да приемем. И да се движим напред. Напред във вечността... А той отново щеше да идва, да изчезва, да се появява и отново да се връща... Докато един ден се сбъднете и разберете, че времето е била просто една илюзия, която ви е деляла, а вие през цялото време сте били едно без дори да го знаете... 09.02.2026 г., 12:40

Пране 🧥👗🧤

На Данаил Наближаваше пролетта и прането ѝ съхнеше по-бързо вече. И по-малко стоеше на простора. И дните изсветляваха все повече. И прегръщаха терасата с хладната си зимна светлина. Небето, отворено като геран, изливаше красивия си син цвят над простора. Той се вливаше в белите като леден сняг облаци и потъваше в зениците ѝ, които очакваха да го видят. И той се появяваше все по-нов, все по-ближен и по-топъл отпреди и разпукваше зимния скреж. Дали го познаваше отдалеч? Отскоро, отпреди малко или от квартала? Или се бяха запознали, само докато простираше и той тайнствено ѝ отпращаше мелодии чрез неведомата си арфа. Завърташе се около площадчето пред дома ѝ и продължаваше в някаква тайнствена посока. И не спираше да е в мислите ѝ. Как ли да го прихване с малките си сини щипки, с които простираше прането? Може би щяха да се сбъднат налято, когато слънцето строши зимната си черупка и разпука яйчения си лик. А дотогава... Тя щеше да простира и да го очаква на терасата... 07.02.2026 г., 15:36

Притча за прохладния юг 🏝

Имало едно време едни мъже, които живеели на юг. Живеели в чудна, приказна страна на богатство и изобилие, в един безкраен златен палат, целия инкрустиран в изящни разноцветни диаманти, изумруди, рубини, сапфири и всевъзможни скъпоценни камъни. Целият палат бил обзаведен в най-отбрани мебели от абанос и сандалово дърво, пищно резбовани от изкусни майстори. Имало огромни зали и помещения за увеселения, забави и какви ли не празненства, а дворовете били обширни, залесени с дъхави розови храстове, всевъзможни орхидеи, перуники и приказни цветя. А трапезите били безкрайни и отрупани в пищни и изкусително вкусни блюда от най-отбраните тамошни и чуждоземни кухни. Многобройни плодове в купи увенчавали този приказен шедьовър: грозде, смокини, кайсии, праскови, дини, а в чашите от нефрит имало духави нектари от праскови, кайсии, нарове и други плодове, както и плътно и гъсто вино. Тук времето било знойно, течало бавно, сякаш било спряло, а жените били многобройни и неземни красавици и ги обичали силно със своята гореща страст, отдавайки им цялото си време и внимание и почти никога не се отделяли от тях. Щастоето било безкрайно и неизразимо с нищо друго, но дните се минавали и като че ли нещо започнало да липсва на нашите мъже. Горещ им се струвал югът, преситени се чувствали от храната и благата, дъхавите нектари вече не утолявали жаждата им, а любовта на жените им започнала да им се струва прекалено гореща и задушаваща. Така у тях се породило желанието за по-прохладен юг и жаждата за приключения. Затова една утрин те напуснали двореца в търсене на по-южни земи, в които вероятно климатът щял да бъде по-прохладен, блюдата - нетолкова много, а жените - нетолкова обсебващи. Затова тръгнали на път. Вървели, що вървели, когато стигнали съседната южна земя. Там имало огромен дворец, целият от сребро, и инкрустиран в сапфири, рубини и изумруди. Имало огромни градини с цветя, а диамантите липсвали, а тук-таме по шкафовете и библиотеките били вградени малки късчета кехлибар. Трапезите били огромни и отрупани в качествени блюда от тукашни и съседни кухни, но нетолкова многобройни, колкото на Екватора. Залите били по-малки и имало по-малко празненства и забави. Тук жените били много и ги обичали силно, давали им почти цялото си внимание и ласки. Останали известно време тук нашите мъже. Но минало-неминало това време и жаждата за приключения отново надделяла и мъжете отново решили да поемат на път. Сбогували се с приказно красивите жени и поели пак на път. Вървели, що вървели и стигнали по-южна страна. Там дворецът бил бронзов, голям и много просторен. Имало многобройни инкрустации на топаз, аметист, аквамарин и яспис, а опали увенчавали дървените нарове. Трапезариите били големи и предлагали вкусни блюда, само че с далеч нетолкова богато разнообразие. Дворовете били големи и китно залесени с чимшири и други храсти. Тук жените били много и им отдавали голяма част от времето си, а в останалото се занимавали със собствени дела. Поостанали и тук известно време нашите мъже, но копнежът за приключения отново се обадил. Затова те поели отново на юг в търсене на още по-прохладни земи и жени. Вървели, що вървели и отново стигнали земя, в която имало каменно-дървен дървен дворец, голям колкото голям манастир. Тук обстановката също била хубава и приветлива, имало двор с малки дървета, цветя и храсти, а обзавеждането било от дърво, само че скъпоценните инкрустации вече липсвали. Съдовете били от рисуван порцелан, масите били големи, с вкусно наредени ястия, само че не толкова пищни, обилни и впечатляващи, колкото в сребърния и златния дворец. Тук също имало много жени, само че далеч не били така горещи, както екваторианките и субекваторианките, а били умерени, отделяли им малка част от времето си, били по-хладни и нетолкова хубави, колкото жените от земите, които те вече били напуснали. Нашите мъже все повече започнали да усещат как на юг югът ставал все по-хладен и по-хладен. Но и тук се задържали известно време нашите мъже и отново решили да поемат на път. Вървели, що вървели и стигнали следващата земя - тук било още по-хладно а вече нямало дворец, а няколко колиби, в които ги посрещнали жените. Жените тук били още по-сурови и по-студени, отделяли им съвсем малка част от времето си, а по масите имало само хладни ястия, сервирани в железни съдове, а вместо нектари имало вода. Не се харесала тази земя на нашенците, затова те решили да продължат по на юг - може би пък там щяло да ги чака нещо хубаво? Но що да видят: там земята била още по-враждебна, жените - още повече и ги посрещнали с неприветлив дъжд от лъкове и стрели. Това била земята на амазонките. Нашите мъже поискали да похапнат нещо и да си починат, но по масите на студените паланки имало само сух хляб, поднесен в дървени чинии, а в бакърените чаши имало вледеняваща се вода. Поискали нашите мъже да се върнат в родната си земя, в която да ги посрещнат топло и знойно техните горещи принцеси, но за наказание за тяхната невярност амазонките ги принудили да минат през полюса. Не им позволили да се върнат назад по обратния път и ги отпъдили отново с лъкове и стрели. Мъжете тепърва започнали да осъзнават ужасната си грешка и съжалявали жестоко, че са предали така позорно милите си жени. Толкова много им липсвала горещата им знойна страст, времето и вниманието, с което те ги заливали, липсвали им и вкусните блюда и скъпоценният златен дворец... Но вече било твърде късно. Намирали се на полюса, където вятърът брулел лицата им, а телата им започнали да измръзват от непоносимия студ. И така нашите мъже един по един измрели, защото много късно разбрали, че югът е юг единствено тогава, когато е горещ... 12.07.2012 г.; 28.09.2025 г., 21:35

Пролетно раждане 🌿🌸☀️🌸🌿

На Данаил 💚🩷💛🩷💚 Тяхната любов бе като вода, която иска да се освободи от оковите на язовира... И да изригне в стихиен вулкан от лава, вода и предзнаменования... Познаваха се вече от много време, а все не можеха да се сбъднат. И се разминаваха на кварталното кръстопътче, едната от улиците на което водеше към него, а другата - към нея... И все се стрелваха в различни посоки. В различни въжделения... Февруари бе все тъй мокър и влажен от сивия дъжд, с който изплакваше зимата си. И я гмуркаше в кварталните локви, потънали от кал и спомени. Всичко се вървеше и бе все тъй същото. Прозата, поезията, делникът и празникът... Редуваха се сезоните, часовете, мракът и светлината... Те се засичаха; понякога се поздравяваха; друг път - не - и всеки поемаше по своята неизвестна посока. Докато една пролет, в която цъфнаха нарцисите и изгря свежият зюмбюл те не се слъскаха като две планети на площада в града. Малката Розова сладкарница, която бе наоколо, радостно ехтеше от фините струйки чай, които димяха от нея. Той я докосна. Безмълвно. Лъчите се прожеждаха през крехката зеленина на дърветата, слънцето надничаше като корона, с която иска да увенчае една любов, искала да се сбъдне от толкова години... Лека-полека, стъпка по стъпка той я опознаваше. Дишаше уханието на косата ѝ, перлите по шията ѝ, ягодовите ѝ устни и кашмирената ѝ кожа... Раждаше се и изгряваше една нова любов, но стара като писание и вечна като древността... Той пиеше устните ѝ, лицето и страните ѝ, които се обагряха в лека естествена руменина. И един ден дойде дългоочакваният миг, в който се срещнаха в дома ѝ. Любовта бе вкусна като шоколад с ягоди, който трябва да бъде опитан... Той докосна шията ѝ и прокара ръка между гърдите ѝ, които вече докосваха кожата му с живия си допир. Вече сбъднати, те страстно се любуваха един на друг и вече никой не можеше да застане между тях. Дори съдбата. 05.02.2016 г., 15:38

Огън в нощта 💙❄️🔥❄️💙

От височината на блока се виждаше градът. Къщите, нахлупили барети от сняг, се сгушваха една в друга. Комините им димяха и издишваха шепота на огъня през тухлените си ноздри. Всеки блясък бе като едно малко огнище, малка топлинка в студеното сърце на града. Ледът се пукаше и висулките му, изографисани в странни картини, висяха от червения покрив. Нямакъде в далечината се виждаше пушек. Нещо гореше? Или просто беше диханието на нощта, която като черен дракон летеше над простора. И се замечтах. Да бъда и аз над града. Да го закрилям с доспехите си от поезия и да го зова да се влее във вените ми. Да се разпука леденото му сърце и да затупка като пролетен извор. Извор, който да разтопи неизвестностността... 04.02.2026 г., 10:54

Миг

Не можеш да притежаваш нито един миг. Не можех да го скупчиш в шепата си и да го притежаваш като злато. Той ще се изплъзне между пръстите ти. Той ще изтече като пясък. Ще излети като уплашен гълъб, копнеещ пространство и вечност. Всеки миг е един малък подпис на вечността. Подпечатан с твоята тъга и умиление... 04.02.2026 г., 10:47

Праскова 🍑🩷🍑🩷🍑

На Данаил Той наведе устни до плода ѝ и ги допря в него. Искаше да вкуси от нектара ѝ и да се опие с него. Тя ехтеше в несънуван екстаз. Провесила гръб и глава назад на леглото и му се отдаваше. Той щеше да нахлуе в нея със стремителна важност. Мъжествеността му се втвърдяваше от мекотата и влагата ѝ. Той проникна в нея. Горещата ѝ влага бавно прие твърдината му. И му се отдаде без съпротива. Гърдите ѝ настръхнало драскаха кожата му. Заветният миг, в който те се сбъдваха. А беше като мечта, несънуван сън. Истина ли бе? Толкова време, в квартала, самотните улички, есенните листа, кишавите зими, случайните пролети и топлите лета... Случайно ли се завърташе този цикъл, в който те съвпадаха някъде там по спиралата на времето...? Той почти недоумяваше и не можеше да повярва, че моментът се сбъдваше в шепите му. И тя се извиваше като дъга. Малка, изящна и фина в ръцете му. Можеше да я има, да е негова жена. Споделяща чувствата и мечтите му. Ранните пъргави сутрини. И късните вечерни лъчи, врязващи се в суровия мрак. И после пак да потъне в бездната ѝ. И да подири онова вълшебство забравено от отдавна. Заровено в крепостта и хвърлено в дълбоката пропаст. Той искаше да потъне в нея и повече да не се спаси... Единствено тя да го извади от мъките му. И да го възкреси в своето съновидение... 03.02.2026 г., 13:45

Златен лъв 💛🩵🦁🩵💛

От склона стърчаха захаросаните дървета. Къщите, нахлупили бели барети от сняг, се сгушваха тихомълком в пазвите си една от друга. Слънцето като златен лъв увенчаваше зимното небе. Вече се чувствата първите ръкави на пролетта, която разперваше пръсти по короните на дърветата. Скоро щяха да се разпукат с розов цвят. Снегът бавно щеше да се стопи и на локви да се влее в изобилието. А денят да порасне като юноша и да огрее пространството с младостта си. Февруари зъзнеше в дългоочаквана прегръдка. И капеше от стрехите като мед. Мед на ледени фигурки, които изрисуваха простора в зимно великолепие. Слънцестоенето отдавна бе минало и слънцето като яйце се излюпваше за новата пролет, новите надежди и бъднини. Аз се любувах от стаята си на това великолепие. И сърцето ми се пълнеше с радост и любов. А зимата бе пролетна. Късна някак. Слънчева. Синя. Студено-снежна, но приветстваща. И аз я поемах в пазвите си, както и къщите поемаха съседството си в дружна сплотеност. И ми бе весело и радостно. Въздухът бе измил душата ми от прашни спомени... 03.02.2026 г., 13:33

Хрупкаво парфе 🧁❄️🍰

И днес зимата започна студено и хрупкаво като замръзнал сладолед с фина глазура от сладък сняг. Като хрупкаво парфе, което се трошеше под нозете ти. И градеше дворци от сладки изкушения. Зимата се прозяваше от изток с изгряващото като парче портокал слънце. То като сок се стичаше от чашата на синьото небе и се гмуркаше в градината ми да подслади и нея. Борът бе все така там и дращеше простора със студените си нокти. Те пробиваха небосвода и разперваха ръцете си за още стълкновения от снежинки. Сутринта бе безпощадна. Далечните ѝ облаци като дантела ознаменуваха висотата на недокоснатото. И се реех в простора и снежинки докосваха лицето ми. А топлата стая остава все тъй назад, в която в нея, пишеща на леглото, аз редях текстове. За зимата, за бялото хрупкаво парфе и за шоколадената целувка на калта. А само вчера, само вчера бе друга торта. Хрупкав шоколад с бяла глазура от нежност и чистота. Моминска невинност и девическа прелест. Увенчана със свещите-фенери на нощта... 03.02.2026 г., 8:40

Крепост ❄️🏰❄️

Тази нощ снегът бе хрупкав като парафин. Докоснеш ли го, се топи в пръстите ти. А небето бе черно като хумус. Поглъщаше звездите. Изяждаше ги със зимния си хумус и ги претопяваше в лед, който валеше на едри стърготини кал, прах и забрава. И вървях, прегърбена в нишото със старата си овехтяла раница съдбоносност, щения и мечти. Стъпките ми ме следваха неподвижно. И се заравяха в снега, където заспиваха в своята необикновена забрава. Нощта валеше и тях. Изравняваше ги. Засипваше ги с фини късчета стиропор. И ги завличаше в неведомата си виелица. Градът бе пуст. Нямаше никой. Никой не шептеше, никой не ехтеше. Вече не жадувах за никого. Не бях влюбена в никого. Не и в простора. Не и в слънцестоенето, нито в мартенското равноденствие. И една пуста и гола нищета. Хотелът зееше като призрак по Вси светии - студен, леден и сив. Бе мрачно и пусто. Комините свистяха своя син огън. Самотните гърбове на къщите се пъчеха в пространството. А крепостта приличаше на стегозавър, който пъчеше облите си шипове и се опитваше да издраска с тях нощта. Да ѝ остави своя е обясним подпис. Да я подпечата в нищото. И да заспи на склона като малко, забравено праисторическо животно от камъни. Чиято единствена кула ознаменуваше самотното му присъствие. И се врязваше в нощта като нож. Тази нощ бе тайнствена като гроб. И криеше много загадки... 02.02.2026 г., 14:22

Пудра захар ❄️☃️❄️☃️❄️

Тази вечер снегът бе хрупкав като пудра захар. Докоснеш ли го - фин и млечен като парфе. Стиснеш ли го в дланта си - бял като глазура на торта. Но далеч не толкова топъл. А студен и чист като зима. Като ознаменуването на първия ден на февруари. Когато нощните улици стенеха в нощния студ, а фенерите трескаво бляскаха осветявайки пътя на случайния минувач. И вървях, а фъртуната ме преследваше. В снега се виеше мъничка пъртина, която снегът заравяше в преспите си. Наведох се и докоснах този сняг. Още веднъж. И започна да вали като стиропор, а малките снежинки бяха гъсти и слоести. От югозапад зимата завихряше този студ и го спускаше към града. От билото на планината се спускаше пушек. Студен, синкав и мъглив като очертанията на неяснотата. От запад църквата гореше в свещените пламъци на вярата и огряваше простора с топло присъствие. Крепостта все тъй се пъчеше от склона. На кръстовището се разминаваха коли. В неясни посоки. С неизвестни съдби. Със случайни фарове. С мътни стъкла и разноцветни гърбове. И минавах и всичко бе същото, а всъщност различно. Всяка нощ различно. Всеки миг, всеки сезон, всеки месец, всяко дихание носеха палитрите на времето, спомените, мечтите и въображението. Минах край църквата и заизкачвах малкия баир. Нямаше да мина край магазина, а покрай детската ясла и да завия по неговата улица. От тях светеше телевизорът. Баща му отново гледаше. А той - Данаил - кой ли го знае къде беше. В бащината си стая или в другата - голямата, тъмна и студена стая, легнал на едни дървени плоскости. И минах по бялата улица. Спуснах се надолу и свих към нас. Нямаше ги мъжете пред магазина гръмко да пият бира и да въртят интриги. Нямаше ги и кварталът бе пуст. Само снегът се стелеше. Всички се сгушваха в топлите си камини и се любуваха на топлината и уюта на семействата си. Само аз бях сама. Очаквах мъжът ми да се върне скоро. Да си приготвим нещо за ядене и да си легнем. Отново хладно разединени, заради душевната травма, която имах. Заради неспособността ми да се отдам. Да изживея истинското. А само да ставам жертва на жестокия свят, който не може да понесе моята самоличност и моето различие... 01.02.2026 г., 19:48

Писалка с мастило 🖋

Обичам да пиша с мастило. Металът да шкури листа и да изгърбва буквите по подножието на редовете. Да извайва истини и междуметия. Посдказки и катинари. Различия и сбъднатости. И после да се гнурка в края на реда, където да поспи. Да събере нови вдъхновения за по-сбъднато утре. За ново дихание с мастилен дъх. И стара писалка, отекнала в прашната стая със зли чекмеджета, чиито пиринчи бронзово грееха като малки средновековни ордени. И събираха прашинките на стаята. Слънчевите лъчи тъчаха нишки и изпридаха великолепно зимно плетиво. В което да се облека и да помечтая за още вечност... Още един сбъднат миг... Още едно песнопение, поема или проза, избродирана върху стария пожълтял лист. Която да отекне във времето и пространството. Да се потопи в сърцата на хората и да пребъде в петолиние, решило да разгласи загадъчната си неповторимост... 27.01.2026 г., 00:24

Щипки 🧶🧵

На Данаил 🩷🩵 Той се спусна по кòсата улица и понечи да отвори вратата на кварталния магазин. Погледна надясно и в близката далечина забеляза Нея. Отново на терасата на голямата си къща с двор, в нозете ѝ кош с пране и простираща. Често я виждаше в тази сцена. Не защото често переше, а защото рядко минаваше или защото случаят ги засичаше рядко. А небето над нея често бе синьо като очите ѝ. И облачно като косите ѝ. Беше края на януари и тя бе изчакала няколко дни да омекне времето, докато изпере. И провеси дрехите на простира като обесници. Дали щеше да обеси и неговата любов? Той недоумяваше. Даваше си вид, че не я харесва или забелязва, но в гърдите му бушуваше страст. Страст, насочена единствено към нея. Буен огън, неукротим от водните лилии. И от януарските облаци, които като лица надничаха от небето. Той се взираше в нея и мечтаеше. Как щипките съчетават тяхната любов. Как ги свързваха във вечен съюз и вреченост. Вкъщи той редеше пасианси да види, дали ще се сбъднат. И картите винаги казваха "не". Не, не. Все пики. И статии. Които черно шумоляха измежду пръстите му. И един ден изгря едно Асо Каро. После - Дама Купа. И Поп Пика. "Това е, сигурно ще се сбъднем!" Усмихна се той на себе си и пое към магазина. А на терасата го чакаше Тя. Тя му махна и усмивка грееше в очите ѝ. И изведнъж слънцето изгря. Надникна измежду облаците. Щипките от панерчето свършиха. Прането беше простряно. А тя - сияеща, облякла чисто новата си синя рокля. Беше юни и лятото тепърва почваше! Колко бързо скокнаха от януари до юни, нали? И колко бързо земята се бе стоплила. Лозницата зеленееше като измруд. Той се застоя и ѝ махна. Подканваше я да отиде при него. Тя остави коша и слезе по стълбите. Мина през градината и отвори дворната врата. Той вече бе при нея. Облечен в бяло, искрен, сбъдващ се. Те се целунаха. "Май картите се сбъдваха", рече си той. В очите ѝ блестеше слънчева усмивка. А щипките разноцветно държаха прането ѝ... 26.01.2026 г., 23:52 Не защото често переше, а защото рядко минаваше или защото случаят ги засичаше рядко. Или може би щеше да е по-често, ако беше лято и той беше край магазина с другарите си.

Защо посредствените "мъже" си падат по рускини

Ивалина Трайкова 🪶 Това е един стар и исконен въпрос, касаещ още самото разселване на народите. Посредственият "мъж" е запленен и затрогнат от рускинята, понеже тя е лесна, достъпна и изгодна. С нея е забавно и веселко, не се изискват много усилия, освен мъничко пари. Тя е доволна от мъничко неискрени ласки и няколко искрени банкноти. Тя струва, колкото хотелска стая, дребен накит или бижу, кутия бонбони и шепа неискрени ухажвания. Това нещо неимоверно много гъделичка егото на посредственика, понеже той не може да си позволи Морална и Достойна Жена, защото там подаването на панталона или портмонето не минават. Там става с усилия, труд, искреност, честност, вярност, постоянство и любов. Посредственикът не може да ѝ ги даде, затова пъргаво тичка при рускинята, чрез която да задоволи мижавия си нагон, жалко его и незначително съществуване. Тя живурка на вересия, като днес е с този; утре - с онзи и от всеки гледа да почерпи по нещичко. Така скалъпва недостойния си животец. Докато Моралната Жена струва скъпо. И то не пари. 26.01.2026 г., 21:49

Квартална снимка 🖼🌈

На Данаил 💚💛🩷🩵 Една квартална снимка оживя Превърна се в среднощно песнопение И гълъби донесоха небесна синева, За да се сбъдне в дневно вдъхновение. И танцувахме ний двама под дъжда, Окъпани в лъчисти светслосенки, Аз - с синя рокля; ти - със бяла одеждà И декор - стените старовремни / и кварталното ни старовремие... И целият квартал превърна се в дъга От този танц на влюбеност вълшебна Ти и аз в любовна светлина И снимката една съновидейна... 26.01.2026 г., 20:55

Мъглив спомен

Слънцето бегло хвърляше неясна светлина над мъгливите къщи. Бе пусто. Неделята бе разпростряла склонове от нищото към града. И крепости хвърляха своите древни камъни. Валеше дъжд от мрак. И минало. Опомних се. Площадът бе глух и тих. Със самотните пейки и зли спомени. Дърветата дращеха въздуха със своите костеливи клони и цялата им скелетност приличаше на забрава. Забрава в нищото, в което, като покатериш улицата към града, се намираш в него. И пак си задаваш въпроса къде си. Не можеш да избягаш от себе си. Нито от небосвода. Нито от града. Те ще те преследват като сянка, дори когато няма слънце. Ще те връзват със своите измислени вериги и няма да ти дават така мечтаната свобода. А ти ще мечтаеш за пролетта. Ще я търсиш в зюмбюлите, където да сбъднеш уханието ѝ. И младите пчели, възкръснали от забравата. Да възродят пролетта и новия живот. А януарската неделя щеше да е само повик от миналото. В което всичко бе в сън. Зимен, мъглив сън, заспал в пазвата на града. Полюшван от пролетните земетресения... 26.01.2026 г., 13:01

Мъглив ден 🩶❄️

На Данаил Днес денят беше мъглив. Облечен в сивите щитове на януари. Сгушваше се страхливо и зъзнещо в шала си от борове, провесен от склона. Къщите мълчаха. Изпускаха струйки дим през уморените си ноздри. Пушеците като духове кръжаха над простора. Вътре гореше огън. Оранжева камина от вълшебство. Пишеща историята с фин молив. От мечтания и топлини. Аз се заглеждах през прозореца. Отвън валеше мъглата. И обсипваше въздуха със сиви мъниста. Мокрият двор мълчаливо се скупчваше на купчина мъх, който побираше влагата му. Бръшлянът все тъй вечнозелено пълзеше по дворния склон. Лозовите стволове вникваха с пръсти в земята. Дрянът все тъй вековно увенчаваше източната част на двора. И ми се присънваха птици. Бели гълъби, летящи над нас. Всичко е толкова променливо, освен пушека в комините. Защото той като душа се разстилаше наоколо. Страх, неизвестност и несигурност се виждаха в гледката. И въпреки всичко, аз не се боях. Мислех си за Него и той ме топлеше като горяща камина. Сгряваше сърцето и душата ми. А лика ми го озаряваше с меко моминство. И се разхубавявах. А сивотата отвън бе като дреха, която щях да облека, за да заприличам на себе си. Странстваща, бродеща, търсеща... Отново дом, подслон и вечност... И щрихи за нови мотиви... 24.01.2026 г., 13:15

Зимно слънцестоене ❄️☃️☀️☃️❄️

На Данаил 🩵🤍💛🤍🩵 Слънцето бързаше от Коляда към Ярило. Пробуждаше се изпод пропуканата от лед земя. Ледът се топеше и на малки змийчета се стичаше по улиците на къщите или пълзеше по мокрите тротоари. Аз се заглеждах в склона и срещах лика на Слънцето. Богът-воин, който озаряваше лицето ми. Със сребърно-златистите си доспехи, ухаещи на зима и на студ. На северно сияние, откраднато от звездите. На полъх от Юга, облякъл се в прасковено. На зимно слънцестоене, замръзнало в синьото небе. То надничаше през прозореца ми и се оглеждаше, дали мисля за Него. Да, мислех. Не бе излизал от съзнанието ми от мига, в който го видях. Беше се приютил на топло в пазвата ми и бе свил гнездо в сърцето ми. И го обичах. Обкичвах го в сребърни гирлянди, в неприкосновени въздишки и ястребови ухания. И го прегръщах с хладно-топлите рога на Луната, която пореше небето да сипе коледни звезди и послания. И те се гмуркаха в улиците от чист сняг. Претопяваха душата си и я поверяваха на коледните песни, чиито петолиния блещукаха по моя път. Пътят, водещ към Него. И той отново ми отвръщаше с послания в небето, със зимните щрихи и облакови песнопения. Аз се заглеждах в боровете и се чудех, зелените им иглички дали драскат въздуха, загърнат в наметалото на ранния зимен следобед. Той бе тук и го усещах с присъствието на неведомите звуци и трептения, които издаваше. Като нежен камбанен звън, като приказни снежинки, които като лястовици валяха от Витлеемското небе. Сега бе Зимно слънцестоене или не... няколко дни след тогова. Слънчевите лъчи бродираха пердетата със златисти нишки, а сребърният скреж рисуваше бродерии по прозорците. И мечтаех, а снежинки затанцуваха над околните къщи. И се гмурнах в целия тоя зимен пейзаж. Аз, той и мечтата ми по него. А под коледната елха зовяха хиляди подаръци, неразопаковани от послушните деца. Панделките им лъщяха като златни накити. А кутиите, облицовани в блестящи червени, зелени или сини опаковки сякаш бяха откраднали сиянието от величествената елха, която дъхаво оживяваше стаята с великолепното си ухание на борова гора. А звездата грееше като приказка от Витлеем. Исус се беше родил и приканваше хората да следват пътя му, а стъпките му оставяха златисти отблясъци. И мечтаех да се сбъдна с Него някой ден, тук и сега, само че в друго съвремие, в друга вечност, когато бъдещето щеше да е просто Сега... 23.01.2026 г., 13:39

Самотен път... ❄️🛤❄️

На Данаил Ти мина и стъпките ти оставиха носталгия. Самотният път, виещ се покрай ката и гмуркащ се в януарската зима. Снежната киша бродеше под краката ти. Вятърът тихо се сгуши в яката ти и заспа. Неясната слънчева светлина бегло наподобяваше небосводи. Ти вървеше и заплиташе вихрушката на снежинките. Разобличаваше снежната им непълнота. И разлистваше студа в сърцата им. Вървеше и твоят път наподобяваше дихание. Ухание, носещо зима, хлад и неизвестност. Къде ли щеше да се скриеш? Отново ли в градския площад, разперващ пътищата си в неясни посоки... И после да заобиколиш и отново да се върнеш по баира, за да се прибереш. Този път те нямаше до хладилника, огрян от бледата слънчева светлина. И нямаше смисъл да те чакам на терасата - щеше ли да ми се сбъднеш, да ме поздравиш? Явно не бяхме предопределени да сме заедно. Ако някога се сбъднехме. До тогава мечтание. И снежни гълъби. И вихрушки. Зимна песен и зелени далечни хълмове. Градски простор и измислена жарава. Събуждах те в сънища, в които ми се сбъдваш. И дишаш заедно с мен. Явно никога нямаше да бъдеш другото ми Аз... А само една малка част от мен, незапълнена, недостатъчно отчетлива или голяма като зимен бор. Нямаше нужда да те измислям в замъци, в които мечтите бяха недействителни. Щях да те сънувам тук, на терасата, със студения зимен въздух, с бледото небе и случайната слънчева светлина, откраднала си малка пролука през ледените двери на небето. И ти отново щеше да минаваш, понякога да ме виждаш; понякога - не, но завинаги да оставаш в сърцето ми... 21.01.2026 г., 22:14

Звук от Витлеем ❄️☃️🎄☃️❄️

На Данаил В дългите студени зимни нощи Ме топлиш с наметало от любов и греят Витлеемски сини хвощи, Отпращащи януарски зов. Ти чакаш ме в небе Библейско, Разпръснало наоколо звездици-сол, А улиците тихи старовремски Омайно пеят в си-бемол. Откривам те в светлинното дихание, Паважите от злато и от лед, и виждам те в безмерното сияние Със почерк на незрим поет. И питам се: кога ли ще е тука Рая Да сбъднем наш'та звездна синева Пред теб, светица аз, да се покая, Съпруга твоя вярна за всегда... 20.01.2026 г., 17:06

Зелена зима... ☃️❄️🎄❄️☃️

Топлият декемвийски вятър заравяше бели пръсти в зелените коси на градината. Бе Колядово време и слънцето бавно и морно бе почнало да се вдига над далечния хълм, изправен над града... Аз се гмурках в тишината и мечтаех за дърветата, които се виждаха от юг... Топли снаги, извисени иззад очертанията на слънцето... Молещи да презимуват този юг и да се гмурнат в лятото... Вятърът танцуваше с дряна, чиито пъпки чакаха да увенчаят новогодишната баница и да напомнят на древните обреди за дълголетие, плодородие, вълшебство, здраве, вечност, милосърдие и човечност... В чий ли хляб да потърсим човечността, като тя скотски бива изземана от хляба на ближния... Предателства в труда и изкарването на прехрана. Хората не са човеци, а скотове, които живеят за себе си и се радват на чуждото страдание. И колкото и да се опитваш да промениш нещо, никой не те слуша. Никой не те следва като слънчевите лъчи, оставящи пътеки в градината. Ти се бориш, опитваш се да прокараш път и пак си сам, недоносен с малкия си вързоп, по който изкачваш склона и се молиш на слънцето да те прибере... Животът е доведен до невъзможност, добрите хора страдат, а злите вилнеят и върлуват като разбойници, които не могат да бъдат спрени даже и от стражарите... 18.01.2026 г., 20:56

Зимна приказка ❄️☃️❄️

Зимата разстилаше сребърните си гирлянди и обкичваше с тях замръзналите дървета. Те приличаха на шалове, замръзнали в тишината. От студеното черно мене се ронеше снежец - като ситни диаманти, блещукащи в простора. Уличните лапми отразяваха неговото сияние от висотата на своята непостижимост. Аз вървях и се сливах с гледката. Наслаждавах се на зимния покой. И се мъчех да се сетя за себе си като бях дете и мечтаех за зимните светулки, които с бледа светлина огряваха пространството. И се вричах в тази вечност, в която зимата цареше, разгръщаше пазви и прибираше пътниците в себе си... 18.01.2026 г., 20:45