Теория на невероятността

На Даниел Безприсъственото му присъствие бавно обяздваше въздуха на невидимата колесница на неопределеността. Геометричните улици неусетно се вливаха в тайнствен чертеж, в който величините потъваха като в Марианската падина, само че земна. Целият пъкъл се побираше в един конус, стържещ недрата на земята да се обкичи с разкоша, който не притежава. Да, не, да, не... Цялата тази неведомост ми рисуваше теории на вероятностите, дали ще се сбъднеш. Да вземех ли маргаритка да късам? Беше декември и единствените цветя - късните хризантеми - бяха повехнали. Да късам ли и тях да гадая? Ти щеше да се случиш някога, независимо дали те чакам или не. Просто вселената решаваше. Когато ѝ се наместеше математиката...