Камина в сърцето 🔥❤️‍🔥

На Даниел ❤️‍🔥🔥❤️‍🔥 Топлиш ме. В дългите студени тъмносини нощи на декември. Приютил си се в сърцето ми като в камина и твоят огън ми гори. Гори за мен и ме топли. Затопля тялото ми с горещите танци на движенията ти. Твоята фигура е незабравима за мен. Помня те пред магазина как ме гледаше и как показваше с поглед, че съм само твоя. Не ме даваше на никого друг. А тъмносиният декември валеше отвън своя сняг и студ. Нощта се спускаше като кулиса преди 5 вечерта и замрежваше простора с мрачния си плащ. Ти щеше да излезеш на магазина. Да ме чакаш да се прибера с бебето. Да видиш как запалвам трапезарията и домът ми светва като огнище в нощта. И оранжевият огън сгрява сапфирената нощ. И магазина. И кварталът затуптява като сърце, което сплотява къщите с коледните си жилки. Сега наближаваше Нова година и беше на прага. Ти бе толкова тук, че чувствах присъствието ти навсякъде... 28.12.2024 г., 17:31

Краят на годината 🎄❄️☃️🎆🎇

Краят на годината наближаваше и се чувстваше по дъхавото ухание на елховите клонки. По чувствения аромат на огнените мандарини. По коледните колачета, които украсяваха суровачките. По пуканките, които като огърлици ги обгръщаха. По гирляндите и разноцветните топли ма коледните елхи. По жилките на дряновите клонки. По пъпките им, които като топчета на корона блестяха, облечени в синия сняг. По тихата градина, заспиваща под зимния плащ. По коледните звънчета, които озвучаваха пътя на неведомите шейни. По настроението, което грееше в душите. По улиците, по които като във вени течеше снежната кръв. По бяло-сивото небе-предвестник на отиващата си година... И начало на нова, с нови надежди, мечти и вдъхновение. Годината си отиваше и искаше да остави тук последните си подписи сняг. Последните си коледни писма. Последното дихание и мечтание по сухия студен въздух. Навлажнен от изящните снежинки, които като балерини танцуваха по него. Броени дни и тази година щеше да си замине, нарамила раницата на нашите дела. Новата щеше да дойде с празни кошници и щеше да очаква да ги запълним само с любов и добри дела... 28.12.2024 г., 11:30

Самотна фигура

На Даниел Самотната ти фигура прегърбено приближаваше магазина. Приличаше на нощна граблива птица, която самотно щеше да грабне своята плячка. И да продължи пътя на усамотението и неизвестността. Присъствието ти издаваше вглъбеност и затвореност, тайнство и странност. Ти беше странник. Особняк. С особена съдба. Може би трудна, може би тежка. Но аз знаех, че Господ изпитва другите точно с такива хора. Точно с различните, страдащите, невписващите се. Точно с болните, с тези, които лесно могат да бъдат излъгани и измамени. И после наказваше насилниците и съдниците им особено жестоко. А аз те обичах. И щях да мина този си изпит пред Бог. Обичах те от мига, в който те видях. И нямаше да се откажа от теб никога... 28.12.2024 г., 11:10

Зимна топлина ❄️🌠🔥

На Даниел Тя се доближи до вратата и бръкна в чантата си да я отключи. Металният ключ ловко прещрака и тя отвори вратата. Първата ѝ работа бе да съблече черното си палто и да събуе обувките си. Отсрещното огледало нежно отрази изящната ѝ фигура. Тя съблече роклята си от тъмночервено кадифе и свали перлените си обеци и колие. Загледа се в отражението. А въздухът бе наситен толкова с него... Колко хубаво би било да е тук сега... Тя влезе в трапезарията и запали огромния полилей. Красивият ѝ дом бе обзаведен в мебели с изящни дърворезби. Тя запали камината. Щеше да мине време, докато стаята се затопли. Тя седна на дивана, тапициран в кралска тапицерия. "Какво ли правеше той сега?" - тази мисъл препускаше в главата ѝ като коледна шейна. А отвън в студа една фигура бавно премина наоколо. Бе на слабичък мъж, немного висок. Той се загледа в дома ѝ и забеляза, че свети. Топло му стана в душата. "Какво ли правеше тя сега?" - си помисли. "Дали да не я навестя?" Ненадейно на вратата ѝ се позвъни. "Кой ли звъни в този късен час?" - минаваше осем. Тя отвори прозореца и погледна. Отвън в студа стоеше той. В ръката си държеше три златни рози. - Мога ли да вляза при теб? - Разбира се, заповядай. Тя му подаде ключа и той влезе. - Много се радвам да те видя, ти си моята зимна топлина... 26.12.2024 г., 21:11÷41

Музика на душата... 🎼🎶🎵

На Даниел ❤️🧡❤️ Бе студен декемврийски ден, вторият ден на Коледа. Дъждът бе спрял да вали студените си мъгливи сълзи, защото студът ги бе вледенил и сега те падаха на кристали по тихата земя. Сякаш строшен кварцов кристал изтърсваше скъпоценните си камъчета. Улиците бавно потъваха в пухкавата пелерина и заспиваха в своя студен зимен сън. Той не бе излизал цял ден. Мислеше си за нея. Не я бе виждал от три дни. А и да излезеше, нямаше да я види в квартала. Тя не бе в къщата и домът ѝ изглеждаше тъмен и мрачен без нея. Той бе като едно малко туптящо сърце, когато тя си беше у дома, защото камината ѝ грееше и озаряваше взора със светлината и топлината си. Той отново погледна през прозореца. Спомни си за нея, за топлите ѝ усмивки, за подаръците, които му бе направила... И с всеки миг усещаше, че я обича все повече. Тази жена му липсваше като сол ключ от ръкописа на музикално произведение. Той искаше тя да бъде композитор на душата му, защото от много години там цареше какофония... 26.12.2024 г., 16:17

Коледна среща 🎄❄️☃️🎊🎉✨️🎆🎇

На Даниел ❤️✨️❤️✨️❤️✨️❤️✨️❤️ Беше Коледа, най-светлият празник на годината. Тя се прибираше в къщата си и ровеше в кокетната си малка чантичка за железния ключ. Даниел бе на магазина и я наблюдаваше заедно с другите мъже, своите приятели. Буря от чувства, страст и кипеж на емоции бушуваше в съзнанието му. Тялото му се загряваше при вида ѝ. Да я доближи ли, да остане неподвижен ли? Тия въпроси завладяваха главата му, а миговете течаха бързо и той не можеше да вземе решение. Накрая се реши. Тръгна към нея. Доближи я. Над него вечерната луна хвърляше огнена светлина и обагряше квартала в любовния си огън. - Здравей - поде той. - Честита Коледа! - Честита и на теб! - отвърна му тя и се усмихна. Тя го беше засичала много пъти в квартала и го харесваше също толкова, колкото и той нея - Много се радвам да те видя - не сме се засичали от седмица! - И на мен ми е приятно - отвърна тя и свенливо го погледна с тъмните си очи, замрежени от гъсти ресници. - Би ли искала да се видим утре? - Да, бих могла - съгласи се тя - бих искала да е на сладкарницата. - Можем да отидем и другаде - предложи той - но ако желаеш там, няма проблем. - Нека бъде в 10 на сладкарницата. - Страхотно! Очаквам милата ни среща! - промълви радостно той и се върна на магазина. Тя се прибра горе и запали лампата на трапезарията. Тя озари тихата и свята нощ. Даниел се върна на магазина. Другите мъже си смотолевиха нещо, но в същия миг осъзнаха, че похотта им не струва нищо и няма сила, по-голяма от Любовта... 25.12.2024 г., 18:43

Ковчеже на нежността... 👑✨️💎

На Даниел 👑✨️💎 Имам всичко, което може да направи една жена щастлива. И живея за още. Най-скъпото, което имам, е в душата ми - това, че те обичам... Това е моето ковчеже на Любовта изпълнено с диамантите на чувствата, рубините на страстта, розовия кварц на нежността, сапфирите на докосванията, изумрудите на споделеността, смарагдите на верността, карнеолите на топлотата, лазуритите на необята... Ти усещаш любовта ми... Трябва само да вземеш короната от ковчежето и да увенчаеш с нея главата си, за да си ми равностоен принц. Превземѝ ковчежето на моите мечти от олтара на чувствата ми и го сбъднѝ в обятията си. Неразривна е нашата връзка. Заедно сме, дори да не си до мен телом. Ти си заедно с мен за вечността... 25.12.2024 г., Коледа, 16:46÷18:55

Пожар на страстта 🔥❤️‍🔥🔥

На Даниел ❤️‍🔥❤️👑❤️❤️‍🔥 Тя се доближи до него с ваниловото си ухание. Топлият ѝ дъх навлажняваше устните му. Тя разтвори устните си и започна да го целува. Пожарът на страстта ѝ изгаряше кожата му. Никога не бе бил обичан така от жена. Никога не бе имал допир до жена. Със своите 40 години бе имал единствено въображаеми срещи с жени и тайнствени ръкоблудия. За наказание от отминали прераждания, когато бе бил насилник. Мъчител. Мародер и безчинник. Сега тя го събуждаше. Разпалваше огъня му на любовта и го приютяваше в уютна камина. В камината, в която щяха да свият семейно огнище. Тя бе красива и чувствена жена с ярко изразени и сочни устни, с които го пиеше. Имаше големи черни очи, покрити под абажура на гъстите ѝ и дълги ресници. Сатененият ѝ комбинезон с дантела ѝ придаваше едно неустоимо обаяние. Той потъваше в уханието и съблазънта ѝ. Те се доближиха на леглото и бавно легнаха. Той още нямаше опит с жените и бе малко притеснен и срамежлив. За първи път се докосваше до обителта на жена. И трябваше да оправдае олтара на храма, в който щеше да влезе. Членът му се втвърдяваше като стомана и скоро той щеше да я покори като средновековна крепост. Тя събуждаше мъжкото у него, мъжкото, което бе спало в него толкова години. Той се излегна отгоре ѝ и я целуна по шията. Ръцете му се плъзнаха по пълните ѝ гърди с розови ареоли и той ги целуна горещо. Мекотата им напомняше на гореща майчина прегръдка. Влажното ѝ лоно извираше като чист планински извор. Той искаше да утоли тази жажда. И влезе в нея с твърдината на мъжеството си. За първи път усещаше влагата на жена. Тя галеше нежно кожата му и го отключваше у него силата и твърдостта. Твърдостта, с която той покоравяше мекотата ѝ. Той потъваше в пещерата ѝ все по-навътре и разкриваше тайнствените ѝ загадки. Тя криеше толкова ребуси и карти за търсене на съкровища и той искаше да ги разгадае всичките. И после хващаше ръцете ѝ с неукротима мощ и сплотено доверие. Щеше ли да съумее да разгадае тайнствата ѝ? Да се откаже от езичеството и да въплъти смирението и нежността? Тя вече знаеше отговора. Защото чувстваше, че я обича... 24.12.2024 г., 14:08

Империя на любовта 👑❤️‍🔥💎

На Даниел Членът му се спускаше като сонда в дълбоките ѝ недра. Тя му се отдаваше напълно, за да му подари едно отвъдземно усещане. Той искаше да обладае всеки неин микрон. Да я покори напълно. Да достигне до Райския ѝ портал, където да се възкачи на трона на олтара ѝ. И от безчинник да се превърне в пазител. От воин в крал. И да царува там със златния си скиптър. Този, с който да покори царството ѝ и да го направи цяла империя. Империя, в която скиптърът и короната царуват равноправно; мъжкото и женското начало... 23.12.2024 г., 17:28 ...и Космосът се пръскаше на безброй звезди...

Ягодово ухание 🍓

на Даниел 🍓❤️🍓❤️🍓❤️🍓 Тя го любеше силно и страстно и вливаше в устните му нежния си ягодов дъх. Беше толкова красива - никога в живота си не бе срещал Жена като нея: толкова мистична, тайнствена, загадъчна, пленителна, опиянителна и изкусителна... Имаше фини, съвършени и нежни черти и никоя на света не бе толкова красива като нея - притежаваше един неповторим чар, луксозна изтънченост и изрядни телесни съотношения. Фини скули, нежни мимики чувствени кадифени устни, обли страни, съвършен нос, огромни, чувствени и страстни очи, дълбоки като Марианската падина. Той потъваше в тях и не искаше да се намери повече. Потъваше в розовите ѝ страни и се топлеше с южняшкото им ухание. Това бягство му струваше свободата, военния плен. Той искаше да е наложник на нейните мисли, чувства и настроения. Той не искаше да се освободи от тъмницата на нейното лоно, в което потъваше като в дълбок океан. Тя го изхвърляше на брега като удавник, за да покори и сушата ѝ, да се сгуши в нея и да утоли глада си с нейната плът... 23.12.2024 г., 13:54

Привидно

Много хора си мислят, че светът се развива, но това е само привидно. Само някои са богати. До време. До известна степен. Има все още много хора, които живеят в пълна бедност, пълна нищета и лишения. Нямат удобствата и богатствата, които имаме ние. Нямат този лукс и излишъци. Редно е всеки да дари. На някого. По нещо. За да бъде светът по-хубав... 23.12.2024 г., 09:39

Котва ⚓️

На Даниел Той потъна в нея като котва, акостирала на горещия ѝ южен бряг. Острият му член прониза дъното ѝ и намери в него убежище. Бе прекосил толкова океани и морета, докато я намери нея, уютния бряг, на който да хвърли котва и да потъне стремглаво и проникновено. Корабът му прегърна горещия ѝ плаж. Телата им се сляха в неумолим душевен допир. Той я обичаше толкова силно. Тя го бе примамила. От всички брегове тя успя да го притегли към себе си. Никоя друга не бе имала толкова силно магнетична привлекателност. Той бе хипнотизиран. Но не - той сам си избра да я обича. Той ли? Или жената винаги избираше мъжа, който да я избере... 23.12.2024 г., 4:54

Въздух и вода 🌪🌊

На Даниел 🩶💙🩶 Ние с теб бяхме един красив пример за свещения съюз между Въздуха и Водата. Мъжкото и женското начало. Той - летлив и свободен; тя - зависима и обсебваща. Той - независим и неуловим; тя - пленителна и пленяваща; той - мъжествен и силен; тя - женствена и слаба; той - логичен и мислещ; тя - чувствена и отдаваща се... Когато той се раздвижеше, тя бушуваше, когато той се развихреше, тя кипеше... Ураган и океан и двамата вилнееха в тандем... Две изначално стихии, съзидателно-рушителни в своята сила и мощ... Когато той потопеше своя конус в нея, тя му се отдаваше във водовъртеж... 23.12.2024 г., 02:31

Лоно

На Даниел 🩷🩷🩷 Той проникваше като кинжал в лоното ѝ и обладаваше горещата му, влажна и мека сърцевина. Тя искаше да му отдаде всичко, което притежава: устните си, страстта си, грехопадението си, молитвите си, вечностите си, сърцата и звездите си. Тя искаше да му се отдаде напълно и да изживява с него мигове на вселена. Мигове на пространствена вечност, несравнима с нищо досега. Едно отвъдземно, чутовно, неописуемо събитие, случващо се в утробата ѝ. Тя искаше да го приюти да безчинства в храма ѝ и да бъде наказан после. Наказан да ѝ пристане. Да ѝ пристане с любов... 23.12.2024 г., 01:53

Горещи устни ❤️‍🔥🔥💋

На Даниел ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Тя разтваряше горещите си червени устни, за да му позволи да проникне в нея и с душа, и с ум, и с тяло. И с дихание, и с меч, и със скиптър. Да бъде неин пазител и воин. Закрилник и похитител. Насилник и бог. Тя искаше той да бъде нейното всичко. И той оправдаваше желанията ѝ. Пустинята - самотните ѝ вопли. Дъждът - северното му дихание. Което щеше да се разтопи, за да я навали с любов... 23.12.2024 г., 01:45

Ден и нощ ☀️🌠🌒

На Даниел 💛💛🖤💛💛 Той си мислеше за нея ден и нощ, откак се запозна с нея. Тя не напускаше съзнанието му нито миг. Бе избрала душата му за свой храм и убежище и не смяташе да му изменя. Навън вилнееше декемврийският студ. Душата му бе камина, в която тя се топлеше. И гореше, откак тя го влюби в себе си още лятото. Знаеше, че идва зима и тря ва да се приюти някъде. Затова трябваше да го влюби още лятото. Юни я заглеждаше и се криеше зад ката. Юли не я забелязваше и това я нараняваше. Август началото тя плака, споделяйки със своя приятелка. Мислеше, че никога няма да я обикне. Но дойде средата на август и настъпи преображение. В църквата и в душата му. Той внезапно се влюби в нея. Търсеше я с поглед. Следеше кога излиза и кога влиза в къщата. Кога могат да се засекат. Представяше си как я люби горещо и страстно. Септември месец ѝ предложи връзка. Тя бе обвързана, не можеше да му предложи нищо. Октомври тя му подари подарък - свое стихотворение и рисунка. Ноември той вече я пазеше при вратата ѝ. И изяде бой от мъжа ѝ. А декември... Тя до такава степен живееше в него, че беше сърцето на пламъка. Най-горещата му среда, сърцевина. Ядрото, което щеше да избухне, за да се роди любовта им като възкресение или не - като рождеството Божие. Той я следеше и с поглед, и с мисъл, и с тяло. В сладкарницата, на площада, в квартала, пред къщата ѝ, до оградата ѝ - навсякъде. Тя бе потънала в кръвта му, в мислите му, той я вдишваше и издишваше и тя живееше около него като призрак, като невидима, но чувствена магия, която пленяваше сетивата и тялото му. Той не можеше да спре да си представя как я люби, как превзема меките ѝ кадифени гърди и ги целува, за да пие горещото им мляко. Той не можеше да спре да си представя как превзема лоното ѝ като непристъпна крепост, в която иска да потопи скверния си жезъл. Или меч, безчинствал на бойното поле. Сега той искаше да влезе в храм и да се пречисти от езичеството си, да се покръсти. И този храм да бъде нейното лоно, в което да потопи мъжеството си, а жадните ѝ устни да копнеят за още устрем, пронизване, взлом, набези и унищожение. Как се унищожава светиня и се гради после. С любов. И той искаше да бъде нейния рушител и спасител, насилник и пазител, безчинник и благодетел, любовник и любим, силен и слаб. С нея той бе слабосилен. Или в нея. Или тя в него. С нея той бе ден и нощ. Слънце и луна. Мрак и светлина. Алфата и омегата, началото и края. С нея той бе нещо несънувано. Невиждано, нечувано, неизпитвано и неизживявано досега. С нея той преоткриваше себе си. А в нея той откриваше богатствата на вечността... 23.12.2024 г., 01:26 Свещеният анх между оковите и свободата...

Суровият викинг

На Даниел 🩶🩶🩶 Той мина и ти се влюби в него. Имаше студено излъчване на суров викинг, идещ от север. И сивото стоманено небе потъваше в очите му и ги правеше още по-студени и страховити. То допълваше усещането, което той носеше като бойна раница на леко превития си гръб. Но не от тежести, а от скотщина. Да, имаше нещо първично у него, нещо, което и ти самата не можеше да определиш. Но със сигурност не бе извисено, божествено. Имаше нещо нисше у него. Нещо, което може би ти искаше да извисиш. Да го уловиш, да го шепнеш. Мина и спря за малко. Загледа се на север от дома ти - може би му липсваше родната Скандинавия. И ти го огледа. Свиреп безчински поглед. Набола червена брада. Прошарена коса. Типичен викинг. Неподражаем. Единствен по рода си. Такива други нямаше в града. Е, имаше още един и този вече му се превръщаше в съперник. Необратим съперник. Загледа се и се изсмя налудно. Имаше нещо странно както в излъчването му. Някаква неопределима затвореност, саможивост, неопределеност и студенина. И ти усети, че тази студенина те разпалва. Разпалва камината ти на страстта и любовта и ти го искаш. Не само да се любиш с него, но и да го покориш, кротнеш озаптиш и смириш. Та нали това е любовта - съюз между двама смирени, а не между една смирена и един необуздан. И пожар лумна в гърдите ти. И някаква невидима сила започна да те тегли към него. Ти напусна къщата и тръгна да ги следиш. Никой от квартала не знаеше, че следиш точно месо или пък че изобщо следиш някого. Само ти и той. Или само ти и ти. Защото той все още не знаеше за теб. Той те виждаше единствено с гърба си и всъщност изобщо не те виждаше. И това те натъжаваше. До степен, в която те караше да плачеш, да редиш карти с надеждата на благоприятно съчетание и добър развой на нещата. Щеше ли да се влюби в теб? Щеше ли да те забележи? Той се спусна по разместените плочки на старинното градско стълбище и продължи надолу. Къде ли щеше да отиде? И ти видя, че той завива наляво към църквата. Интересна посока. Особено за езичник. Дали беше знамение за някакво преображение? Ти още не знаеше. И това не ти даваше покой... 23.12.2024 г., 00:33

Викинг

на Даниел ❤️ Когато спечелиш любовта му, не се отдръпвай от нея. Спомнѝ си как искаше да го имаш, когато бе насилник, мародер, безчинник, викинг и ти се влюби в него. Това те възбуждаше и ти бленуваше за него до болка. Искаше да го покориш и да го направиш като себе си. Да го успокоиш и кротнеш. Не си ли вече влюбена в него? Или ти липсва старата му същност? А щеше да бъдеш щастлива с нея? Нима те възбужда това, че е необуздан, груб, див и греховно силен? О, да, това е истинско предизвикателство за една жена. Но от такъв мъж боли. Вярно, влюбеният мъж не е така интересен, но е истински. И е такъв, който никога няма да те нарани... 22.12.2024 г., 22 ч.

Сладко чувство 🍨🍰🧁

Сладкарницата като кукла се кипреше насред площада, облечена във всичките си торти. Тя гиздаво переше розовата си пелерина, обшита в сладостта на всички изкушения, намиращи се в нея. Този, който дръзнеше от опита от сладострастието, потъваше в изкушение и съблазън И лесно се поддаваше на другия пол. Кой ли щеше да мине сега? Кой ли щеше да влезе да си поръча торта? Той стоеше и причакваше някоя дама да се излъже да влезе в сладкарницата. Днес бе неделя и всички дами бяха у дома и кокетно се контеха пред огледалото. Самотните моми едва ли щяха да минат оттук. А и не всички бяха толкова красиви. Но дали пък той заслужаваше красива жена? Красива жена заслужава единствено този, който не държи да е красива. Който обича душата ѝ такава, каквато е. А външността - тя е само опаковката на подаръка. Щеше да получиш външността, единствено ако си оценил същността... 22.12.2024 г., 14:35

Предколедна градина 🍂🍁🎄🍁🍂

Изумрудената трева, обшита в наниза на перлената роса, влажно зеленееше в предколедната градина. Градината, извезана с кехлибарените и карнеолени листи от есента, бе загърната също и в кафевия шал на костеливите клони, които като ръце обгръщаха шията ѝ и я пазеха от обедния студ. Блокът изпъчваше снагата си в стремеж да достигне слънцето. То го огряваше и го обличаше в златна одежда. Аз смятах да откъсна една дрянова клонка за Нова година. Щеше да ни трябва за баницата с късмети, които да вплетем в нея и да ги наситим с добри благословии. Да, трябваше да се вярва в доброто и да се разпространява, защото само светлината и огъня щяха да спасят света, а не мракът и студът... 22.12.2024 г., 13:42

Проза в квартала

На Даниел Хладилникът стърчеше като пергел, обесен от твоята липса. Тя го обличаше в пространствена триизмерност и придаваше на квартала едно кубично, ръбато присъствие. Улиците течаха като реки и изплакваха сивия дъжд, отронван от небето. То ронеше декемврийските си сълзи и миеше покривите на къщите от спомените, които очакваха ново оживление. Нови куклени театри щяха да възкръснат в квартала, нови случки, срещи и стълпотворения. Или пък старите. В които се повтаряше всичко и се завърташе отново старият чекрък. Такава беше годината в квартала. Тук нищо ново не се случваше и сякаш времето бе спряло. Времето, което увенчаваше елхата с приказна звезда и светеше сънотворно. Дращеше съня с лъчите си и го събуждаше за новораждане... 22.12.2024 г., 10:16

Смелост

Изисква се смелост да докоснеш гърдите на жена. Докоснеш ли ги, значи си твърдо решен да я любиш. Любиш ли я, си длъжен да останеш, да я обичаш. Иначе какъв мъж си? И кой ще ти позволява да я използваш, без да ѝ предложиш нищо. Да, много двукраки казваха, че може и тя да те е използвала. За безценния ти член. Но не е така. Ти не струваш. Не струваш, ако чувствата ти не струват. Ако нямаш постоянство. Доблест. Чест, достойнство. Последователност. Не струваш, ако не можеш да предложиш нищо. Тогава недейнпредлага и гениталиите си. Никой няма нужда от тях. 22.12.2024 г., 9:59

Сладострастно изкушение 🍦🍧🍨🍭🧁🍰🍬

Розовата торта бе коронясана с рубинена черешка, която грееше надменно и гордо над сладострастната ѝ снага. Тя, възкачена на трона си-чинийка, очакваше да бъде изядена от онзи похотлив джентълмен, който пръв се домогнеше до нея. А кандидатите за ръката ѝ бяха много. Всеки искаше да я купи и протягаше ръце към скута ѝ, в който бяха загнездени мънички зрънца захар. Цялата сладкарница руменееше с призива си за вечна сладост. И примамваше посетителя с изкусителните си усмивки. Тайно насмигваше, и то толкова деликатно, че само изтънченото око можеше да долови призива. Или изтънчената похот. Нямаше значение, защото всеки искаше да влезе. Да си остави душата и да излезе. А тя като странстваща мъченица да се скрие зад тезгяха, където да вдъхнови сладкарите да напишат рецептата за нов кулинарен шедьовър. Душевната небесна синева... 22.12.2024 г., 02:44

Лунна свещ 🌕🕯

На върха на свещта бавно гореше луната и топеше восъка, който извираше от фитила и на естуари се вливаше в малката чинийка. В гъстото восъчно езеро - въглен и жар. 22.12.2024 г., 22.12.2024 г., 2:16

Теория на невероятността

На Даниел Безприсъственото му присъствие бавно обяздваше въздуха на невидимата колесница на неопределеността. Геометричните улици неусетно се вливаха в тайнствен чертеж, в който величините потъваха като в Марианската падина, само че земна. Целият пъкъл се побираше в един конус, стържещ недрата на земята да се обкичи с разкоша, който не притежава. Да, не, да, не... Цялата тази неведомост ми рисуваше теории на вероятностите, дали ще се сбъднеш. Да вземех ли маргаритка да късам? Беше декември и единствените цветя - късните хризантеми - бяха повехнали. Да късам ли и тях да гадая? Ти щеше да се случиш някога, независимо дали те чакам или не. Просто вселената решаваше. Когато ѝ се наместеше математиката...

Взлом 🔃

На Даниел ❤️‍🔥❤️‍🔥❤️‍🔥 Те се познаваха от много време и някакво тайнствено привличане прехвърчаше като сняг помежду им. Той все бе търсил удобен повод да я заговори, но винаги нещо ги отклоняваше. Сякаш невидима ръка чертаеше орбитите им и никога не ги пресичаше... До мига, в който Коледа наближаваше. Бе студен зимен ден с най-късите часове на годината. Налят със студ, въздухът тежеше като камбана, която скоро щеше да зазвъни. Ледените висулки увенчаваха капчука с изящно изваяни тиари, изографисани с леден подпис и печат. Тя излезе от магазина. Бе облечена в елегантно черно палто, тип дамски смокинг, и бе щастлива. Бързаше за някъде. Дали да вземе детето от ясла или да отиде при майка си? Бяха разделени със съпруга си и можеше да се каже, че е свободна. А и отдавна не бе на 20, за да плаче за такава разлъка. Просто се усмихваше, а под дългите ѝ мигли се криеха светещите пламъци на черните ѝ очи. Неусетно тя се сблъска с него. Той стоеше навън пред магазина и искаше да влезе. Но дали вътре или в самата нея? Той все още нямаше ключ за душата ѝ. И никой ключар не можеше да му помогне, дори бившият му съученик, който работеше наблизо. Погледите им се пресякоха и тя щеше да продължи пътя си нагоре към петдесетната църква, турския часовник или джамията. Да, беше много многорелигиозен квартал, в който всяка религия бе оставила своя подпис в лицето на разнородните храмове. Щяха да се разминат ако той не бе хванал ръката ѝ. Бе облечен в тъмносиво вълнено палти с вдигната яка и шал увенчаваше врата му. - Здравей - поде той. - Здравейте - отвърна тя, сякаш не го познаваше. Беше го засичала, но явно досега не се бе трогвала от появата му. Този път обаче бегъл пламък премина през гърдите ѝ и тя усети, че в нея припламва нещо. Може би любов, може би симпатия? Тепърва щяхме да разберем. - Не се познаваме, но се престраших да те заговоря. Аз съм Даниел, приятно ми е. - Каролина - отвърна тя и подаде ръката си, облечена в червена кожена ръкавица. - Би ли искала да отидем някъде? - гласът му звучеше топло, доверено и предразполагащо. - Бързам, но ще направя този жест към теб. Те се отправиха към близкото кафе, което уютно грееше с червената си светлина. Вътре бе топло и уютно. Тихият джаз приветливо огласяше пространството. Седнаха на малка маса в дъното на заведението. - Какво би искала да пиеш? - Чай с ром, ако е възможно. Той поръча на сервитьора, а на себе си - малко уиски. - Прехвърчат снежинки, нали? - Да! Наистина е много красиво... Неусетно разговорът им де затопляше все повече и предразполагаше към повече близост. Той се доближи до нея и кракът му се допря до елегантните ѝ крака, облечени в тънки черни чорапогащи. Той я целуна леко по бузата. Тя отвори очи и напудрените ѝ в деликатен розов руж страни поруменяха още повече. В гърдите ѝ вече гореше пожар. Пожар, който искаше да избухне из изящното ѝ деколте, напълнено с пищната ѝ гръд. Докато се опомнят, те вече бяха в къщата ѝ. Тя съблече палтото си и събу черните си високи обувки. Той стоеше насред стаята и се чудеше, дали да действа или да запази самообладание. Кръвта шумеше в него и той не можеше да овладее прилива ѝ. Сграбчи я нежно и внимателно и страстно започна да я целува. Ръцете му се спуснаха по шията ѝ, после по раменете и бавно тръгнаха към ханша. После се изкачиха нагоре и докоснаха гърдите ѝ. Импулс премина през цялото ѝ тяло. Нежният допир завихряше желанията ѝ като ураганен водовърт, в който тя искаше да потъне, независимо от последствията. Той бавно съблече роклята ѝ и я насочи към леглото. Черният ѝ сатенен сутиен блестеше с инкрустираните си в камъчета презрамки. Бикините ѝ бяха в коплект и примамливо проблеснаха. Часът бе към 4 и половина следобед и бе един от най-късите дни на годината. С най-дългите нощи. Той я повали на леглото и започна жадно да пие кожата ѝ. Искаше да изпие парфюма ѝ, тялото ѝ и всичките му петолиния, по които свиреше музиката на душата ѝ. Бавно свали сутиена ѝ и кзпълни устата си с островърхите ѝ гърди. Тъмночервените ѝ устни се отваряха като кадифян портал, с който искаха да го погълнат. А входът към райската ѝ градина се навлажняваше все повече. Неусетно той влезе в нея като с взлом. Не с такъв бе влязъл в къщата ѝ. Нито в душата ѝ. А бавно, нежно и страстно. С деликатен взлом, с който покоряваше лоното и психиката ѝ. Тя стенеше под неописуем екстаз. Такова сливане не ѝ се бе случвало скоро. Не и с такъв мародер. Който в минал живот бе бил безчинен викинг навярно. (Така го издаваше червеникавата му брада). А в този живот бе един легален крадец, който влизаше в женски души и не си тръгваше оттам... 22.12.2024 г., 01:11

Изказ

Изказът ми - гъвкав, ведър и скоклив, Звънък, жизнерадостен и весел - Пее своя танц звънлив Със мечтанието си по детски. Изказът ми - хладен и мъглив, Неприветлив, стиден и съдбовен; Понякога пък люто-пиперлив, Топъл, екзотичен и греховен... После инкрустира листа бял Със слова неведоми, многоезични, После пергаментът засия Във послания едни различни. Мъдрост цяла, нова книга - Туй ще нарисува той сега После ще се гмурне във интрига - В библиотеката една следа... 21.12.2024 г., 18:22

Коледна корона 🎄👑✨️🎇

Тъмносинята корона на нощта, инкрустирана в златните звезди, увенчаваше небето с царствения си блясък. На върха ѝ грееше великолепен диамант - Витлеемската звезда, предвещаваща щастливото знамение. Богът-слънце щеше да се роди след няколко дни, а Игнажден като кибрит запалваше камини, сърцата на хората и коледните украси. Всяка улица блестеше с невероятното сияние на вдъхновяващото събитие. Лицата на хората грееха от коледните лампички и мечтаеха да получат приказен подарък изработен в работилницата на елфи или на незнайните джуджета. Всяко дете увещаваше че е било послушно през годината и е вършило добри дела. Улиците като реки се вливаха в шествието, което сновеше надолу. Коледният пламък разпалваше сърцата. Витлеемската звезда петопръстно сочеше пътя на вселенското явление. Краят на един цикъл и завъртането на нов. Новораждане. Новоспасение. Новоизгрев. Новонадеждност. Новоизвисяване. Всичко се пречистваше от спомените на миналото, за да напише нови по пергамента на живота. И да ги увековечи в скрижалите на Бог, който очакваше хората да напишат добър шедьовър... 21.12.2024 г., 17:44

Диамантен дом 💎💒🏡💎

Златните портокали руменееха от оранжевото докосване на слънцето. Изумрудената градина, инкрустирана с плодовото им величие, туптеше като скъпоценен камък пред къщата. Равните ахатени камъни, подредени като шахматна дъска, водеха към преддверието ѝ, отвеждащо до лоното ѝ. А вътре нови чудеса. Златният лукс на интериора пъчеше великолепието си пред взора на всеки гост. Картини от масло, фруктиери, изпълнени с диамантени плодове, вази със сребърни цветя и златни клонки, смайващо великолепие... Аз се потапях в това изящество и четях мечтите си, описани наяве. Като сбъднатости излезли от сърцето ми. Люлеещ стол, на който се люлееше въображението ми и се претворяваше в разнобагрените картини, обкичващи стените като огърлици. Перлените колиета, криещи се в малките бижутерки. Обеци от любовна романтика, увенчана в тъмночервени рози. Арки от трендафил, който като розов кварц блестеше и предзнаменуваше споделена влюбеност... Стаи от любовен шепот, двойни легла с балдахин издялани изкусно от нар... Шкафове, криещи карти за съкровища, гримоари, заклинания и вълшебства... Скринове от летящи килими... Корони от бижута и вдъхновение... Бляскав дом на мечтите ти... 21.12.2024 г., 14:25

Вселенски празник 🌌👑✨️

Сатурн като градско конте бе изпъчил своите колани и заплашваше да ги захвърли в неизвестността. Още малко... И те се пръснаха като пръстени и заминаха чак на края на галактиката, където ги очакваше една неведома танцьорка. Надянаха се на стройното ѝ тяло и тя взе да ги върти. Бласкавите обръчи на Сатурн сега бяха цяла одежда на гъвкавостта редом с цялото ѝ блестящо облекло. Сега галактиката ликуваше своя пространствен отговор на това неведомо събитие. Декорите - мъглявини в цикламено, лилаво и розово. Все неведоми цветове. Все неведоми светлини и мечтания. И целият Космос бе дискотека, в която пулсираха неутронни звезди. Диджеят - самият Господ - определяше ритъма на музиката от своя пулт. Танцуващите планети и звезди се веселяха на този могъщ вселенски празник. Скоро щеше да се роди Слънцето и те го посрещаха с почести и песнопения. Целият планетарен ансамбъл включваше акушери, кръстници и бавачки. Вселената-родилка очакваше своя паметен миг. Мигът, в който щеше да се роди безвремието или времето, в което тя за безброен път да отбележи своето тайнствено съществуване... 21.12.2024 г., 13:43

Площад за сбъднати мечти

На Даниел В мен живеят малките нишки от площада на сбъднати мечти, на който се разминавахме, за да се съберем пак. Ахатените тротоари помнеха стъпките ни и разписваха ходилата ни с автографа на малкия квартал. Толкова изящество около тайната ми градина... До чиято ограда ти обичаше да приставаш. Сбъдвайки пророчеството на твоя познайник. Той предрече, че ще стоиш до оградата ми, макар и да не го вярвах. Никога не мислех, че ще се влюбиш в мен. И ето, че сега бе истина. Истина, излюпваща се като слънце на малкия площад. И сгряваща сърцето ми. Дали сгряваше твоето? Дъждовното бе, че бях обвързана и не можех да ти предложа нацяло любовта си. А само частично. Малката платоника, която чувстваш, струяща от сърцето ми, се вливаше с делта в съзнанието ти и я обгръщаше океанът на твоя необят. Ние бяхме неразривно свързани и никога нямаше да се разделим, каквото и да стане. Моя сродна душа, мой къс от мен, парче, издялано като дърворезба от фините ръце на изкусния създател. Той бе вложил дъх и сила в нашето сътворение. Откога ли съществувах? Каква ли съм била в предишните си животи, винаги ли съм била човек или съм била създадена като по-нисше същество? Какъв ли си бил ти (и жалко, че не си другото ми Аз - там любовта е много по-силна и истинска. Но нищо, аз вярвам, че би могъл да ме покриваш също така нацяло, както правеше и Той. Не знаех загадките на вселената. А само тези на малкия площад, на който се сбъдваха мечтите... 21.12.2024 г., 13:31

Пламъчно ❤️‍🔥

На Даниел Ще намериш сърцата обгърнати в огън И бавно по тях ще вървиш Пътят твой се руши като стомна И дъхът ти отново кърви. Там те чака стоманени песни, Гръмки глъчки, сковани от лед И стенания, гневно-телесни Са оставили призрачен плет. Ще ме найдеш там, дето гората червена В сини пламъци гасне от бес В пепелта му стоманена, мъртвородена Ще възкръсне Феникс с финес... 20.12.2024 г., 21:22

Надтебна

На Борислав (приятеля на Росен) една средномайска среща през 2015 г. Ти мина и взорът ти бе вторачен в неясната представа на града. Походката ти издаваше една изтънчена никаквост, потопена в сивата ти дреха. След теб дирите ти оставяха ямки от пустош, които се гмуркаха в редкия асфалт. И цялата тази безобразност създаваше едно чувство на безчувственост. Аз спрях и се замислих над това абнормално явление. И нямаше какво да мисля, имайки предвид, че то бе една недомислена измислица. И се губеше в кирпичените строежи на прикритата ти охолност. И рушеше самолюбието на другите. Кога ли щях да издам нещо? Може би, когато те довърша. А ти си бе една недовършена довършица. И само чакаше някой да те издаде. Било издателство или предател. Колко грозно звучи, нали? Но аз нямах навика да задавам въпроси на читателя. Аз просто отговарях на тях. И исках да получа приемлива неприемственост. Каквато и винаги получавах, без дори да съм я искала. А ти може да си надменен, обаче аз съм надтебна. Над мен стоеше единствено светлосинята земя. В краката ми - кафявото небе. Около мен - пространствената педантичност. Която строго изпитваше ръцете ми да творят... 20.12.2024 г., 22:25

Субреално

Пурпурният дъжд гръмко се изливаше върху лилавите склонове на града и потъваше в тъмносивите му ямки. Той се давеше в писма от несбъдната безнадеждност и островърхо смотоляваше преддверията на ада, в който му предстоеше да влезе. Аз се гмурках в подсъзнанията на западните вечности, които залезно отразяваха северното му сияние. И всичко бе толкова нереално в своята реалност, че целият сюр изглеждаше субреален. Можеше само да се повие в кърпите на несбъднатата вечност, която го зовеше. Можехме само да гадаем. Дъждът изпъстряше града със сивата си дъга от зооморфна мъртвина и шептеше тайнства, необясними за сухото око. Къде ли да се дена? Целият град ми беше враг и такъв щеше да си остане завинаги. Където и да се гмурнех, откривах гробище. Огласено от шепотите ма гаргите, които разпаряха въздуха като строшени черепи. Където и да погледнех, мрак. Вече бе залязъл дъждът. И пурпурният оттенък също. Сега лилави дяволи се разхождаха по улиците и стържеха небето с поривистите си рога. По фасадите на сградите - накацали гаргойли и птерпдактили чакаха обособен случай да нападнат. Да де хвърлят и с челични нокти да нападнат минувача. Добре. Съседната къща бе оранжева. Можех да се стопля от цвета ѝ само. Но ми трябваше и телесна топлина. Имаше ли зад нея камина? Но не. Оттатъшната ѝ фасада бе сломена. От изневери и интриги. Така се бе съсипало цялото това семейство н комшията, който искаше да ме въвлече в плетеницата си от подмолни потайности. Напред - синя къща. Стара странноприемница. Бивше кафене. Един мой сън, в който се срещнах с момче, което ме обичаше. Нищо, че не беше на моето интелектуално ниво (в съня ми). За действителността не знаех. Аз сънувах, вървейки, и търсех къща, в която да се скрия. Тази удобна ли беше? Можех ли да седна на прогнилите пейки от бившия бар и да си представям, че вътре има камина? Щях да се аабстрахирам от спомена за момчето. И за всичките несбъднати любови досега. Щях да редя ново петолиние с нов сол ключ. Сол-ключ или пипер-ключ? Слънчев или лунен ключ? Това тепърва щеше да се установява. Зависи от нишката, която проточех. Ако вложен повече нюанс, можеше да стане и злато. Или пък ако бях добър алхимик. Макар че в химията никак не ме бива. В алхимията може би малко повече. Виж, това херметиците и маговете биха казали. Дотогава само Щях да си нося тъмносинята шапка на безброй звезди и Щях да ги броя до следващото заспиване. Като овце, нуждаещи се от пастир. Такива бяха всичките ми мисли. Искаха строяване, за да могат да са единни. Понеже все се разединяваха, хаотично-неподвластни на изтънчената си жизненост. Нали все пак бях жена. А жените са много непредсказуеми. Бях ли простонстраничен наблюдател на самата себе си? Това дори Вселената не можеше да знае, понеже тя очакваше ние да я водим. Ако всекинсе движеше хаотично, можеше ли тя да се сблъска с пространствена галактика и да се счупи цялата ѝ енергия? Виж, това не можехме да знаем. Не бях завършила още прозата си, а само усмотрението ми щеше да определи орбитата... 20.12.2024 г., 18:48

Драгоценната градина 👑🌹🏵🌿🌳🌴

Смарагдовозелените смокини разперваха петопръстните си листи и грееха с аметистовите си плодове, блещукащи като фосфор на лунната светлина. Тя изпридаше нишките на воала, по който се спускаха звездите и се гмуркаха в къснолятната градина. Есенните листа като кехлибари светеха в огнището на земята, затоплено от летния ѝ скут. То чакаше октомври да го приюти в есенното си убежище. И да заблести на есенното слънце, обшито в дъхаво ухание. Цялата градина заспиваше в есенната си умора. А само лятото кипеше от рубинени череши, цитринови праскови и кварцови вишни. Какво съкровище бе тази градина. Цялата палитра на всички скъпоценни камъни. Оставаше само някой художник да обагри четката си с тях и да инкрустира картината на живота с нейните брилянти... 20.12.2024 г., 15:57

Тис 🎄🌹🌿

Смарагдовият тис разперваше иглолистните си пръсти към сапфиреното небе и изпъстряше аметистовия въздух с лъчението на рубинените си пръстени, с които бе инкрустирана тъмнозелената му снага. Той се извисяваше над нефритената земя и рисуваше въздуха с коледни ухания. Да, беше Игнажден и той възпламеняваше искрата на огъня с червеното на своите ириси. Те се взираха в минувачите, които минаваха пинсредната алея. Всеки бе сгушен в яката си от невяра, злобани несгоди и вярваше единствено в неверието. Никой дори не се и поспираше фа го зърне. А той бе обкичен в гирляндите на вечнозелената си орис. Тя разстилаше въздуха с вречености и знамения. Какво ли щеше да се случи през идущата година? Съдбата се пишеше сега, на чекръка в навечерието на Новораждането на слънцето. Да, богът-слънце щеше да се роди. За безброен път. За кой път? Само Вселената знаеше. Нищо нямаше нито начало, нито край, защото всичко се въртешв в един вечен чекрък, дармачакрата на живота, поверието и суеверията. Кой ли ги познаваше? Този, който вярваше в тях. А дори и да не вярваше, те щяха да му се случат. Защото за едни тисът беше еликсир; за други - отрова. И всичко зависеше от това как работиш с енергиите... 20.12.2024 г., 15:43

Мисли... 📜

Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи или изплати. Сам носиш отговорност за всяка своя мисъл, действие или постъпка. И не забравяй, че пред Господа си сам. Сам ще се изправяш един ден пред Него. Ще имаш ли очи? В някои случаи съжаляваш, ако не действаш; в други - ако си действал. Как да постъпиш, като не знаеш как би се почувствал в единия или в другия случай? Кое те наранява повече: да признаеш чувствата си или да ги оставиш непризнати? И в двата случая не можеш да знаеш какво би станало в единия или в другия случай. Слушай сърцето си. То знае верния отговор. Утайката с пари е много вредно явление. Утайката, има ли пари, се има за каймак, затова гледа да потъне каймакът, за да е на повърхността утайката. Мерзавецът вижда ответа ти, но не вижда собствената си постъпка, която го е предизвикала. Утайката, добие ли пари, олеква, излиза на повърхността и става каймак. Винаги помнѝ кой как е постъпил с теб. Повечето не заслужават приятелството ти. Владей себе си. Чувствата си, мислите и настроенията си. Така ще подредиш по-нататъшния си живот. Допуснеш ли дори секунда хаос, този хаос става лавина. Когато живееш в общество с по-нисши от теб, те ще гледат да те подбият. Дразни ги височината ти. Да владееш себе си е трудно. Ако овладяваш себе си във всеки един миг, това е истинско постижение. В някои случаи можеш да останеш сам. Приемѝ съдбата си. Запазѝ честта и достойнството си. Не ставай уязвим, споделяйки слабостите си. Не разкривай нищо от това, което мислиш и чувстваш. Така ставаш лесна плячка в ръцете на врага. Това гнусно общество те кара да правиш какви ли не всевъзможни небивалици, за да оцелееш в него. От това да занижиш самооценката си до това да се продадеш. Правилният въпрос не е аз какво правя. Правилният въпрос е ти какво ме гледаш. Грешна си. Смирѝ се повече. В общество на простолюдия е така: подбиват те, унижават те, подриват ти Личността, самооценката и те карат да се чувстваш виновен за нещо, което не си: самата ти същност. Не разбират, че грешката е в тях, че не са се научили да те приемат такъв, какъвто си. Ще има мигове, в които много ще те боли. Опитай се да ги преодолееш сам. Не споделяй нищо с никого. Между мъжа и жената съществува онази студена война, в която който първи разкрие чувствата си, губи войната. Мерзавецът се чувства защитен, когато е придружен от тълпи овце като себе си. Когато са много, са силни. Разединѝ ги и ще видиш колко са слаби и жалки. Мерзавецът се чувства добре, единствено когато причини зло. Особено на свестен човек. Така той ликува и придава мним смисъл на нищожното си съществуване. Само мерзавецът иска да те поправи. Стойностният човек те приема такъв, какъвто си. Не търсете мъж, който със зъби сваля сутиена ви, а който с ръце ви го закопчава. Ако си гаден, съдбата винаги ще намери начин как да ти го върне по най-гадния начин. Думата има стойност единствено тогава, когато се оправдае. Една дума може както да съживи един човек, така и да го убие. Винаги използвай съживяващи думи. Простѝ на врага си. Бог ще се заеме с него. Не бъдѝ зъл да мъстиш и да раздаваш правосъдие. Словото е красив начин да нарисуваш с думи това, което виждаш със сърцето си...

Най-скъпата дреха 👗🧥

(Бляскава съблазън) ✨️💛✨️ И помнѝ, че съблазънта е облечена бляскаво. Но когато я съблечеш, е гола. Като истината. Защото истината винаги е гола, ако не е облечена с Любов. И Любовта е най-скъпата и топла дреха, с която можеш да се облечеш. Тя ще те топли за вечността. Тя ще ти носи гайтаните на мира, доверието и благочестието. Пайетите на споделената страст. Ресните на изобилието. Ширитите на удоволствието. Ръкавите на споделеността. И на труда. Подкрепата и градежа на дома и семейството. Това е най-скъпата дреха. Любовта. Защото, имаш ли Любов, имаш всичко. Имаш ли съблазън, имаш лъжа, дявол, задкулисие и проклятие... 20.12.2024 г., 10:48

Самотно страдане...

Когато се влюбиш в човек, с когото знаеш, че не можеш да имаш нищо, поради ред обстоятелства: обвързан си, трябва да заминаваш за друг град или други причини, най-мъдрото нещо, което можеш да направиш, е просто да си страдаш сам. Не е редно да го караш да те забележи, ако сам не те е забелязал. Не е редно да се запознаваш с него, ако сам той не дойде. Просто си страдаш сам. Това е най-мъдрото. Да, боли. Той не знае, че го обичаш. Но ако пък знае, какво можеш да му предложиш? Само една гола съблазън. Ами ако поиска повече? Може да се стигне до прелюбодейство, изневяра. Двойна връзка. Допълнителни усложнения. Ревност, гняв. Побоища. И дори смърт. От една съблазън. От едно неприемане на обстоятелствата. Не можеш да бъдеш с него - приемаш го. Няма смисъл да променяш нещата. Ще си останете непознати. Ще се разминавате в квартала. Ще знаеш, че е толкова близо, а така далеч. Ще кървиш, ще болиш. Без той да знае. Той няма да ти обръща внимание. Може и дори да не знае за съществуването ти. И теб ще те измъчва това, че той не знае за любовта ти. Ще минава край вас. И няма дори да се заглежда в дома ти. Ще плачеш. Ще те боли. Но ти трябва да поемеш болката. Защо да я носи той? Твоето влюбване е било твой избор. Или случайност. Той не може да носи отговорност за чувствата ти. Защо да сърада той за нещо, за което не е виновен? Ще си страдаш сама. Като малката русалка. Ако трябваше да е в живота ти, щеше да бъде. Сам щеше да дойде при теб. Дабте заговори. Да те покани някъде. Ако те беше забелязал. Ако се беше влюбил в теб. Щом не го е направил, значи не те е забелязал. Значи не се е влюбил. Приемаш си съдбата. Няма да те забележи. Няма да се влюби. Ще чакаш някогашен миг на случване. Може да е и след 1000 години. А може да е в следващия миг. Това не знаеш. Защото всичко е в ръцете на съдбата... 20.12.2024 г., 10:34

Напразни надежди

Д. Той няма много основания да те обича. Ти го нарани. Обезчести. Даде му напразна надежда. Прелъсти го, без да можеш нищо да му дадеш. Само въздух. Само голи целувки и кухи съблазни. Само терасен звън. А момчето беше толкова доблестно и можеше да ти предложи всичко. Любовта си. Надеждите си. Упованията си. Това е най-скъпото, което можеш да получиш от един мъж. А ти го прахоса на вятъра... 20.12.2024 г., 10:13

Благосклонно 💚🩶💚

На Даниел 💚🩶💚 Комшия си ми, бавно плаваш По бляскавия небосвод, А после спускаш се, оставаш Тъй близичко до моя вход- Очакваш пак да се покажа Да си прошепнем платоническа любов И с устни ти нечуто да ми изкажеш Своя влюбен, предан и дочакан зов - Аз чакам него още от априла, Когато влюбих се във теб И дебнех тебе като самовила: Дали ще се разчупи твоя лед? Дали ще ме обикнеш или ще си плащам С душевното си портмоне С душата си до болка ще изплащам За счупеното си сърце. Но беше благосклонна тази съ́дба, Любовта ти бе подарък мой. Сега животът ми потръгва След този пламенен завой... 20.12.2024 г., 00:57

Въпроси и отговори...

- Ако ние си избираме предизвикателствата във всеки живот, то тогава законът за кармата напълно отпада. Кое от двете е вярно: че сегашният ни живот е следствие от предишни наши избори в минали животи или че всеки наш живот се избира независимо от делата ни в предишните? - Няма еднозначен отговор. Може да е както едното, така и другото. Могат да са както взаимосвързани, така и самостойни. А защо не и двете. Може пък понякога да избираме да се разделим с някого, да приемем той да ни напусне, а в следващото прераждане ние да го напуснем, за да възстановим равновесието. Понякога законът за кармата напълно отпада, когато има прошка. Понякога случващото се е неподвластно на извършената карма - може да е просто изпитание, дали съумяваме да запазим Любовта в себе си, дори тогава, когато не се случва така, както ние искаме... 19.12.2024 г., 16:55

Слънчево раждане ☀️❄️🌄

Слънцето се търкаляше като питка над баира и пилееше златните си трохи по склона му. Те залепваха по боровете и оставаха там като нежни лъчисти сияния. Слънцето скоро щеше да се роди. Да изправи глава от зимния си креват. И слънцестоящо да надвисне над бездната на живота. Да я облагороди с кал, знамения и пророчества. Да изпълни кошниците с приливни мечти. Да благоденства заедно с времето. Да изпъстри небето с копринени конци. Да затвори всички предразсъдъци. Да се разпилее по шепите на вятъра. Фа се сбъдне от изток и да пребъдва на запад. Да погали страните на града с многоръкото си дарование. Да затопли стените на къщите и да им остави нежен златист автограф. Да изрисува нишки по асфалта, нишки, водещи към вечността. Или пък Шуменската крепост, където да се скрие в купата и бавно да пусне корени към тъмницатата. Да влее в почвите реки от светлина. Да обагри отвъдното със спасение и вярност. Да сбъдва всеки градус, всеки щрих. Да оцвети подаръците в многолики багри, които да отразяват радостта на децата и възрастните. Да затопли сърцата и да се сгуши в тях. Да смири непоклатимите. Гневните. Осъдителните. Алчните. Да окъпе в светлина двора ми и да го облече в зеления халат на пролетната резеда. Да измете листите, останали от есента. Да възкръсне като песнопение и да се увековечи в небето. Да разпростре лъчите си и да избродира облаците в златотъкана бродерия. Да измие покривите от сивия мрак. И да възкръсне за нови изпитания. Чекръкът отново се завъртя, за безброен път. И щеше да продължи да се върти до безконечност. Просто виждахме различните лица на слънцето, различните точки, по които то минаваше по чекръка. Всичките проявления на самия Господ. Всички зодии, еманации, вдъхновения и жизнени сбъднатости. Ние просто виждахме една малка част от неговия безкраен път... 19.12.2024 г., 14:34

Утрин 🌄

На Даниел Като настане утрин и всичките ми страхове се разсеят... Прости знам, че Космосът се е завъртял и ни отрежда още една среща. Ще съвпаднат още планети, ще съвпаднем и ние на малкия площад. Където ще се осъществят мечтите ни... 18.12.2024 г., 08:46

Болка

На Даниел Толкова ме боли, че чак реки от кръв валят от мен и се гмуркат на естуари в тъмночерната земя. Там погребват топлината и въжделенията си. Дали ще те видя някога? Вятърът като ехо отекваше воплите ми и ги запращаше на запад, през геометричните улици на квартала. Те дали щяха да стигнат до теб? Дали зимата щеше да ри предаде посланието ми. А колко кратко бе лятото и колко неведоми посланията ти. Когато се появеше из входа на блока. На магазина. И кратките ни срещи оставяха огромни бразди в душата ми. Бразди на болка и несбъднатост. На плач и молитви. На стенания и скръстени пред Бог ръце. Дали щеше да те пази? Дали щях да те виждам? Цялата тази несбъднатост разяждаше сърцето ми. Тошкова много тайнство в един непосветен стих. Толкова много недоизказаност. Толкова много безмълвност, затишие и невидими сълзи. И видими зад стените на къщата ми. Сякаш беше уредил всички сметки с мъжете от квартала и сега можеше да продължиш. Моля те, не ме напускай!!!! Никога, никога дори не си го и помисляй!!! Ще оставиш огромна яма в мен. Яма, която няма да може да запълни никой друг... 17.12.2024 г., 23:00

Безпътно 🎢

На Даниел Липсваш ми и сърцето ми кърви. Там се е загнездила твоята липса и гложди душата ми със стоманените тръни на своята безприсъственост. Гложди до болка, до кръв, до припадъци. До устремната наведеност на гърба ми. До взира ми, който те търси. До шума, който чувам, а не виждам присъствието ти. До малката ти походка, когато завиваш зад ката. До искреното умиление, което ме обзема, когато те видя безпътен и безпосочен, изгубен и странстващ. Искам да те приютя в камината на сърцето си, в което да се скриеш от зимния студ. И да пребъдеш там завинаги. Би ли останал? От топлината никой не бяга. Особено в студената ветровита зима, обяздена от воплите на хората. Да, техните вопли ѝ слагаха юзди да ги заведе при чутовния ад, пред който да разкрият греховете си. Но той не ги чуваше. Той ги знаеше вече и ги наказваше с бичилото. До безкрай. Без обратен път. Без право на замяна. Без изход, без спасение и смисъл. Аз самата бях достатъчно тъжна. Отварям ти врати, нищо, че студът ще изстуди камината ми. А ти... Ако искаш, влез. Бездруго няма къде да отидеш... 17.12.2024 г., 22:47

Среднощно 🌠

На Даниел Ти си мислиш, че тя си ляга заедно с петлите, но грешиш. Тя си ляга заедно с демоните. И е будна поне до 4, когато пропеят петлите. Или до 5, когато се събудят съвсем. А тогава заспиват демоните. Заспиват и самодивите след непрестанното си горско хоро. И изгрява слънцето. И започва сивият декемврийски ден. Тя отново чака да се стъмни, за да се разпакости. Да яхне метлата и да се разхвърчи във въздуха. Да се гмурне в тъмносинята декемврийска нощ и да следва огнения танц на луната. Да се потопи в следите ѝ и да се скрие там. А ти... Да я търсиш под лозницата. Или да очакваш къщата ѝ да свети. Да минаваш под терасата ѝ и да търсиш малка светлинка иззад прозорците. А тя... Да лети над теб. За това време е обходила земята. И се е срещнала с всички елфи и русалки от други измерения. Разказала им е за земния път. За приказките от деня. За феите. За ястребите и соколите. Те сега спят. Защото са наситени с дърбава. Дъбрава, в която тегне тяхната забрава. И проклятието на нощта, която обесваше луната на тъмносиния ешафод на небето. И после я погребваше в гробището за вещици. Те гръмко се кискаха над черепите на измамените си ловци. И използваха слепоочията им за нови проклятия и магии. А аз... аз изглеждах бяла и невинна над този ритуал. Снагата ми, сега облечена в дълга бяла риза, сновеше из нощния студ. Изведнъж те видях. Идваше иззад ката. Щеше да завиеш и да поемеш към площада с фенерите. Да ме търсиш и да не ме намериш. И пак да си тъжен. Защото не знаеш къде да ме търсиш. Защото съдбата не ни е засякла още. Или по-скоро ни е пресякла, но не ни е успоредила. Кога ли щеше да стане това? Когато... се уеднаквяха много вселенски събития. А дотогава... Още много сутрини щях да си лягам с демоните... 17.12.2024 г., 22:11

Странноприемница 🏤

На Даниел Странноприемница на моите мечти. Приемаш ли ги да се приютят? В декември сгушват, а вятърът шепти В Виелицата зимна спят. Не спят, защото са безсънни, Безпътни са без твоята любов. Ти имаш ли за мене място в тъмното, Където да прикрия своя зов. И после пак да го открия. Да ме откриеш в слънчевия цвят, А после в пролетта да се развие Един вълшебен розолистен свят... 17.12.2024 г., 21:19

Проявление 🌟

На Даниел Проявление на самата мен. Скитник, който винаги се връща. Случайно слънце във стоманен ден, Жребий, кой съдбата преобръща. Ти си нещо като нищо на света. Малка роза, после - остър нож, Бягство си, а после си компас, Обикновеност; после пък - разкош. И се чудя: Аз познавам ли те? Или проявяваш се до илюзорност, Ярко очертаваща де над останалите, После - безтегловна безпризорност. Ти какво си? Срещали ли сме се някога? Познаваш ли и моя силует. Дали се чудиш: дебне ли те някъде Един случаен, недопят сонет. Със тебе всяка среща е случайна, А разминаването им - по две; Една мечта от мен отрони се нехайно И после се разби на пирует. 17.12.2024 г., 20:52

Безпространствена неведомост 🌌🩶🌌🩶🌌

На Даниел Да, точно като срещата ни. Безпространствено-неведома. Толкова нереална, че чак се питам съществуваш ли. Плътен ли си или въображаем призрак. Или признак на някакво въжделение. Мечтание, в което потапям въображението си. Истински ли си, съществуваш ли? Дали не те измислих аз в сънищата и бленовете си? Дали не те съших от съцветия гордост и предразсъдъци. От щипка сюр и малко смисъл. От малко поезия и проза. От нещо като нож, нещо като цвете - изобщо като нищо на света. Нещо като неизплакана сълза и недоизказана болка. От недовършен папирус и неизписан пергамент. Трансцедентно влъчване и излъчване. Изход и ново начало. Портал, сфера, измерение. Мечти за вечност. Действия за несбъднатост. Квартални стъпки в сивата земя. Луна, надраскана от костеливите ръце на дърветата. Студено небе, бледи звезди, блед замрежен облачен воал. Дихания за спасение. Редове за вярност. Въздишки по вятъра. Молби пред иконата. Сълзи от горест. И ламбанен звън. И ред шейни препускаха навън. И после тихо. Отнякъде дочу се коледарско "иху" - моминско сякаш беше, от хоро. И огън в навечерието на Игнажден, вода и кал, вода и кал... И блед чемшир пред дворната врата. Ще се явиш ли или ще те чакам в вечността? В квартала ли си, моя мил квартал. Кога ще бъдеш на душата моя крал. Кога ще коронясам твоите коси със листи лаврови, корона златна, за да бъде любовта ни необятна. Зове ни Коледа, милата ни Коледа - отново предзавършечен трофей. Завърта се кръгът многозиморничав и после коледарски песни пей. И кукерски гримаси, самодивски гриви. Изчезна таз трансцеденталност и върнахме се на земята изначално и пак се врътна старият чекрък. Сега очаквам Космос многорък. Да ми го сбъднеш... 17.12.2024 г., 18:46

Чувам присъствието ти 🌬

На Даниел ❄️🤍❄️🤍❄️ Толкова си тук, че чувам присъствието ти, дори да не си пред магазина. Любиш ме мислено. Обичаш ме и сбъдваш мечтите ми. Аз се сгушвам в теб и те случвам за цяла вечност. Толкова са силни чувствата ми към теб, че не мога да ги изразя с един пожар. Трябват ми много. И те ще се родят по Коледа, когато ще възкръсне слънцето. Ще се затопли земята. Денят ще де издължи. И небето ще се облече в мраморно-синьо. С меките жилки на облаците. С гъвкавия сняг. Със зимните пеперуди-снежинки, летящи из диханието на зимата... Чувам те... По песента на вятъра, лудеещ из клоните на елите... И си там. В сърцето ми. В квартала. В музиката на тишината. В петолинието на шепотите. В пергамента на вечността. Там си. Надявам се и аз да съм там за теб... 16.12.2024 г., 12:53

Монета 🌕🪙🌕

На Даниел 💛💛💛 Луната като бледа монета бе потънала/се стелеше на дъното на тъмносинята небесна шир. Облаците като стоманени мрежи улавяха звездите и не им позволяваха да мечтаят. Аз се потапях в декемврийската нощ и мечтаех за съзвездия. Лозницата се люлееше на колесницата на вятъра и докосваше с последните си есенни листа прозореца ми. Вятърът танцуваше из квартала и обхождаше улиците. Кискаше се със зловещ неведом глас. Аз го проследявах мислено и никога не можех да го стигна - все ме изиграваше. Или се скриваше иззад колите, или се връщаше в градината ми, където се свираше изпод листата на ягодите. И после пак весело танцуваше. Закачаше се, играеше, правеше ми напук. Ти дали си мислиш за мен? Може би да след всичко, което сме преживели. Може би скрит у вас мечтаеш за мен под одеалото. И се топлиш на меката огнена камина. И си спомняш за мен. За диханието ми. За мечтанието ми. За песните ми. За всичките въздишки, които ти отправях. За сапфирено-синия юни. За златистото лято, облечено в бродерията на липите и в дантелата на крушите. Мечтаеш... Да ти се сбъдна един ден. Кое ли лято? Коя ли есен? Коя ли зима или пролет? Скоро пак се завърташе цикълът и зимата предвещаваше пролетта. Когато се влюбих в теб. Дали щеше да отвърнеш на чувствата ми? Монетата щеше да покаже. Монетата на луната, потънала на дъното на небето. То щеше да хвърли жребий, дали да ме обичаш, или не. Дали заслужавам любовта ти... 16.12.2024 г., 03:11; 13:03

Стоманено 🩶☁️🩶☁️🩶

На Даниел Той се спря пред къщата ѝ и се загледа някъде. Стоманено-сивото майско небе се отразяваше в очите му, в които бляскаха пламъци. Той се подсмя налудно и тръгна напред по улицата. Имаше нещо безчинно, мародерско в съществото му. Издаваше го оранжевата му брада, набола по кожата. Възбуждаше я. Тя го гледаше и го проследи с поглед. После излезе от къщата и го последва. Походката му издаваше неопределеност, необвързаност, затвореност, нелепост и недосегаемост. Може би не си бе имал връзка с жена, ако изобщо бе имал. Той зави към църквата. Тя го следеше и не ѝ излизаше от съзнанието. Майското небе челично се въсеше на земята и създаваше усещаше за тайнство. Вятътър хладно люлееше резедавите клони на дърветата, протегнати от оградите на къщите. Тук-там червенееха рубинено майски рози и изпъчваха бодлите си да се защитят. Можеше ли да обича жена? Тия мисли не напускаха главата ѝ. Някои мъже просто не се влюбваха, а си живееха в свой мъжки свят и не допускаха жена да влезе в тях. Това я натъжаваше. Може би той никога нямаше да се влюби в нея. Тя спря да го следва. Щеше да отиде някъде, а където и да отидеше, тя не можеше да застрашава да я види. Прекалено прозрачно щеше да бъде, че го харесва, а тя не искаше да се издава. Той беше ли направил тази стъпка за нея? Единия път дори той бе на магазина и тя умишлено излезе да хвърли боклука, а като се връщаше, той тръгваше от магазина. Дори не ѝ обърна внимание, не я и погледна. Може би никога нямаше да се влюби в нея. Тя си поплака. Хилядите поезии и прози, които му бе посветила, така и щяха да си останат за нея. Той никога нямаше да прочете дори ред от тях, камоли да узнае за любовта ѝ. Понякога така ставаше. Като с малката русалка - нещастна любов. Поредната. Един ден тя се престраши и отиде на магазина. Там беше той с един свой приятел. Тя наше да отиде, ако той бе сам. И любовта така и щеше да си остане несподелена, неосъществена. - Имате ли огънче? - попита тя приятеля му. Така се запознаха. И с двамата. Вече я познаваха онази нимфа, която се въртеше по терасата, танцуваше и простираше. Онази нимфа под зелената лозница, която сега виеше китни майски венци. Онази нимфа, която го обичаше онзи викинг червенобрад, с мародерско излъчване. Тя искаше да го научи на любов. Затова бе тук. Неусетно той се влюби в нея. Виждаха се през лятото в квартала. Дните се нижеха, жегите пареха, небето разстилаше облаците си... Лятото отиваше към своя край. Един презрял ден той бе срещу къщата ѝ, до магазина, на ъгъла на съседната къща и пиеше бира. Тя минаваше. Той ѝ кимна да отидат. Изглеждаше като нерафинирана, кръчмарска покана. Тя прие. Отиде при него. Вече бяха близки, дори и да не си бяха говорили много. Той я привличаше и възбуждаше силно. - Здравей - поде тя. Огън бушуваше в тялото ѝ. Той усещаше бурята ѝ и някак присъствието ѝ му действаше предразполагащо, мистично. Той ѝ каза няколко хубави думи. Че е хубава и много женствена. Носеше розово бюстие, което очертаваше повдигнатия ѝ бюст, и лилава пола. Постепенно между тях назряваше непреодолимо привличане. Той я възбуждаше силно, а явно и тя него. Искаше му се да я награби, да я целува. Но нямаше смелост. И тя му показа колко крехка и немощна може да бъде. Това подклади мъжествеността му и той я докосна. Тя се отдаде на притеглянето му и навлезе в прегръдките му. Започна да го целува силно, жадно и страстно и да му показва любовта си. Докато се опомнят, те вече бяха в къщата ѝ и се любеха на голямото двойно легло. Такава градация се бе състояла. Той докосваше големите ѝ гърди, които изпълваха шепите му. Толкова силно я обичаше тази жена, че не си представяше живота оттук нататък без нея. Не можеше без нея - бързо свикна с чувствения ѝ поглед, с любовта ѝ, с меките ѝ гърди, с влажното ѝ лоно, с нежното и отдаване и докосване, с женските ѝ ласки и целувки, с немощното ѝ сгушване, със слабостта ѝ... Как ли щеше да се развие любовта им? Те се привързваха все повече един към друг и всеки път, когато той дойдеше, тя се изпълваше с топлина, плам, нежност и възбуда. Очакваше ги една вечна любов, защото стоманените облаци се бяха разсеяли и сводът бе застлан със златисто-синята сърма на юнското небе... 16.12.2024 г., 00:10

Коледен подарък 🎁🎄❄️☃️

На Даниел ❤️✨️️💚 Аз теб много те обичам. Искам да се сгуша в теб. Да си ми закрилник и пазител. По-голям от мен. По-мъдър и любвеобвилен. По-силен и предан. Да ме учиш на любов. А аз да съм ти вярна. Вярна ученичка. И да сбъдваме зимата в коледното слънцестоене. В косите щрихи на слънцето, които то пързаляше като шейни по склона. И се гмуркаха в зимната ми градина. И заспиваха под студената пръст. И се завиваха със студените растения. А вятърът вееше клоните на елите и ги предразполагаше да разказват зимни приказки за страната на шишарките, обагрени в сняг. Да танцуват снежинки във въздуха и да го изпъстрят в коледни щрихи и песнопения. Всеки порив на вятъра бе нова притча и легенда за непознатата земя на север, която раздаваше подаръци за добрите деца и хора. Там Дядо Коледа цяла година събираше записките на делата на хората и преценяваше кой е добър и кой - лош. Добрите щяха да получат повече призвания, дарове и подаръци. И предметни, и духовни. И това бе скрития смисъл на приказката. Творѝ добро, за да ти се връща добро. Давай, за да получиш. Обичай, за да бъдеш обичан. Сей мечти, за да покълне тяхното сбъдване. А аз си пожелавам теб. Да ми се сбъднеш под елхата. Да сбъднем любовта си в оранжевите щрихи на огъня. Да плетем лъчи от коледното слънце. За да можем после да де отдаваме на златната рогозка през лятото... 15.12.2024 г., 13:34

Съблазън 💙💮💙

На Даниел Тя го погледна с поглед, който бавно се извая в прелъстителен. Очите ѝ заблестяха като звезди. Кораловите ѝ устни се отвориха и му показаха жаждата си по него. Те искаха да го пият. Бавно, жадно и страстно да поглъщат соковете на мъжеството му, докато го обладаят и обсебят целия. Той трудно се влюби в нея. Не стана отведнъж. След рождения ѝ ден, на който тя бе облечена в бляскава златна рокля, тя вече бе в съзнанието му. Дали я бе забелязал преди това? Той я знаеше така и така от квартала, но не се бе влюбил още в нея. Пътят към сърцето му бе дълъг и стръмен. И там я чакаше една крепост, която тя трябваше да покори. Но тя го умееше. С цялата си женственост и съблазън, които ѝ идваха на помощ. И тя използваше тия оръжия, за да превземе крепостта му. Той нв можеше да я пренебрегва така, не можеше да не отвръща на любовта ѝ. Затова тя впрегна целия си арсенал да го покори и успя. Оттам нататък ѝ бе в кърпа вързан... 15.12.2024 г., 1:40

Богът на горите 🌳💚🌳

На Даниел 💚💚💚 Очите ѝ бавно потъмняваха, докато той проникваше с дървесния си ствол във влажната ѝ хралупа. Правеше го нежно, дълбоко и страстно, а членът му още малко и щеше да разкъса влагалищната ѝ лигавица. Единствената болка, която можеше да ѝ причини, бе плътска. Сексуално-плътска. Така правеше истинският мъж. Той показваше мъжествеността си с достойнство и я оправдаваше после. Той не бе кой да е. Той бе като бог. Божество на горите. Със строг и мъдър поглед. С мъжествена осанка. Със силна отдаденост на единствената жена, с която е бил. И то на толкова късни години. Цели 39. Или 40. Или около 40. Или малко преди 40-стия си рожден ден малко след Равноденствието (есенното). Когато листата на царството му се обличаха в златни багри и после събличаха одеждите си по кафявия под на горската бална зала. Горският бог бе влюбен. Любовта на бог бе ценна и незаменима. Не бе като на двукраките. Тя бе силна, постоянна и истинска. Вярна и предана. Той бе открил своята лозова нимфа и я любеше. Тя бе от градината с голямата лозница. С лилавото грозде. Със зеленото грозде, което му даде няколко дни след като му каза, че е обвързана. Сега той я любеше. А другият... Той бе в друго измерение. Просто щеше да превключи, когато му е времето. Защото тя не му изневеряваше. Тя просто обичаше горския бог, този, който караше горите да се разлистват през април, когато се влюби в него... 15.12.2024 г., 00:57

Ствол 🌲

На Даниел 💚🤎💚 Големият му ствол бавно проникваше във влажното ѝ лоно и го галеше нежно с гъбестата си глава. Те се бяха виждали много пъти в квартала и ето, пе се сбъднаха. В една декемврийска вечер. С дъжда навън. С камината вътре. С плахите им тела, потръпващи в ритъма на секса. Със сатенените завивки, огряващи стаята в пепеляво-розов нюанс. С тапетите, по които се плъзгаше ръката ѝ. С бръшляновите ѝ пръсти, с които обвиваха тила му. С дълбоките тласъци, с които искаше да я разкъса. С целеустремеността си да попадне в другото измерение, когато я покори. С колебанието, дали щеше да я обича. С неяедомите нишки на съдбата. Дали щеше да остане с нея? Това тя не знаеше, но знаеше със сигурност, че, колкото и да гори, тя не може да се откаже да докосва пламъка. Просто бе свикнала да се лекува след неговия допир. Така щеше да е и сега, ако той постъпеше подло и предателски с нея. Или пък не. Този път тя щеше да му унищожи живота. За всички мръсници, постъпвали нечестно с нея. Но не. Той бе доблестен. Той щеше да остане. Ако не възнамеряваше да остава, въобще нямаше да влиза в дома ѝ. Още по-малко пък в лоното ѝ... 15.12.2024 г., 00:23

Капитане мой 🚢🌊🚢

На Даниел 💙💙💙 Никога няма да забравя онова лято, в което ти като капитан на кораб се взираше, за да не видиш. Своя мечтан бряг, несънуван досега. Видян само в бленовете ти. И в къщата ми. И под лозницата. И на терасата, докато простирах. Аз се сбъдвах зад стените на къщата, където те чаках и ти да се сбъднеш. Да мечтаеш за мен, докато пиеш бира. Да акостираш по мен и да се влееш в сърцето ми. Мой капитане, само ти са управляваш чувствата и настроенията ми, а аз да те нося по сините си вълни. Да плаваш с попътния вятър на чувствата ми и да преоткриваш новите ми хоризонти. Всяко ново проявление е за теб. Всяка морска шир, всяка бездна, всеки полъх, всяко небе. Всеки нюанс н синьото, в което се гмуркаш, за да ме преоткриеш. Без спасителен пояс. С опасността да се удавиш. Но не, аз никога няма да те удавя. Защото вечно ще се носиш по вълните ми... *Става дума за 14.07.2024 г., 10:33 14.12.2024 г., 21:34

Декемврийска събота

В събота изпеква слънце - Традиция е в моя двор - И покълва декемврийско зрънце, Посадено е от херувимски хор. Покълва... И расте надежда, Облечена във сърмено небе, Звездите му изплитат прежда От блестящ един седеф. Дворът тихичко заспива. Пазен е от старата лоза Там изящна самодива Реше своята коса. На терасата се къпя В слънчевата светлина Тихо, весело пристъпвам Към посланията на деня... 14.12.2024 г., 10:12

Нежно 🩷🩷🩷

На Даниел 🩷🩷🩷 Искам да знаеш, че те обичам с цялата си нежност. Тази вечер, като се видяхме в квартала, мина край оградата ми и отиде на магазина. Искам да се любя с теб. Да се слея с теб и да поглъщам диханието ти. Да ти показвам колко много те обичам. Пълниш душата ми и тя прелива с любовта ти. Прелива с тялото ти и усещането ти. Искам всеки стих да е посветен на теб. Всяка проза, всяка мисъл, всяко състояние. Искам да вдъхвам от нектара на същността ти и да се сливам с него. Да пребъдваме като истинност. Като вихър, мечтание, поезия и нежност. Искам да пребъда с теб във вечността... 13.12.2024 г., 21:31

Камина 🔥

На Даниел Петък вечер. Странни мисли, Шумиш около мен. Студът висулки зимни си измисля И мислите ми хваща в плен. Измъкват се, към теб политат Да дирят път на любовта Като пчели от кошера излитат Да намерят твойта топлина. Ще я намерят ли? Ти имаш ли за мен Камина, обич необятна Един триптих, от обичи пленен, Една кошара и постеля златна...? Ти имаш ли? Местенце мъничко за мен, Тъй просто да се сгуша И тайнствен спомен споделен, молитвите ти да послушам... Ти имаш ли? Олтар за моята душа, Където да я скътам във утеха, Една камина, пълна с топлина, Спасение от зимната виелица... 13.12.2024 г., 17:24

Кошница за мечти ✨️🎉✨️

Кошница, в която поставям мечтите си. И изгряват като звезди и вълшебства, и се сбъдват във въздуха, и го насищат с прахообразното си сияние. На дъното на кошницата се крие голямото ми сърце, наситено в цикламено-розови нюанси. То е най-яркото от всички сърца в кошницата. Предназначено за този, който ги спечели. Останалите просто ще загубят. И ще си останат извън кошницата... 13.12.2024 г., 14:14

Кошница 🎍

Полето като в кошница бе събрало всичките си цветя. Свързваше го дървесната дръжка с небето, което протягаше сини ръце да го хване. Аз се устремявах към хоризонта и по пътя си намирах всяко парче диамант, скрито в съцветието на полската билка. Диви орхидеи и техните вечности дъхаво дишаха послания и се криеха в лепата ми. Лекият пролетен вятър като палаво дете закачаше къдрите ми, скриваше се в тях, а после весело подскачаше с мен. Резедавото пиле се стелеше към безкрая. Вървях, вървях и виждах нови красоти. Нови кошници, пълни с дарове. Плодовете, изпълнени с дъхавия сок на природата, се сгушваха в скута на полето и изобразяваха лятото в различни цветове. Да, вече беше лято. Колко бързо скочихме от пролет на лято, нали? Така беше и в живота. Бързо се сменяха сезоните, бързо се разлистваха и връзваха дърветата и бързо повяхваха в арката на есента. Докато дойде есен, полето вече щеше да е жълто-оранжево, с престарели класове и овъглени стърнища. А зимата... Ще го завие в плътното си одеало, изплетено от безброй снежинки. Толкова красиви плетки! Като френска дантела, увенчаваща спящото поле. Като малко агне, чакащо да се зароди изпод юргана на зимата напролет. Като малка птичка, рееща се в синьото небе. Като вечност, събрана в четири сезона, в кошницата на природата, в нежната ми шепа, в приказката за мечтите и вдъхновението... 13.12.2024 г., 12:36÷13:39

Нож 🗡

На Шопа (Наско) Миришеш ми на нож. На острието нечестиво. Следиш ме с поглед лош Със замисли оловно-сиви. 13.12.2024 г., 9:29

Барс 🐆

На Даниел Той бе участник в този малък фарс. Герой в късометражен филм. Изтънчена като сибирски барс, Неуловима тя в живота му един. Той знаеше я от квартала малък. Тъй, както всичките мъже, Мечтаеше за нея пламенно, Тъга затягаше го кат' въже. Издирваше я нощем тайно И криеше се в ъгъла кафяв - Тя вкъщи бе, танцуваше омайно Под тайнствен и красив напяв. Ще бъде ли със нея някога? - Той питаше се ден и час И търсеше следите ѝ навсякъде, А нощем я желаеше до страст. А денем виждаше я тайно - Излизаше от къщата тозчас И знаеше във себе си нехайно: Той бе чакал, а тя пък - барс. Копнееше за тази котка, Желаеше я тук, сега С изисканата си походка, С изтънчената си снага. Той щеше да я има някога Тъй, както колелото се върти И някога превърне се в "понякога", А после вечността ще зашепти... 13.12.2024 г., 9:18; 13:49 Съдбата... Питайте съдбата Тя знае отговорите сега

Лунен етюд

На Даниел Луната като светеща питка озаряваше тъмносинята небесна софра, надиплена от вълнистите облаци и осеяна с блещукащите звездни трохи. Небето се подготвяше да роди бога-слънце, затова нареждаше звездно жито, просо, погачи-мъглявини и северни сияния. Лунна светлина окъпваше островърхите покриви на квартала. Улиците се виеха като студени сиви змии и се криеха в ръкава на времето. Часовникът отброяваше извивките на спиралата, които се губеха в стрелките на тайнствата и магиите. Маговете правеха магии във врящите си котли. Отдалеч се чуваха среднощните им вопли и зимни заклинания. Уличните стълбове като бесилки извисяваха каменните си снаги. Лампите висяха като обесници и хвърляха предсмъртната си светлина по асфалта. Ти мина и аз не те познах. Прочие, познах те, още преди да съм те видяла. Просто грешка на перото. Но не - грешката е вярна. Ти беше като призрак, обесен във времето. Като малко нищо, което се правеше на нещо. Като мой брат, само че от далечното минало (или близкото бъдеще). Предположения. Всеки мой стих беше рима за ново стълпотворение. На надежди, мечти, шепоти и въздихания. Наваксвах. Пропуснатото. Вече пишех с лекота на перото, което се разхождаше по пъртинения лист и оставяше мастилена диря. Вече всеки можеше да чете въжделенията ми, колкото и неведоми да са те. Просто всяко нещо беше дихание, изпуснато в песен... 13.12.2024 г., 01:36

Вражески двор

Не влизай във вражеския двор. И не давай жокери на врага. Той един ден ще бъде разорен, покорен. Кармата се върти за всекиго. Самсара е неуморно явление. Дармачакра трака като чекрък и предрича съдбите на хората. Врагът ще падне. Ще се наклони. Ще легне на земята. А ти ще минеш триумфиращ и победоносен над него. Лаврови венци ще увенчават главата ти. Златоткана туника. Голям рубинен златен пръстен на показалеца. А той ще плува в прахта на поражението и забвението... 13.12.2024 г., 00:10

Нежно обаяние 🤍💮🌿💮🤍

На Даниел Те се бяха засичали много пъти в квартала. Случайните погледи, когато се кръстосваха пътищата им, вече все повече се задълбочаваха. Тя дори не разбра как стана всичко. Или пък той. Една малка среща и всичко започна като в игралната зала на живота. Един чай, едно кафе... И телата им вече се извиваха измежду сатенените завивки. Бе късен следобед и слънцето коси хвърляше все още топлите си септемврийки лъчи в сиво-синята стая. Старинният часовник стоеше забравен в ъгъла и отмерваше часовете и минутите. Прозорецът все тъй мистично пъчеше стъклена снага и пречупваше септемврийкия ден през прашните си стъкла. Той проникваше в нея. Нежно, твърдо и обаятелно. Галеше лицето и косите си, а плътно затворените ѝ очи протягаха ресници чак до страните ѝ. Сочните ѝ полуотворени уста бяха като портал за неговото измерение. Той вливаше диханието си в нея. Мъжките му гърди покоряваха меките ѝ планини и плътно подчиняваха тялото ѝ. Тя де отдаваше в необясним устрем и сливаше душата си в неговата. Бе като вселенско събитие в малкия град. Като малък захождащ ден, предвестник на есента. Като дива орхидея, самотен ястреб, необяснима среща и малък среднощен демон. Беше нещо като нищо сънувано или изживявано досега. Бе като едно ново провидение и проявление... 13.12.2024 г., 00:04

Свирепа вечер 🌌🌙

На Даниел (двоен сърп) Двойният сърп на луната стържеше небето с острите си рога да сипе нещастия и ужас по лицата на хората. Лицата им, надраскани от ужаса на нощта, кървяха като язви и вливаха потоците кръв в сините ѝ вени. Аз се устремявах към площада да те намеря, но не те намирах, защото вече те видях пред нас. Идваше отгоре и искаше да избегнеш присъствието ми. Това вече наистина ме отврати. Ще загубиш любовта ми завинаги. Няма да я имаш повече. Така, както и всеки, от когото съм се отказала, повече не съм обиквала. Не можеш да нараняваш сърцето ми. Смей само да ме нараниш пак, жестоко ще си платиш. Ще снема любовта си от теб за цяла вечност. Никога няма да имаш благоволението ми. Подаръците ми. Стихотворенията ми. Вълшебствата ми. Смей само. Ти вече посмя. Никога повече няма да ме имаш. Скрий се в нощта с демоните и си трай там. Луната ще стърже небето за още проклятия. Ти и бездруго не си много благословен. Но след тоя случай още по-малко. 12.12.2024 г., 21:37 21:14 връшах се от казана и видях Дидо да идва отгоре. Избягваше ме. Обръщаше се в други посоки.

Огън в студа 💙❄️🔥❄️💙

Огънят извиваше снагата си като воал и танцуваше своя страстен и пламенен ориенталски танц от пилона на бара, в който се намираше. Сивите минувачи подмонаваха заведението и се устремяваха в неясна посока. Плочките бяха мокри от валящия декемврийски дъжд. Вътре в заведението бе топло. И синьо от излъчената неонова светлина. Барманът сръчно приготвяше коктейли и напитки, а посетителите се бяха вглъбили в топлите си яки и пиеха чай с ром. Изведнъж влезе едър набит мъж. Носеше тъмнозелено лъскаво яке и изглеждаше доста припрян и изнервен. В дъното го чакаше кокетна дама, облечена във вталена черна рокля и малка червена шапчица с мрежа. Той седна до нея и се загледа във витрината на изхода. Отвън продължаваха да преминават хора. - Днес е дъждовен ден, нали? - поде той. - Да - съгласи се дамата и отпи от мартинито си. - Продадени ли а вече земите? - Да, и на една от тях вече започна строеж. Тъкмо щяха да завършат сделката си и вратата се отвори. На влизащия в заведението мъж не му хареса да ги вижда заедно. 10.12.2024 г., 13:02

Писмо в бутилка 📜🍾🌊🚢

На Даниел Краткото малко писмо, което ти написах. И пуснах на дъното на бутилката, която поверих на житейското море да я отведе до теб. Дали щеше да сбъдне заръката ми? Само съдбата знае. Защото тя винаги ни насочваше там, където трябваше да бъдем. Дори да не знаехме. Ако трябваше, тази бутилка щеше да стигне до теб. И ти щеше да намериш номера ми. Ако трябваше, ти щеше да се слееш с мен. Понякога някои неща просто трябва да ги приемем, без да променяме хода им. Някои неща са необратими, неуправляеми. Като съдбата. Неведоми червени нишки ни свързваха и съединяваха сърцата ни в неразривен съюз. Аз те чувствах през цялото време. Чувах шума на душата ти по неведомите молекули на въздуха, които ми звъняха като камбани, че ти присъстваш. Толкова бързо отлиташе времето... От тайнствения април, в който се влюбих в теб. От необяснимата му жега в средата. От малките ни летни срещи. От синьото небе, в което плуваха белите кораби-мечти. А тази бутилка щеше да се блъска в безкрайния океан. Но не всеки бряг щеше да е неин. Тя щеше да търси твоя бряг, където да акостира в сърцето ти и да остави посланието си. Щеше да свие платна и да пусне котва. На кея щяха да те чакат всичките ни мечти. А посланието ми щеше да се гмурне в душата ти и да открие в нея убежище за цяла вечност... 12.12.2024 г., 16:22

На дъното на бутилката 🍾

На Даниел 💚💛💚 Едно послание, облечено във вечност. И завъртяно във вихъра на бутилката, която ги криеше с високите си зелени стъклени стени. Това се криеше на дъното ѝ. Едно морско дъно, облечено в мечти. Песъчники за сбъдване. Раковини и морски ореоли, светещи като морски звезди. Вътре се криеше цял един морски свят на вълшебства. Вълшебства, в които се сбъдваме. Не тук и не сега. А някога и някъде. В други светове... В други измерения... А бутилката щеше да си остане тук. Бутилката, която ти облякох в разноцветна прежда да не ѝ е студено през зимата. И дажти напомня на мен. Ти никога няма да ме забравиш де. Няма да забравиш стихотворението ми, погледа ми като на горска самодива. Няма да забравиш как те проследявах с него през терасата. Или пък как се въртях на южната тераса, простирах прането и приличах на градска нимфа. Няма да забравиш бирата, която газираше мечтите ни... Топлите лета, в които минавах край теб... Първия миг, когато ме срещне. Малкия площад, на който седеше вглъбен сам. Розовата сладкарница, в която един октомврийски ден се сбъднахме като туптящо сърце, а слънцето пестеливо търкаляше лъчи по баира. Животът е толкова кратък и тайнствен. Като бутилка бира, която изпиваш, за да се разхладиш през лятото. Тогава, опиянен от съдържанието ѝ, искаш да пиеш още. Но нямаш пари вече да си купиш. Течността завършва и на хоризонта се вижда дъното ѝ. А там... Там се крие една вечност, която ти предрекох. Вечност с посланието на времето, което ти оставих. И любовта, изписана на едно малко листче. Цяло едно морско съкровище, оставено за сбъдване. Ще го сбъднем - в други светове. Дотогава ще пием сока на живота, докато сме тук. А като изтрезнеем, ще сме се родили в нова вечност... 12.12.2024 г., 15:11

Тъжно е...

На Даниел и Росен Тъжно е... Когато разбереш, че той (Даниел) не е другото ти Аз. Второстепенна връзка е, по-маловажна. Minor. По-малката част от теб. Пак част от теб, но по-малка. А Оня (Росен) те покриваше напълно. Той бе най-значимото и знаменателно събитие в живота ти. Знаеш, че за цял един живот това е било най-важното ти събитие. Срещата с другата част от теб. А онази, по-малката (Даниел), просто е спирка. Спирка, която ще продължи за вечността, разбира се, но някак нетолкова значима. Тъжно е. И боли. Боли онази кухина между вас, която ви разделя. Боли празнотата между вас. Той може ли да я запълни? Може ли да те покрие напълно, както правеше Той (Росен)? Или трябва цялата Вселена да се свие и да избухне отново, за да се пренареди наново. Необходимо ли е? Ти знаеш, че си част от него (Даниел), както е и той от теб. Той е твоя версия. Твое проявление, лъчение и еманация. Някой ден можете да сте едно цяло. И да бъдете един неразривен андрогин... 11.12.2024 г., 15:44

Андрогинно

Душа, откъсната от мен (прозопоезия) На Даниел 🤎🤍📜🤍🤎 Като душа, откъсната от мен и носена в колесницата на сивия майски вятър, в хладната му прегръдка, в необяснимия му студ, в малката ни среща пред магазина... Като брат си ми, като капчица от моята роса, сбъдваш се наблизо и предричаш любовта. Аз те скътвам в малката си шепа, тайни посвещавам ти сега и рисунки мои от измисленото ехо, една молитва, сбъдната от чудеса. Ти ме имаш, аз те имам - имаме се двамата сега и във тоя космос андрогинен сбъдваме извечно Любовта... 11.12.2024 г., 02:14

Душа, откъсната от мен (поезия)🤍🤎📜🤎🤍

На Даниел Като душа, откъсната от мен Като полъх след студена зима Като огън във каминен плен Като нежна, съкровена рима... Като лъч, протегнат от самото слънце, Като ястреб в синьото небе, Като в почвата самотно зрънце, Очакващо да порасте. Като славей във самотната ми китка, Като блян, роден и сбъднат днес Като цвете в кестенявата ми плитка, Като цвят във пролетния лес. Като горска песен, писана тъдява, Като самодива във далечна планина; Еднорог на резедавата морава, Малък стих в тетрадчица една. Още да изреждам ли? Аз мисля, Че душата моя не побира се във стих. Широка, необятна е, разлиства се Чрез теб в необуздан триптих. 11.12.2024 г., 02:07

Фенер в нощта 🔥🌠🌜🌌🔥

Пътникът вървеше бавно и изнурено през студената пъртина в тъмносинята нощ. Луната му се смееше глухо с обърнатата си усмивка и ръсеше студени висулки от леден кварц. Дърветата переха клони и драскаха небето с острите си ръце. Снагите им като снаги на демони се извисява извисяваха стройно над блестящия като диаманти на лунната светлина сняг. Нищо. Засега нищо не даваше надежда на пътника да приюти душата си в студената нощ. Зимата свиреше на своите неведоми ледени кавали. В далечината се чуваше вой на вълци и това го плашеше. Ами ако го нападнат? Но не - той бе устремен в пътя си и вярваше, че пъртината ще го отведе някъде. Ненадейно нещо просветна в далечината. Плаха надежда се стаи в гърдите на човека. Колкото повече се приближаваше, толкова по́ се открояваха очертанията на малка странноприемница. Пътникът се оживи. В зениците му се отрази горещият оранжев пламък в сърцето на фенера, висящ от покрива. Пътникът се приближи и мина през двора. Отвори вратата и отвътре го лъхна горещият въздух от палещата камина. Пътникът седна на маса и си поръча супа. Тя щеше да сгрее и душата, и тялото му... 10.12.2024 г., 19:57

Пред шепота на камината...

На Даниел 💙🔥❤️‍🔥🔥💙 Той дори не можеше да се опомни как се бе озовал между дървените стени на богатия ѝ дом. Беше минал през градината ѝ, под лозницата с изпопадали от есента листа и сега вече бе в хола ѝ, върху един дървен стол и тя му приготвяше чай. Малката керамична къщичка за свещ уютно отразяваше догарящия пламък. В стаята бе топло от бумтящата камина. Той повдигна реверите си и се огледа. В дома ѝ... В дома на момичето, което познаваше от толкова много време... Всичко беше като насън. Като на кино, като във филм, чийто сценарий се пишеше в момента. Какъв ли щеше да е развоят? Той обходи с поглед стаята ѝ и съзерца всичките малки кукли, статуетки, кристални чаши, сервизи и подноси, които се криеха в бюфета. В шкафа бяха поезиите и прозите ѝ - толкова много, че не ги побираше цялата библиотека. Зад витрината се сгушваха трите бутилки, облечени в прежда, и инкрустирани с лилави лепени камъчета. Едната от тях бе за него! И тя щеше да му я даде по-късно. В същия миг тя се появи с лилавия поднос от ковано желязо с два чая на него. Беше си сложила ролки и се бе преоблякла в сатенен комбинезон, подчертаващ женствеността ѝ. Тя седна до него от другата страна на ръба на масата и кръстоса краката си. Без да иска дори допря крака му с малкото си кокетно бяло пухкаво чехълче. Погледите им се пресякоха, докато той отпиваше от чая и сгряваше тялото си от студената декемврийска вечер. Сякаш се сбъдваха като в сън, като в приказка. Той искаше да я доближи. И го направи. Докосна я с топлата си длан и я целуна. Тя потъна в бездната на прегръдките му. Той се изправи и я повдигна. Бавно се насочиха към малката спалня, отделена от трапезарията с дървено-стъклена врата. Той продължи да я целува и я положи на двойното легло. Полегна върху тялото ѝ и започна да целува шията, раменете, гърдите и корема ѝ. Бавно Съблече нощницата ѝ. Големите ѝ островърхи, леки гърди вече изпълваха шепите му. Той ги събра и ги целуна с устни. После се спусна по корема ѝ и бавно запопна да целува гениталиите ѝ. Тя му се отдаваше и потъваше с блажен екстаз. Изведнъж вече усещаше твърдия му член във влажната си утроба. Този мъж, когото тя познаваше от толкова време, вече я любеше. Бе толкова силно и истинско... Като случаен пожар насред тъмносинята пъртина. Той усилваше движенията си и я довеждаше до неудържимо удоволствие. Страст, екот, пожар, експлозия бяха сега в телата им. Като знаменателно вселенско събитие в декемврийската нощ. Предпразнично. Предколедно. Предновогодишно. Предрождествено. Какво ли щеше да се роди от този съюз? Само обич, доверие и щастие. И топлина. Защото мечтите покълваха най-много през декември. Особено тези, засяти през юли... 9.12.2024 г., 22:35

Океан от чувства...

На Даниел 💙🩵🌊🩵💙 Тя го давеше в недрата си. Той дори не знаеше в какво се е забъркал. Сега потъваше в синята ѝ бездна, на дъното на която се валяха черепите на хиляди други мъже, които бе погубила със страстта си. Дъното на утробата ѝ бе истинско гробище за погубени мъжки души. А всичко бе толкова просто. И почна с един прелъстителен поглед от нейна страна. Тя го влюби в себе си. Той дори не бе подозирал за нея. Пиеше бирата си самотно и вглъбено и тя искаше да потъне в мислите му, да се загнезди там, да си намери убежище. Русалките трудно се приютяваха. Затова тя искаше да обсеби мъж. Да се внедри в кръвта му, в тялото му и да пребивава там. Завинаги? Не, русалките бяха много непостоянни. Докато не се влюби в следващия. И не го прелъсти. И не го удави във влагата и чувствата си. Тя бе бездна от тайни. И погледът ѝ беше такъв. Черен, дълбок, тайнствен и неразгадаем. И го гледаше с него, докато минава под терасата ѝ. И го присъждаше за себе си. Сега кораловите ѝ устни издишваха като морски бриз жадното ѝ дихание... Соленият му дъх се сливаше с устните ѝ. Той потъваше в нея и не си даваше сметка за последствията. За мъжа и, за детето ѝ. За побоя, който вече беше ял. За продължението, което предстоеше. Че мъжът ѝ нямаше да я пусне, защото я обичаше. За другия мъж, също негов приятел, когото беше завлякла. И бездната ставаше все по-дълбока. Като Марианската падина на очите ѝ, с които тя обсебваше всеки мъж. А последствията биваха жестоки. От побой до заплахи за убийство. Защото чувствата не бяха шега работа. Те можеха да удавят всеки, който не умееше да борави с тях... 9.12.2024 г., 17:47

Кол

На Даниел Ще си останеш там на магазина - Стърчиш като измислен кол И приказката си замина, Строши се споменът на сол И миналото се спомина - Роди се тишина, тъга и стон, А беше пролет - ти роди се от комина; Сега е зима и замря в балтон. Това ли беше любовта ни - няколко сезона И две-три недоизказани сълзи? Отлетяха спомените ни като балони, Изтекоха измислените дни... Какво ли ще се случи пак напролет - Дали възраждане или пък край? Животът странен е - измислен полет И студ и пек, и ад, и рай... 6.12.2024 г., 19:59

Минаваш

На Даниел (Април 2024 г.) Минаваш. И заминаваш. В неизвестна посока. Покрай сивите сумрачни стени, полазени от живия плет. Покрай ярките рубинени рози с остри стебла. Покрай църквата, вечна като Бог. Покрай сивия вятър, скрит в клоните. Покрай влажния април, криещ те в нищото. Покрай стъпките ми, които те следяха (и не те издаваха къде отиваш). Покрай тъгата ми: "Ще ме обикнеш ли?" Покрай стихотворенията ми, които ти редях зад стените на къщата. И се чудех: знаеш ли какво става в сърцето ми? Ще споделиш ли любовта ми? Ще успокоиш ли мъката ми? Сега ти се сбъдваш. Отвърна на влюбването ми честно, почтено и доблестно. И толкова много ме облекчи. Сега минаваш, но не подминаваш. Вече си свързан. С двора ми, със сърцето ми, с градината ми, с розите ми. Със зеленото грозде, което ти дадох. С картината и стихотворението ми. Със стените на къщата ми. И вече бирата не е празна. А аз съм там и ме пиеш. Поглъщаш ме и съм в стомаха ти. В кръвта и съзнанието ти. Защото успях да се приютя там и да те взема за убежище. За своя храм, в който да построя мечтите си. А ти да ги сбъднеш Със своето песнопение... 9.12.2024 г., 2:37

До късно

Обичах да стоя до късно. И да творя нови светове. В мига, в който хванех писалката, изгряваха нови звезди и планети, с нови пръстени, траектории и орбити. Нови сблъсъци, колизии и вечности се раждаха. Нови вселени, космоси и космологии. Нови митологии и нови богове. Нови причудливи същества. Нови любови, но искрени, споделени, струващи си живеенето. Нови радости, дихания и въображения. Защото в мислите ми всичко бе възможно. Чаках само материализацията. И се чудех кога ли ще е тя. Кога ли ще се сбъднат всичките рисувани от мен картини. Кога ще пренаредя Вселената. Кога ще спазвам Божиите правила (в по-голяма степен съм ги спазвала). Кога ще сътворя това, което аз искам. Без да се съобразявам с никого. Кога ще бъде приета цялата ми мъдрост и любов... 9.12.2024 г., 2:29

Онази пролет 🌸💮🌸

На Даниел 🩷🌸💮🌸🩷 Онази пролет, в която се влюбих във теб - Писалка и муза, папирус, поет И края на зима, и огнен пожар, Носталгии, мистики, летен загар Затишие, есен, разнобагрен пейзаж, Признание влюбено, прегръдка и страж Заглъхване, музика, мъничко шум Колебание, страх, дали съм в твой ум И преходност, зима, навечерие, час Новораждане, сказание - да гадая ли аз? Януари очаква с неписан закон И сяда роденият пак на същия трон И пак се възражда за в миг пролетта Ще бъде ли също тъй с нас в любовта? Отново завърта се старият кръг, Когато простреля ме Ерос с свой лък... 8.12.2024 г., 19:37

Нови светове... (Секс)

На Даниел Искам секс с теб. Чутовен, непреходен, изначален и извечен. Без начало и без край. Нещо неописуемо, вездесъщо и неразривно. Нещо, несравнимо с нищо досега. Нещо вселенско. Съвършено сливане на две единни противоположности. Свещен съюз на мъжкото и женското начало, Въздуха и Водата. Аз знам, че когато взема бутилка и я потопя във вода, въздухът не може да остане под водата - той иска да се освободи от примката ѝ. Но при нас не е така. Ти нежно докосваш снагата ми. Аз те навлажнявам. Ти потъваш в мен. Аз те обгръщам. Ти ме любиш. Това е вселенско събитие. И противно на това, че въздухът и водата са нехармонична двойка, при нас съществува съвършена близост и сливане. И счупваме всеки мит. И пишем нова митология. Пренаписваме Космоса. Разгръщаме му нови кръгозори. Чертаем нови галактики и светове. И цветове. И съчетанията им. Рисуваме нови музи, нови ухания и мелодии. Нови пространства, нови чувства, нови картини, ново творчество. Напълно променяме облика на Космоса. Обагряме го във всевъзможни нови облици и щрихи. В нови палитри, одежди и мечтания. Всяка мечта се сбъдва! Затова си пожелавам теб. И пада падаща звезда с цикламена опашка. И ти се сбъдваш! Най-красивия и мъжествен мъж, когото някога съм срещала. Ражда се нова Вселена, нашата Вселена. Която се движи по нашите правила... 8.12.2024 г., 12:06

Ще ми се случиш...

На Даниел Ако не си ми писан, колкото и да се опитвам да те напиша, химикалът ще дава откат. Или мастилото ще засъхва. Или листът ще е непромокаем. Или ръката ми ще изтръпне. Или вятър ще духне. Или ще се размина с теб. Както и стана днес. Видях те на магазина към 10 ч. и отидох при теб, но ти ме подмина. Вече не ме познаваше. Щеше да се запознаеш отново с мен, когато съдбата реши. Целият ни живот го пишеше някой друг. Някой друг решаваше съдбите ни по някакъв неведом божествен замисъл. И ние бяхме просто някакви си никои, които нямаха думата за нищо. Дори да сме неимоверно добри, дори да вършехме съвършени дела, пак страдахме, защото някой друг така решаваше. Някой друг решаваше кога да ни събере, кога да ни раздели. Да ни ожени или разведе. Да ни роди дете. Да ни сприятели или отлъчи. И ние изобщо не знаехме смисъла на този замисъл. Ние просто изживявахме замисъла без да имаме право на глас. А ти ще ми се случиш някой ден. Твърде близък си ми, че да си мисля обратното. Мислех, че не си на пътя ми и никога няма да бъдеш, но пресече пътя ми, и то задълго. Не можех да го повярвам дори. Почти ми се сбъдна, а бе така непознат. И толкова ме натъжаваше неслучеността ти в началото... Ти ще ми се сбъднеш един ден. Твърде близък си, за да не се случиш. Ще се сбъднеш и ще се питаш кога, как и защо сме се разминали. Защото си бил толкова близо, че отговорът се е криел вътре в теб... 6.12.2024 г., 18:49

Тишина

Купѝ си тишина и тя ще ти продава Единствено спокойствие и мир. В снагата ѝ намира се тъдява Една безбрежна необятна шир, В която ще намериш благоденствие. И свива се във шепа малък магазин, И кратко става есенното равноденствие, Което крие път единствен син. Той ражда се напролет, във ярило, В къпало после пламенно бесней И ражда после цикъл многоименен - Горещ е, като слънцето светлей. Съблича златото; облича сребро, Рапсодии ноктюрни пей И после търси като ребро Адам, изгубен във една жена. Той търси се, не може да се найде, Не му помага даже и следа, А слънцето готово е да зайде. И пак започва тишина. 6.12.2024 г., 6:10

Заклинание за сбъдване

На Даниел Единственото, което ми остава, е да ти направя заклинание за сбъдване. Ще сложа 5-6 изсушени рози в черния котел. 2 щипки розмарин. Няколко чаени лъжици кафява захар. Малко разтопен карамел. 2 стръка нарцис. 2 луковици зюмбюл. 3 резена ряпа (защото в любовта има и люти периоди). Малко портокалови кори. Стрък от перуника. Венчелистчетата на синчец. Крила от пеперуда. Майски сняг. Пролетно ухание през декември (предпразнично). Парче от златист гирлянд (за цвят). Блясък от звездите. Лилавото от най-непокорната галактика. Воалът на далечна мъглявина. Песента на славей. Полетът на лястовица. Папирусът на непознат поет. Рисунката на свенлива девойка. Жуженето на юнската пчела. Сокът от вековен дъб. Дъхави горски ягоди. Песнопението на ангелски хор. Любовта на двама младежи. И ще се сбъднеш!!! Бога ми, след такова заклинание е невъзможно да не де сбъднеш!!! В него ще добавя още и късче от своята душа. Нишка от Любовта си (с която да ме проследиш). Лабиринт от мислите си, които да преминеш. Мост от вреченост. Кратко прочувствено писмо. Малък и старинен ключ. Захвърлен катинар. Февруарска маргаритка. Сърце от Свети Валентин. Кратка розова картичка. Розова панделка. Сладка бонбона във формата на сърце. Идеалистичните си вярвания. Древен ръкопис. Стъпките ми, които те търсеха в квартала. Малко джин за опиянение (и за духовност). Теменужена молитва. Юлски дихания. Августски стих. Септемврийска среща. Октомврийска прегръдка. Ноемврийско дихание. Декемврийска мечта. Януарски кукери. Мартенски сняг. Априлска усмивка. И ще се сбъднеш. След такова заклинание е невъзможно да не се сбъднеш!!! 5.12.2024 г., 16:06

Непознато

На Даниел 🩷🩷🩷❤️❤️❤️💜💜💜 Тя го познаваше от много време. Но само визуално. Бяха се засичали много пъти в квартала, без да се познават. Той изпитваше някакво влечение към нея. Тя към него още повече (или наравно - не можем да гадаем). Сега този мъж я любеше. Силно, страстно и неудържимо потапяше члена си в хлъзгавата ѝ вагина и изкарваше най-женското ѝ, чувствата ѝ, страстта ѝ и желанието ѝ. Членът му се давеше в чувствата ѝ и като че ли не искаше да се спаси, какъвто и спасителен пояс да му се хвърлеше - непознато обаждане или просрочен час за вечеря с баща му. Сега той ѝ се отдаваше напълно. И беше честен и доблестен - единственото, което ѝ харесваше в един мъж. Тя прегръщаше главата му, която бе гледала само от прозореца - главата с прошарена коса, която имаше момчешки облик. Тя обичаше този мъж силно и му се отдаваше покорно. Покорството и отдадеността ѝ правеха вагината ѝ още по-дълбока. Той усещаше това и я обладаваше все по-стремително и по-настойчиво. Нежността ѝ го възбуждаше. Мъжествеността му я възбуждаше. Той галеше косите ѝ и целуваше горещите ѝ червени устни. Закрилник. Пазител. Почтен. Последователен. Честен. Всичко, което бе търсила в един мъж. И всичките тези неща го правеха красив, макар че притежаваше и плътска, и лицева красота. Посое се спусна към шията ѝ. По гърдите ѝ, корема и пъпа ѝ. Целуваше я бавно и нежно. Това я подлудяваше и тя се изпъваше на леглото. Той улавяше ръцете ѝ и ги целуваше. Пълно доверие и отдаденост. На непозната почва. Или пък не - всъщност почвата бе у нея, у бабиния ѝ дом. Той там обладаваше красивото момиче. Раждаше се свещен съюз на разум, интуиция, чувства, любов, възвишеност, вечност, отдаденост и съпричастие. Раждаше се една вечност, непозната досега... 5.12.2024 г., 00:42

Желаеш

На Даниел Желаеш... Да го имаш във един вълшебен миг На метри той от теб е, а в сърцето ти боли Боли - превързваш раната с отровна сол И душата си набучваш я на кол; остана тялото самотно във нощта - пресича го една река; самотна хапка от нащърбена луна и мъртва вледеняваща сълза. Желаеш... истината, въплътена във момче, В хилядолетие, просторно като миг Във вечност, дълга колкото седеф, Интимност, пъстра като мит Една истина, бродирана с любов И мъката, издухана на прах Сега сама е - просто този зов Облечен е в желание за страст... Желаеш... да го имаш в вечността И имаш го оголен този зов Съблече се от зимния балтон Стрели на Ерос във колчан за лов; Желаеш - колко грешно е това И колко праведно във чужди небеса Той сбъдва се и вика ти "Ела" Отиваш ти и сбъдваш вечността... 4.12.2024 г., 21:08