Кошница 🎍

Полето като в кошница бе събрало всичките си цветя. Свързваше го дървесната дръжка с небето, което протягаше сини ръце да го хване. Аз се устремявах към хоризонта и по пътя си намирах всяко парче диамант, скрито в съцветието на полската билка. Диви орхидеи и техните вечности дъхаво дишаха послания и се криеха в лепата ми. Лекият пролетен вятър като палаво дете закачаше къдрите ми, скриваше се в тях, а после весело подскачаше с мен. Резедавото пиле се стелеше към безкрая. Вървях, вървях и виждах нови красоти. Нови кошници, пълни с дарове. Плодовете, изпълнени с дъхавия сок на природата, се сгушваха в скута на полето и изобразяваха лятото в различни цветове. Да, вече беше лято. Колко бързо скочихме от пролет на лято, нали? Така беше и в живота. Бързо се сменяха сезоните, бързо се разлистваха и връзваха дърветата и бързо повяхваха в арката на есента. Докато дойде есен, полето вече щеше да е жълто-оранжево, с престарели класове и овъглени стърнища. А зимата... Ще го завие в плътното си одеало, изплетено от безброй снежинки. Толкова красиви плетки! Като френска дантела, увенчаваща спящото поле. Като малко агне, чакащо да се зароди изпод юргана на зимата напролет. Като малка птичка, рееща се в синьото небе. Като вечност, събрана в четири сезона, в кошницата на природата, в нежната ми шепа, в приказката за мечтите и вдъхновението... 13.12.2024 г., 12:36÷13:39