Древна среща 🍂❤️🍁❤️🍂

На Данаил Той се появи иззад ката и се насочи към магазина. Походката му издаваше неведомост, неопределеност и тайнство. Тя мина и сведе поглед. Беше го видяла, че я гледаше и се притесни. Гъстите ѝ ресници засенчиха прасковените ѝ бузи, облечени в златисто-перлен руж. Червената ѝ блуза ярко блестеше на слънцето. Червилото ѝ бе ярко като корал, а на главата ѝ проблясваше златиста диадема. Той се насочи към магазина и понечи да влезе, но се спря. Бе омаян от присъствието ѝ. И тръгна към нея. - Имам чувството, че те познавам отнякъде. - поде той. Тя замълча за миг. Топлият есенен ветрец нежно погали кестенявите ѝ коси, в които се вплитаха златните лъчи на слънцето. Тази среща и за нея не бе случайна - и тя имаше чувството, че се е срещала с него някъде преди. - Мисля, че и аз - отрони тя. - Искаш ли да се разходим? И поеха нагоре по сивия баир на малкия квартал. Пътят нататък се виеше като змия и водеше към църквата, след която имаше парк. Той носеше мрачни дрехи, но в присъствието му тя чувстваше сигурност и уют. Най-после една среща, която удовлетворяваше представите и търсенията ѝ. Тя изкачиха баира и улицата почна да се спуска надолу. Те доближиха обкованата с кралски и шиларкови орнаменти ограда на църквата, минаха покрай нея и стигнаха парка, където седнаха на пейка. Червените листа на дивия орех наблизо грееха като рубин, като истински пожар. От юг склонът на платото разстилаше разноцветния килим на есенните дървета. - Имам чувството, че съм била някъде с теб - отрони отново тя. Тази среща не бе сякаш отсега, а от много много отдавна. Сякаш се бе изтъркулила цяла една вечност, за да ги събере съдбата отново тук, където да се върнат от недовършеността на миналото. Той протегна ръка и я прегърна през рамо. Мъжката му топлина предразположи крехката ѝ женственост и тя се сгуши в обятията му. От колко малко време се познаваха и всъщност колко от отдавна... 31.10.2025 г., 14:47

Есенна багра 🍂🍁❤️🍁🍂

На Данаил ❤️🤎🧡🤎❤️ Той се появи иззад ъгъла, облечен в едно палто. Тя носеше червено палто, контрастиращо на неговата дреха. Когато се засякоха, потънаха в есенен танц. Листата се завихриха в многобагрена вихрушка. И цялата картина приличаше на картина на Моне с много романтичен щрих. Четвъртитият кат гордо обличаше сивата си снага в златните доспехи на слънцето. Кварталът занемя. От целувката, от романтиката, от вечността, въплътена само в един миг. В червените одежди на есента. В студената ласка на слънцето... 30.10.2025 г., 9:11

Студена светлина 💛🦇

Зад ката се боричкаха сиво-златните светлосенки на студения октомври. Студът пълзеше като змия и се криеше я в капчука, я във водосточната тръба или в шахтите. Есента избърсваше студените капки дъжд изпод червената си забрадка. Като дневни таласъми - неясни призраци. Като улеи ненастъпила вечност. Като прилепи, изгрели през деня, за да напомнят, че денят е просто отсъствие на нощ. И пак да се гмурнат зад ката, където да съберат посланията си за следващия ден... 29.10.2025 г., 11:01

Зефир 🌬🌌

На Данаил Искам да потъна в теб, завинаги да се изгубя, Водите ти да ме погълнат като лед И своята душевност да погубя, Пристанала ти като тих поет; И колкото и тайно туй да зву́чи, Скала да съм във необятния ти мир. Корабокрушение едно да се получи и после да ме няма в тоз всемир. Да бъда звѐзда, падащата анатема, Една господня клетва в тихия ефир И после, като сънотворна диадема, Похитител - непознатия зефир... 28.10.2025 г., 19:34

Емоционалният тормоз

Ивалина Трайкова Това е един от най-коварните и жестоки проблеми на обществото, понеже жертвата нито знае как да се защити, нито пък получава адекватна помощ от намесата на ближен (тук всички са ти чужди - предатели и заговорници), нито пък от институция, понеже "нямало достатъчно доказателства", "не можело да се докаже тормозът", "свидетелите също пасуват, понеже и на тях им харесва гаврата и подигравката" и тем подобни. Истината е, че емоционалният тормоз съсипва Човешката Личност. Без значение дали в училище или на работното място, няколко злодея се накупчват срещу теб по незнайно какви причини, които са ти непонятни, и започват системно да те подриват, обиждат, унижават, подиграват, сквернят и изравняват със земята, като това дори го правят публично, за да може гротескното им удоволствийце да се умножи и утвърди по размери. Ти нямаш никаква защита. И се възползват от уязвимостта ти, за да те мачкат. Всеки си мисли, че "грешката била в теб". Не. Грешката е в тях. Ти, който тормозиш, ти си за поправка. Ти си насилника. Стига вече сме те оневинявали и оправдавали с уютни и изгодни фразички като "жертвата го била предизвиквала". Щом нещо те предизвиква, значи имаш нерешен вътрешен конфликт. И той е в теб, а не в жертвата. Нямаш право да подриваш ничии самочувствие, чест и достойнство, само защото това ти осигурява кеф. 23.10.2025 г., 8:52

Вечерна липса ⚔️

На Данаил Тази вечер нямаше никой на магазина. Нямаше ги кварталните силуети. И сенки. И призраци. И нощни духове. А въздухът бе наситен с Него. С присъствието му. С трепетите и желанията му. Аз минах и го "видях". Беше там, кротко стаен зад ъгъла. Може би пиян. С разкопчана риза и обсебен от демони. И чувах смеха му. Мъжки, божествен. И виждах осанката му - прилична на викинг. Замислен за мен. Зад ката синееше. Уличната светлина хвърляше бледия си фосфор. А Той.. жужеше. Жужеше в мислите ми и във въздуха, подписан с мъжкия му автограф... 22.10.2025 г., 21:35

Мъжки размисли 👦💭

На Данаил Тя се появи в квартала в най-новата си феерична наситено тъмнолилава тюлена пола с еротична дантела по края. Той не можеше да не признае пред себе си, че, така облечена, тази жена поражда трепет и страст у него, устрем, който желае да бъде споделен. Тя мина със стройната си фигура и се отправи към магазина. Изящното ѝ тяло събуди неговото внимание: великолепно изваяна женска фигура с нежно изрязана талия, объл ханш и дълги стройни крака, обути в сандали с токчета. Бюстът ѝ леко се подаваше, повдигнат под блестящото ѝ розово бюстие. Нагоре шията и главата ѝ също бяха съвършени: изящни дълги мигли, удължени с черна спирала. Изразителни и дълбоки черни очи. Красиво изрязани устни, покрити с ярко червило. Нежни скули, облечени в златист и розовоперлен руж. Той не можеше да не си признае, че се влюбва в нея, а присъствието ѝ все повече го омайваше. Никога не бе виждал такава жена. Макар и да се срещаха понякога случайно из квартала, тя невинаги го забелязваше, а и той понякога тълкуваше усмивката и разсеяността ѝ като липса на внимание и интерес. Припомни си, че последния път, когато я бе видял, бе миналия месец, през юли, когато утринните лъчи я къпеха в тайнствена светлина. Самата тя беле светлина, защото, където и да се появеше, носеше вълшебство и мистика. Той се размечта. Дали и тя щеше да се влюби така в него? Той мина край кварталните къщи от миналия век и потъна в мислите си. Искаше му се да я заговори, но все не намираше смелост. Дали щеше някой ден да се запознае с нея? Тепърва щяхме да разберем. 21.10.2025 г., 21:29

Гълъбово 🕊

На Данаил Не съм те виждала известно време. Какво ли правиш? Загърнат в есенния студ? Подправен в есенните пейки в един стоманено-оранжев ден, наситен с гълъбовост. Къде ли се губиш? Кога ще те видя...? 20.10.2025 г., 9:31

Стоманен скрипт 🩶📜

Исках да напиша последната си проза и да умра. В сън. В съновидение. Да я погреба с гълъби. Да я надраскам с лед. Да я облека в черни паважи. И отмрели стъпки и дихания. Исках да напиша последната си проза. И в нея да вложа цялото си огорчение и отвращение от света. Да плуват в черния катран на сълзите ми. В стенанията ми. В мътилката на собствения си нравствен упадък. Да умреш. Защото не заслужаваш да живееш. Защото пречиш на добрите хора да живеят. 20.10.2025 г., 00:46

Слънчев ад ☀️👿

На Данаил През небето се процеждаха есенните лъчи, обесени на слънчевия ешафод. Тя си мислеше за него. И каква ли полза, щом обществото бе наситено с гибел. Морална смърт и предателства. Обществото на поквара и отвращение. Свят, в който трябва да се бориш, за да оцелееш. И нищо тук не ти е дадено даром, дори слънчевата светлина. Тук полагаемото бива превръщано в рядкост, а рядкостта - в полагаемо. Тук трябва да водиш неимоверни борби за това, което ти се полага. И като го получиш - вече ще си изхабен, обезверен и амортизиран. 19.10.2025 г., 15:36

На площада 🏫

На Данаил Не те рисувам по площада С уморени щрихи и откраднати пейзажи, А чакам да те срещна за награда Да се прокраднеш във квартала снажно, Отново да напомниш за онази есен, В която ние сгушихме се двама И пяхме нашта гълъбова песен, А огънят се криеше във храма. А огънят сега го няма. Отново във сърцата скрил се е. И чакам да го търсим двама, Отново на площада преоктрил се... 17.10.2025 г., 21:44

Какавидено 🐛

На Данаил 🦋 Не те търся... нито с поглед, нито а ласки Изгоря есента в предсмъртна никаквост Аз още те имам на площада С листата есенни и лятна какавидност, В която ние дадехме се двама. И дишахме лъчите летни А въздухът бе фосфорна измама, В която драматично те измислих тебе... 17.10.2025 г., 21:39

Златна есен 🍂🍁☀️🍁🍂

На Данаил 🤎❤️🧡💛🧡❤️🤎 Тя мина по алейката и го видя. Есенните лъчи озаряваха тялото му като златна аура. Листите падаха в своя обеден танц, а тя се влюбваше в него все повече и повече. Пласт по пласт разгръщане любовта си към него. Уханието на есента... Златистите воали на мечтанието... Танцът на тишината... Тази уединена вглъбеност, която прекрояваше мислите и ги връщаше в детството... Където те се срещаха в детската градина и се разпознава разпознаваха от минали животи... И сега започваше животът им... Наново... Начисто... С нови пейзажи и декори. С нови облици и действителности... Как ѝ липсваше детската градина и онези тайни влюбвания в първото момче. Онзи Милко, в когото не се бе влюбвала, но запомни името му. Запомни рождения му ден в снежната зима с тортата, опакована в прозрачен целофан на червени и жълти цветя... Онези игри, които никога нямаше да се повторят... Животът се търкаляше толкова бързо и дори да изживяваш всеки миг, не можеш да ги уловиш всичките. Те се нижат като броеница. Зрънце след зрънце... Мънисто след мънисто... Година след година... Завършваш градината с оцветявката на плодове и цветя, пращат те на училище, учиш числата... И все си мислиш, че да си възрастен е много по-лесно. А то същата трудност. Само че пт друг характер... 17.10.2025 г., 15:19

Бог

На Данаил Той прилича на бог. Северен бог. Мъдър бог. Нордически, скандинавски бог. Непознат бог. Бог, който прилича на малко дете, когато имитираше оня как онанирал в заведението за алкохолно-зависими. Бог, който ме вдъхновяваше. Да творя. Да мечтая. Да създавам. Да сътворявам. И да се потапям в мислите и чувствата си. Докато той минава край мен. Все тъй недосегаем. Все тъй познат и непознат едновременно. Гласът му бе дълбок като кладенец. Студен като река. Неведом като вятъра. Силен като океан. Рой самият беше водопад пт настроения. И присъствия. И неразгаданости. Той самият беше история, писана в бъдещето... 16.10.2025 г., 21:54

Площад "Оборище" 🏤

На Данаил 🧡 Него го нямаше на площад Оборище. Но сякаш беше тук. Беше навсякъде, където и да отидеше тя. Чувстваше присъствието му... Есенните листи падаха и обагряха земята и пейките в разноцветните си багри. Въздухът бе наситен с тишина. Небето тук-таме спускаше някоя синя нишка да обагри простора. През другото време бе сериозно и свъсено. И нашепваше за есента... 15.10.2025 г., 18:13

Единение 🍂🌄🍂

Смътните лъчи на захождащото слънце уморено озаряваха кревата ѝ през стоманените мрежи на небето. Тя искаше единение. И се бе загледала в небето, нашепващо ѝ тишина, меланхолия и тайнство. Най-после да се затвори в себе си и да поиска онова кътче забравеност, което бе изгубила отдавна. И го търсеше в градината под лозата. А то бе заровено в душата ѝ и скиташе в странство. Тя го намери. Разпъна. Възкръсна. И уедини себе си в неговата цялост... 15.10.2025 г., 17:58

Графитено-сияен ноември 🩶💛🩶

На Данаил ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Тя видя очертанията му пред магазина. Сивото ноемврийско слънце косо огряваше лицето му от склона. Той се загледа на запад и попи диханието на месеца. Есенните листи кротко се гонеха в неведома вихрушка. Той понамести шапката над челото си. Онази черна шапка, която винаги бе носел. И присъствието му ѝ създаде настроение. Тя го наблюдаваше. Танцът на диханието ѝ, което се вплиташе в неговото. Утринните лъчи, мъгляво изпросени от слънцето. Незабравимият му порив. Сиво-златистият ноември, който процеждаше лъчите си през графитеното небе... 15.10.2025 г., 11:01

Неведома нишка 🍃🌸🌺🌸🍃

На Данаил 💚🩷💚 (по Феромони - друг мой разказ от 9.04.2024 г.) Тя не можеше да спре да мисли за него. Не се познаваха, а изцяло бе завладял съзнанието ѝ. Откак се нанесе в квартала, тя го забеляза и той потъна под кожата ѝ. Някак може би и той ѝ нашепваше, че я обича. По пролетния въздух, в който танцуваха цъфнали розови листца... Тя се обсебваше от него и го желаеше силно. Възбуждаше я. Докосваше я, дори само като се появи. Дори само като мине бегло и ѝ оставяше въпросителни. "Забелязал ли я е, не я ли?" Тя мечтаеше. И тайно тъгуваше, защото не знаеше кога ще го види пак. Някаква неведома нишка ги свързваше и тя я усещаше. Искаше да се люби с него, да му се отдаде. Дали и той мислеше за нея? Дали я беше забелязал или просто бе бил любезен с нея? Тя гадаеше. На карти. И тайно плачеше в петък вечер, когато завали дъждът. Вече и април се изниза като броеница и настана май. И дъждът мокреше улиците. И тя го търсеше по влажния му път, през който го бе видяла през зеления април. И го нямаше. Дори към църквата, дори край дуварите на къщите или по малките калдаръмени пътечки. Той бе тайнство. И тишина. Присъствие. И шепот. И тя не можеше да надникне в мечтите му, да разбере, дали е там... 14.10.2025 г., 4:45

Есенно листо 🍂🍃🍁🍃🍂

На Данаил 🤎💚🧡💚🤎 ...И падам като еденно листо при присъствието ти... Достолепната ти мъжественост, която прониква в мен дори само с поглед. Прошарената ти коса, белег на власт. Очите ти, символ на мъжество и доблест. Осанката ти, пред която се разтапям. Присъствието ти, при което изгарям. И падам като малко есенно листо в нозете ти. Да ме владееш... Да ме имаш... Да ме докосваш и шептиш... Цяла вечност... 12.10.2025 г., 15:13

Тъмната къща 🏡🖤

На Данаил ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Той беше там. Изпиваше я. С глътките бира. А есенния въздух. С тайнствата и нашепванията. С тъмнината на къщата. С неизвестността там. Нея я нямаше. Тя бе вътре като призрак. Изпиваше го като дух. Като вода. Като вълшебство. Молеше се да политне С таласъмите и да го последва. Където и да иде. Но не, рой не тръгваше. И още по-добре! Тя виждаше присъствието му и му отпращаше любовните си усещания... 11.10.2025 г., 21:05

Сивата сова 🩶🦉🩶

На Данаил 🩶🤎🩶 Той тръгна нагоре по склона като пълзяща сова. Сивата улица, сивият дъжд, черното му яке, сивият квартал го поглъщаха в своята неведома рамка. Той се обърна само веднъж към мен. Но остана обърнат завинаги, дори гърбом. Към мен. Към душата ми. Към устрема ми. Към уединението ми. Към срещата ни. Към вечността, подписана с автограф. По сивия хлъзгав асфалт. По мокрия октомврийски студ. По графитения почерк на луната. По извивките на дъжда и сивотата на ежедневието... 11.10.2025 г., 10:10

Среднощен съд 💙⚖️

На Данаил Тази вечер катът се открояваше особено ясно. Графитената стена и улицата, сияйно огряна от спящия магазин. Мистиката, която витаеше във въздуха. Фосфорът, който жужеше заедно с демоните, и нашепваше присъствието ти. Улицата, която водеше към теб. Странството изпълващо вените ми. Уединението на нощта. Подсъдимата скамейка, на която се намирам, а ти - съдията срещу мен... 11.10.2025 г., 03:26

Картинно 🍂🍁🖼🍁🍂

Тя искаше да нарисува есента в рамка и да я окачи на стената си. Да пребъде в гвоздея на постоянството, в твърдостта на стената. В мекотата на тапетите, в зрелостта на отвеса. В древността на стаята. В шепота на паяжините... В кикота на праха... Тя искаше да нарисува есента. Да я сложи в златната рамка на забвението... И после - в писъка на вечността. Да пее за лястовици... За гълъби, които гукаха тихо над стрехите... И се сменяха летата, сменяха се есените, сменяха се сезоните... Кварталът беше все така постоянен; цветовете и настроенията - непостоянни... Сцената бе една и съща, а декорите - различни... 9.10.2025 г., 23:13

Буря 🌧🔥🌧

На Данаил 🤍🩶🧡🩶🤍 Тя го бе забелязала много отдавна. Откак се нанесе в малкото кварталче, това момче грабна вниманието ѝ. Обикновено момче, съвсем обикновено. Но в него имаше нещо необикновено. И тя го бе забелязала и искаше да го обагри, да го подсили. Свещената му мъжественост, тихият му огън, който доблестно пламтеше, когато той се появеше. Яркото му сияние на доблест и почтеност. Самоуверената му устойчивост, разкриваща мъжество и самоотверженост. Осанката му, излъчваща достолепие. Миналото му - бурно и метежно. Бурите и премеждията, които бе преживял. Животът на село, изпълнен с лишения. Престоите му в заведение за хора със зависимости. Абсолютната сволоч, която бе срещнал там. Груби, зли, арогантни хора, лишени от каквато и да било човещина, от каквото и да било разбиране. Равносилни на престъпници от жалък затвор. И той... Бе попаднал сред тях. Той, който за първи път започваше живота си и се сблъскваше с неговата сивота и мрак, неговите жестокости и несправедливости. И може би за да изгрее слънцето в него, да се изкачи до яркия си зенит, където да я срещне Нея, спасяващата го. Тази, която го забеляза. Тази, която му даде шанс да го измъкне от блатото на низостта, краха и упадъка. Тази, която единствена се влюби в него, докато другите жени търсеха пари, сметка, печалба и благоденствие. Тя избра трудния път. Скалистия. Този с премеждия. Този, в който имаше бури, вълнения, вихрушки, пориви на вятъра, порои и крушения. И после - пристанище. Пристанище, над което тихо изгряваше слънцето, потопено в съмненията. Облаците го пазеха като стоманена броня. И там... Те се сбъдват. На поляната, избягали от морската шир. И животът започва наново. И покълва една любов от забравата на времето... 9.10.2025 г., 10:18

Портокалова есен 💛✨️🍂✨️🍁🍊🍁✨️🍂✨️💛

На Данаил 💛✨️🍊✨️💛 Ден не минаваше без тя да мисли за него. Сивият влажен октомври, който плачеше отвън със сиви капки дъжд. Меката му енергия, която тя чувстваше като огън в тялото си. Топлият октомври, който бе под одеялото ѝ, в скута ѝ, в спомените и в мечтите ѝ. Така и лозата ставаше огнена, подпалена от ярките краски на есента. И влажните листи, които се слепваха, за да се сплотят. Гирляндите от думи, които тя редеше, за да украси (предколедно) лозата. Тихият двор, намокрен от влага, от пръст и от кал. И се носеше едно земно ухание. Един сплотен миг запечатано щастие. Един мокър облик тишина, тъга и почести. Едно природно знамение, предвещаващо щастие и златна любов, обсипана в портокаловите нотки на листата... 9.10.2025 г., 9:58

В топлината на дома... 🔥🏮🪔

Обичам да се сгуша в леглото си и да потъна в огъня на спомените си, а отвън октомври да вали... Със сивия си студен дъжд, стичащ се по улиците... Потъващ в забравата на времето и ронещ плачещата си символичност... Обичам полилеят в трапезарията да свети и да напомня на онова слънце, което изгубих през лятото... Което се гмурна като месечина в черната земя и забрави за мене... за да ме потърси в листата на лозата, вече мокри и слепнали от есенния дъжд... Обичам одеялото да ми шепти топлината си и да ме закотвя в обятията на спалнята ми, в която намирам покой и уединение... А вън реките да валят, да се влачат като змии и да потъват в неизвестни хоризонти... 7.10.2025 г., 19:53

До другото лято... ✨️💖✨️🩵✨️💖✨️🩵✨️

На Данаил 💖🩵💖🩵 Живея до другото лято. В което ще се срещнем... Ще възкръснат мечтите ни от злато и от син сапфир. Ще се преродят в лазурената нежност. Ще полетят в нежни розови облаци. И отново ще се гмурнат в тихия квартал. Където ще сме аз и ти. Сътворени, преродени, възкръснали от сивата зима... И отново съживени в бляскавите багри на лятото... 7.10.2025 г., 18:18

Воден октомври 🌧🌊

На Данаил 🩶💙🩶 И твоят дух кръжи над мен - Случаен пристан в океан-октомври, Прегръща ме във воден плен, Залива ме с любовни стомни. Политам без крила към теб И себе си в пространството ти търся. Не съм случайно аз поет. Защото музата ми в теб възкръсва... 7.10.2025 г., 9:22

Октомврийски дъжд 🩶🌧🩶

На Данаил 🌤 Тя искаше да се гмурне в сивия дъжд, който валеше. Валеше като из ведро и давеше улиците в мокрите си осанки, които като змии пълзяха по черния асфалт и се гмуркаха в скучните канализации. Искаше да събуе обувките и чорапите си и боса да върви в дъжда. Да сънува под небето как го среща... Да танцува под капките, а кварталът да записва настроенията ѝ! Скучният октомври, който валеше своята печал, своята кал. Магазинът, който затворен бродеше настроенията ѝ и ги пресъздаваше за нови утрини, в които не вали. В които слънцето като жълтък изгрява над хоризонта и разпуква жълтевината си в мокрото небе. Още една надежда, възкръснала като Феникс в есента. Още едно сърце огън, още една вечност, покълната от пазвите ѝ... 06.10.2025 г., 21:23

Градски прелести

Не, не ми се излиза по улиците. Да следвам градската проза по заучения ден. В неделя, когато парковете спят, тихо притихнали в есенната пазва. Погълнала спомени, градски архиви, мимолетни мигове, пространства и тишини. Аз редях своята нишка по дебелите пластове зима, недошла още. И се загръщах с шалове тишина. Нежни шепоти, обрани от утрото. И ги сгушвах в студената си пазва. Пазвата на миналото, която като черна камина поглъщаше всички изпитания. И те бягаха през комина да намерят своя уют. Своето спасение в синкавото небе, откраднало цвета си от един скален сапфир. Гмурнало се в непонятното на пространството. И призовало ни да го намерим тук... 05.10.2025 г., 12:19

Черна котка 🖤🐈‍⬛🖤

Имам си у нас една черна котка. Черна като мен. Плътна от безвремие. Нежна като ден. Сива като утрото. Влажна като вечността... Имам я и тя винаги сяда в скута ми, в гърдите ми. И мърка. Пои душата ми с вълшебства, с огъня на младостта и безгрижието. Ближе меката си козина с грапавия език на смелостта. И е огромна сигурност и мир за мен. Дава ми уют, пространство в есенния златен ден. В ярките лъчи, закотвени в градината. В почвените ярости, изригващи като кафяв вулкан. Дворът е вълшебен малък храм. А пък лозата - есенна зеленост в златните декори. И с душата ми не иска никога да спори. Винаги в акорд с вечността. И после... ражда се една мечта... 05.10.2025 г., 12:14

Есенна капка Космос 🍂🍁🪐🍁🍂

На Данаил 🤎💛🤎 Пияна съм от бира, защото бирата съдържа всички космоси, в които те търся. Всички галактики, планети и мъглявини. Всички отчуждения и трепети. Всички (не)завършености и травми, блуждаещи в нищото. Аз те търся в зърната кафе. Разпилени по масата ми. Отчуждени във фигури, непонятни за моето съзнание. Разпокъсани в слово и огън. Течна стомана и паметен миг. Стомна от ужас, пътека безвремие... Стол, обкован от златиста заученост, пътуваща във времето... Една лоза с полепнали краски есенен дъжд. Слънчеви пръски и затоплящ се октомврийски ден. Топлите ми подписи, които оълзят към теб и те настигат по графитения асфалт, драскащ съдбите ни... И потъва кварталът в есенна нежност, в цвят на безвремие, откраднат от меките лъчи на слънцето. И се давиш в съзнанието ми като кораб, помолил се за своя б(р)яг. И го намираш в утехата на пристана ми, тихия ми скут, удавен в черно. А бирата в широката ми розова чаша - тя просто е петолиние за нова напевност... 05.10.2025 г., 12:03

Мъжка прегръдка 🪽🪺🪽

На Данаил 🤍🩵🤍 Тя не можеше да замени с нищо горещата му прегръдка, по-ярка и от сто огъня, и от милион слънца, и от безброй горящи планети... Нещо толкова мъжко, силно и божествено, носещо безкрайния заряд на Вселената... Нещо, което ѝ показваше, че е Жена, без да се чувства смачкана и унищожена. Прегръдка, на която тя можеше да се довери, без да бъде осакатена и наранена, без допирът ѝ да прониже като шила душата ѝ. Прегръдка, която струваше цяла една вечност и когато се случи, сякаш никога не бе съществувало миналото... 05.10.2025 г., 11:11

Безсмъртен огън 🍂🍁🔥🍁🍂

На Данаил 🤎🧡💛🔥💛🧡🤎 Есента дойде и дните вече станаха по-студени. Слънцето като ярко яйце се надигаше над хладния изток, но студено хапеше с октомври октомврийската си нотка. Лятото бе оставило своя отпечатък тук. По беглите спомени и скучния лед, неслучен още. Тя не го търсеше, защото чувстваше присъствието му в стаята си. Стаята, в която лежеше и пишеше текстове на телефона си. И той възкръсваше в съзнанието ѝ като безсмъртен воин, който я спасяваше от мислите ѝ и окриляваше душата ѝ. Всеки миг в поезията ѝ бе вечност, която тя искаше да му подари като безсмъртен огън, с който да сгрее душата му... 05.10.2025 г., 10:59

Ефирна женственост ✨️🩷✨️

На Данаил Тя стоеше на терасата и ги наблюдаваше. Данаил бе по-дребен от приятеля си Иван и много по-мастит от него. Имаше нещо властно, доминантно и мазно в него - желанието за господство и контрол над другите, желанието за управление, притежание и владение. Тя се загледа в Данаил. Появата ѝ пред него му напомняше колко красива, истинна и съвършена може да е една жена; колко ефирна, бляскава и споделена. Тя винаги носеше красиви тоалети, умело съчетани с грим и златни аксесоари. Когато се появеше, диадемата ѝ издаваше царственост. Данаил винаги мечтаеше за нея. Мечтаеше как я обладава и потъва в дълбоката ѝ женственост със силното си мъжко влияние. Иван завиждаше на Данаил. Самият Иван бе бивш полицай и позицията му го бе накарала да вярва, че е човек с власт, недосегаем. Животът обаче бързо му обърна опакото си лице - това на безработицата и безпаричието, породени от недоброто му изпълнение на служебните задължения. Сега Иван се скиташе безработен и се чудеше към коя компания да се присламчи. Харесваше му дружбата с Данаил, понеже от нея черпеше сигурност, утеха и близост. Дидко му беше като оазис насред житейския океан. Понякога му завиждаше, защото той също искаше да има Ивалина, но не знаеше как да я доближи. А Дидко умееше да я предразполага и от това Иван на́й се дразнеше. Дидко се загледа в нея. Тя правеше тайнствени пируети на широката тераса, танцуваше и пееше. Истинска плячка за ръцете им. За нечистата им похот и желания. Дидко отново си представи как я обладава. Как влиза в нея и покорява лоното ѝ. Как обсебва вътрешността ѝ с мъжката си твърдост, устойчивост и непоколебимост. А тя му се отдава в свещената си болка, влага и женско безсилие. Обладаваше я. И толкова силно го усещаше, сякаш бе истина. Тя долавяше импулса и потъваше в него. Затваряше си очите, за да усети неговото присъствие... 05.10.2025 г., 00:10

Септемврийка утрин 🍂🌬

На Данаил 🤎🧡🤍 Една хладна септемврийска утрин тя погледна през прозореца. Иззад дантеленото ѝ перде се появи фигурата му, облечена в кафяво-сиво яке, захабено от годините. Строгият му вид издаваше решителност, а бакенбардите му - една достолепна мъжественост. Пак отиваше някъде. За поредната си имотна сделка, затова пътят му минаваше край къщата ѝ. После щеше да завие и свие покрай Кукления театър, а след това - да пресече кръстовището. Тя се замисли. Поредното лято се бе изтъркаляло и бе тупнало зад склона, удавено в боровите гори. Щяха да задухат ветрове. Да западат листа. Да настъпи дълбоката есен. Да се оголи магазинът и да завеят есенните вихрушки. И всичко щеше да оголее. Той и тя. Две голи тела, изправени едно срещу друго. Две голи души, очакващи единение. Две тайнства, копнеещи за сливане. И ди чакаха магическия ключ от отвъдното. Ключът, който щеше да им отключи Вечността... 04.10., 10:01; 5.10.2025, 00:18

Син залез 💙🌄💙

На Данаил 💙🧡💙 Пълзя към теб като змия И струните и нишките си вплитам Отново аз поезия шептя И мислите ми трепетно политат И ти ме чакаш там във залеза един В октомври роден син небесен вечен Назад оставих спомен невидим И той изгуби се в пространството далечно... 3.10.2025, 20:58

Графитено-оранжев... 🖤🩶🧡💛🧡🩶🖤

На Данаил 🖤🩶🧡💛🧡🩶🖤 Есента дойде и дъждовете заваляха. Ти пак щеше да минеш по своя път студен и влажен и да оставиш своята топла диря. Аз щях да те последвам като Тезей нишката на Ариадна, за да потърся любовта ти като малко горещо сърце в графитено-сивия и влажен октомври. Ще ме сгрееш с топлите си устни. С кадифеното си сърце. С черното си яке, в което се крие уютът на твоята прегръдка. В сивите мигове на есента, в ярките листи, в черните реки, в студената вода. Ще те търся в спомените си, облечени в твоята шапка. Която ти винаги слагаш и приличаш на неземен воин. Шапката, под която се крият светове... Светът, в който щях да те преоткрия... 03.10.2025 г., 12:57