Лилаво-оранжева пролет 💜🧡💜🧡

На Данаил 💜🧡💜🧡 ...И е мъртво. Чувам тайнствен шум; тук си, а те всъщност няма присъстваш в моя ум, Приютен във замъка от драма. Пролет е. Дърветата цъфтят, Цъфти и роклята в лилаво и оранжево Аз чакам да се преродя В сълза от вечност, тук изплакана... 31.03.2026 г., 16:02

Болка 🥀🩸

На Данаил Ти мен не можеш да ме нараниш. До такава степен съм свикнала с болката, че тя ми е второ Аз. Втора природа и душевност. Така че, отпусни се. Наранявай ме още повече. И когато закапе кръв от мен, да знаеш, че тя ще напои розата, която ще израсте от мен. Ще я обагри в червено. Тя ще разцъфне здрава, силна и красива. И когато ти се влюбиш в нея, тя вече няма да е твоя. Ще е на друг, която няма да я къса, скубе и наранява. И тогава можеш да си помечтаеш. Не за мен. А за онази, която някога те обичаше... 08.03.2026 г., 11:18

Демонична трапеза 😈🥘

Давиш мъката в алкохол, но тя не се дави, а отново е на повърхността. Може да плува. И затова е обзела съзнанието ти. Дави се единствено душата ти в собствените си сълзи и горест. И нищо не може да я утеши. Нито дъното. Нито тавана. Нито пръстта. Нито пепелта или угарките на цигарите, които допушваш. И вдишваш пепелта на дима, удавен в собственото си ревниво равноденствие. Което се вкупчва като пепел в началото на пролетта. Строи си кръст в гърдите ти и приканва демоните да пируват на твоята трапеза. Постлана с мъртва кърпа, празна безизразност и шепа трохи. Мръсните демони кълват плътта ти. Но не и душата ти. Тя отново се възражда да бъде тормозена в пустотата на нищото. И да ревнува от скучните амциози, които се съревновават за плътта ѝ. Искат да се гаврят с нея, но не и да я разберат. Защото да разбира може единствено този, който умее да страда. Този, който не страда, не познава и щастието... 02.03.2026 г., 20:54

Пролетна везна 💐⚖️💐

На Данаил 💖🧡💜💚💜🧡💖 ...И пак ще съмне розовият изгрев, нарисуван върху светлосиньото небе. Денят, вече мартенски, отново ще изгрее и ще се пробуди за новото слънце. Светлината вече беше по-дълга и разпъваше дългите си снаги над комините. А енергията му отново шумеше в стаята ми. В къщата и в двора ми, в който се разбуждаха пъпките. И скоро щяха да засияят с разноцветните си лица. Да заухаят на пролет. На младост, на дух и на равноденствие. Да, скоро слънцето щеше да се изравни с луната. И денят - с нощта. Силите на Светлината и на мрака скоро щяха да се съревновават. И да рисуват бурната си картина по небето. Този път щеше да надделее денят. А нощта позорно да се оттегли в покоите си. Тя бе спечелила битката тази есен и бе наложила присъствието си за цели няколко месеца. За цели два сезона, в които всичко умираше и се погребваше в сивата пръст. А сега... се възраждаше нивата пролет. С нови начала, нови палитри, нови платна и равноденствия... В които небесната везна щеше да тегли семената на яркото и на мрачното. Да следи, дали са в равновесие. И после да скрива блюдата и статива си за есенния изпит, в който небесният университет отново щеше да определя съдбата на хората... 02.03.2026 г., 6:49

Златна буря ✨️☁️✨️

Слънцето разстилаше пръстите си като златен килим по покълващата над студената черна земя резедава трева. Пролетта тепърва напомняше за себе си след дългия зимен студ. И прокрадваше златината си иззад стоманеното фередже на облаците, които свъсено свистяха над простора. И цялата тази картина ми напомняше на гръм, на трясък, на буря и великолепие, раждащо се от пъпките на клоните, които щяха да разпукат от среднощния си хлад. Аз погребвах душата си вътре в почвата и очаквах тя отново да покълне рано наесен, когато всичко щеше да умре. А аз да се съживя и да заприличам на спомен. На птица кръжаща из небето. Откована от веригите на бремето, което ме проклинаше със зейналата си злоба. Отключена от решетките на потисничеството, налагано ми от завистници и недоброжелатели. И да полетя. Нова и жизнена. С нов блясък, свобода и великолепие... 01.03.2026 г., 13:39