Самотен път... ❄️🛤❄️

На Данаил Ти мина и стъпките ти оставиха носталгия. Самотният път, виещ се покрай ката и гмуркащ се в януарската зима. Снежната киша бродеше под краката ти. Вятърът тихо се сгуши в яката ти и заспа. Неясната слънчева светлина бегло наподобяваше небосводи. Ти вървеше и заплиташе вихрушката на снежинките. Разобличаваше снежната им непълнота. И разлистваше студа в сърцата им. Вървеше и твоят път наподобяваше дихание. Ухание, носещо зима, хлад и неизвестност. Къде ли щеше да се скриеш? Отново ли в градския площад, разперващ пътищата си в неясни посоки... И после да заобиколиш и отново да се върнеш по баира, за да се прибереш. Този път те нямаше до хладилника, огрян от бледата слънчева светлина. И нямаше смисъл да те чакам на терасата - щеше ли да ми се сбъднеш, да ме поздравиш? Явно не бяхме предопределени да сме заедно. Ако някога се сбъднехме. До тогава мечтание. И снежни гълъби. И вихрушки. Зимна песен и зелени далечни хълмове. Градски простор и измислена жарава. Събуждах те в сънища, в които ми се сбъдваш. И дишаш заедно с мен. Явно никога нямаше да бъдеш другото ми Аз... А само една малка част от мен, незапълнена, недостатъчно отчетлива или голяма като зимен бор. Нямаше нужда да те измислям в замъци, в които мечтите бяха недействителни. Щях да те сънувам тук, на терасата, със студения зимен въздух, с бледото небе и случайната слънчева светлина, откраднала си малка пролука през ледените двери на небето. И ти отново щеше да минаваш, понякога да ме виждаш; понякога - не, но завинаги да оставаш в сърцето ми... 21.01.2026 г., 22:14