Островърхи петолиния 🎼🎶

На Данаил Няма те, а толкова си тук. Присъстваш в островърхи петолиния И чувам техния потаен звук, Когато ми говорят с многоримия. Няма те, а толкова си тук. Случаен гостенин, крайпътна мида, А магьосник тайнствен ти си внук, Легенда вечна с майка Ида. Присъстваш в тихия ми дом И с тайнствени молебни го изпълваш. В душата ми с каминен взлом ти влизаш и с любов покълваш... 30.04.2025 г., 9:16

Дъбово 🌳

На Данаил Аз няма да поискам да се върнеш И в делник празника ми да превърнеш. В случайни мъже пак се влюбвам (Наско-Шопа) И ума си по тях изгубвам И търся те по пясъчните стъпки, В отровни думи и във сладки гъбки И никнат пак кварталните окови, Лъжи от странство и неслучени любови Отново подиграват ми се грешни странници, (Шопа) Безверни истини и луди страници, Написани със кръв и тъжно слово, Жигосани с печати от олово. Печален восък нейде кряка многословно И истини тръби отровни Аз няма да те найда под липата, Защото те открадна веч' лозата. 29.04.2025 г., 19:29

Априлска неслученост 🌿💚

На Данаил С теб няма да се видим нивга може би - Изчезна като пурпур облак И скри се в цветни невъзможности, В които сбъдвах те със дъх оловен. Изчезна. Вече не видях те, Остана само споменът без глас Със хиляди молитви призовах те, А ти остана мойто тъмно Аз, Онова, неслученото нейде. Измисленото и несбъднатото днес. В душата ми е тихо - не жалее, Обагрена в априлски лес... 29.04.2025 г., 17:31

Палитри 🎨🌈

На Данаил Перуниките с измислени глави Шептят с лилавата априлска строфа; Аз питам себе си: "Дали Ще бъдеш моя рицар в някогашна доба?" И питам; те мълчат. И отговорът смъмрен е навеки. А в мен душата ми гълчи: Защо се влюбих в теб, а не във всеки? И може би живееш в всеки лист, Диханието ти откривам покрай себе Понякога се криеш в моя стих И все си казвам, че ще е последен. И вплитам те в априлската дъга, Която се роди под мойта стряха. Аз искам да си тук, сега, А не да бъдеш някъде и нявга... 29.04.2025 г., 17:24

Една цигара време 🚬🕰

На Данаил Една цигара време и отлиташ Към неясни висини И кварталът във сплетните се оплита, Не оставя тихи стъпчици дори. И летиш. Към измислено тъдява, Вдъхнови те сив цигарен дим, Аз отново чакам те тогава Да се сбъднеш невидим. Ще те видя и усетя после Във неясните си съдбини; Дотогава мога да мечтая боса И към теб цигарен пушек ще лети... 29.04.2025 г., 15:21

Неизказано 🌿🌸

На Данаил Има мисли, които ще останат неизречени. Има думи, които ще останат неизказани. Има чувства, които ще останат неизживени. Има любови, които ще останат несподелени. И някъде там, във времето, ще остане скъпият спомен за нашата лятна среща. Записана, заключена, вечна, неизличима от мемоарите на времето. Някъде там ще се сбъднеш в недоизказаното като просяк, споделил своята молитва с Бог и получил нейното сбъдване. Ще преразкажеш всички неизказани срещи, в които си ме сбъдвал в мислите си или в измисленото пространство, където си се молил да бъда. А аз... Ще те чакам като в храм, в който да случа твоето сбъдване. И ще се моля срещата ни да е вечна... 27.04.2025 г., 20:35

Преоткрий ме 🌿🌸💮🌸🌿

На Данаил 💚🩷🤍🩷💚 ...И някой ден ще ме преоткриеш, Завърнал се отново покрай мен, И нови шансове във мене ще откриеш, Разцъфтели като пеперуди в летен ден. Ще бъдеш ти богат и хубав, От любов и милосърдие пленен, Ще бъдеш прелестен и любов, Ще си единствено за мен. Тогава ще се сбъднем ний навеки Във претворения разкош, Във нова реалност, светла вече, Във която няма тъмна нощ... 26.04.2025 г., 17:45

Перуника 🪻

Във градината ми лилавее Малък скъпоценен камък - Той полюшва се и пее И прилича на вълшебен замък. И сърцето ми изпълва Със молитви и мечти, Всяка пролет тя покълва Да обагри мойте дни... 25.04.2025 г., 14:10

Априлски лъч (Горната земя) ☀️🏞

На Данаил Ще те сънувам как се сбъдваш На горната земя И мислите ми тук пребъдваш Във странство, бягство, синева, И думите изпълваш с нежност; Съдбата - тя измислена е в стих; Априлска резеда във безметежност Рисува ни един триптих. Измислям си те всяка утрин, Обличам те във слънчеви лъчи И чакам Господ да ни случи - Ще бъде нявга... Но дали? 25.04.2025 г., 13:51

Априлски плащ 🌠🌌💙

На Данаил 💙⭐️💙 Априлската нощ отново покри покривите на квартала със синия си плащ. Те го пробиха и започнаха да се раждат звезди. Като тъмносиня нива, осеяна с брилянти, които блещукаха с многоликите си сияния. Те пбагряха небето в едвадоловими нюанси на бяло, жълто, червено, синьо и зелено. Те сбъдваха всичките вселенски мечтания, които се състояха тук, на земята, и туптяха като сърце в ягодовата градина. Над малките червени сърца се виеха лози и чакаха да стане лято, за да завържат. И отново още една година щеше да се извърти. Непреходна. Вечна. Осеяна със спомени, случки и проникновения. С мъдростта, която растеше от почвата. И покълваше по стеблата на съзнанията ни... 25.04.2025 г., 10:43

Уединение 🎨🌈

На Данаил Ще се уединя и ще си мечтая за теб как се сбъдваш... В шепите ми, в кревата ми, в желанията ми... В тънките ми като паяжина дихания, които плета към теб, за да те стигна. В утринния лъч, процеждащ се през прозореца. В слънчевите облаци, чиито златисти очертания се промъкваха в синята одежда на небето. И ще се сбъдваш като шепа мечтания в малкия ми двор. Ще растеш като лоза, ще се къпеш като тръстика... Ще ухаеш на ягоди... На теменуги... На малки кокичета... А защо не и на нарциси... Пролетта те сбъдва по всичките краски на небето... На полето, на лозата... И на малкия ми палец. Ти се сбъдваш като малка пеперуда, родила се от дланта ми... 23.04.2025 г., 19:13

Цвете 🌺🦜🦩

На Данаил Накрая той получи нежното ѝ цвете. Като дългоочакван подарък за цялото му търпение. Като пчела щеше да забие хоботчето си в нея. И да я опраши. Или като колибри - тънкия си клюн. 23.04.2025 г., 13:45

Момче 👦

На Данаил Тя такъв го знаеше: като момче. Силен, храбър, по-едър от другите и младолик. Беше по-хубав от тях. И като застанеше в ъгъла, тя забелязваше единствено него, независимо че другите бяха обзели цялото пространство. И дори натрапчиво да се опитваха да откраднат вниманието ѝ, просто не го получаваха. Защото тя се привличаше от него - кротък, тих, тайнствен и смирен... 22.04.2025 г., 16:43

Докосване

На Данаил 🩶🍊 Цялата си връзка с теб изживявам в текстове, а не наяве... Гърдите ѝ се полюшнаха пред него - огромни, едри, пухкави и женствени. Едва се удържаше да не ги докосне. Само няколко милиметра разстояние и можеше да я награби цялата. И това страшно много го възбуждаше. Очите му се замрежваха от желание и похот. Тя се навеждаше и гърдите ѝ се разкриваха отново пред взора му. Той се главозамайваше. Да я попита ли? Защо го дразнеше така? Щяха ли да имат нещо? Защо се бе запознала с него и го бе помолила за помощ, след като бе омъжена? И какво можеше да очаква той от нея, освен едни платонични въздихания? Той си събра краката и изправи стойката си. Тя беше пред магазина и си пълнеше мандарини в една торбичка. Пролет беше - зимата си заминаваше и небето разгръщаше синия си воал. Прекрасен ден за пазаруване, нали? Или за любовни мечтания. Тайнствените и прокраднати усмивки, с които тя винаги го удостояваше, го караха да се чувства в неведение. Можеха ли да имат нещо? И ако да, какво? Той сам разбираше, че не му се впуска във връзка с обвързана жена. Нямаше да има добри последствия, а и беше почти сигурен, че няма да изостави настоящата си любов. Имаха ли общ път заедно? Ето такива мисли го спохождаха. Той не просто желаеше мекотата на гърдите ѝ - той искаше тази жена. Но как, след като тя бе обвързана. Може би тя щеше да си остане само в мислите и фантазиите му. Или да чака да умре, за да се сбъдне с нея в друга реалност. Ами ако животът беше вечен? Тогава нямаше да я има никога ли? Той водеше със себе си този нескончаем монолог. Може би се отъждествяваше единствено с тази действителност и не вярваше в сбъдването на други. Или щеше да чака цяла вечност, за да се осъществи някога и някъде с нея... 22.04.2025 г., 16:16 Човек, който не ти е предопределен, няма да бъдеш с него. Човек, който разваля семейство, не прави такова.

Жужат планети в главата ми... 🌘🪐🌟

Да, жужат. И не спират да композират своите послания, които ми втълпяват с напрежението си. Цял Марс и Венера, и Юпитер, и Сатурн. Че и Плутон даже. А за другите да не говорим. Те се гонят като призраци и ме изпитват. Какво толкова съм сбъркала? Та аз всяка вечер си лягах с чиста съвест. Е, не съм била съвсем безгрешна в миналото. Но поне за настоящето мога да обещая. Искам да се уединя в себе си. И усещам как се въртят около о́сите си. Заплашително, тайно, нежно, всемогъщо. Вездесъщо и неведомо. Неясно и необосновано в представите ни. И все пак в своя вселенски ред. В който всичко бе съвършено и синхронично подредено. Имаше някакъв механизъм, за който ние не можехме дори да бленуваме. Та кои бяхме ние - малки прашинки, които просто изпълняваха този замисъл. И на тези, по-напредналите, просто им жужаха главите... 21.04.2025 г., 22:45 По-добре да вярваш в невъзможното, отколкото да позволиш възможното да те съсипе.

Пастели 🎨🖼🖌

На Данаил Рисувам те. Открадвам багри от квартала и те рисувам с пастелните им тонове. Ти се вписваш в присъствието на ката, зад който те чака разноцветната ми палитра от юлско лято, в което ти се сбъдваше. Със студена бира в ръка. В разкопчана светлосиня риза. И аз те поемах в представите си. Поглъщах те като платно и попивах всеки твой нюанс. Ти се сбъдваше в шепите ми. Като малко слънце, съмнало тъдява. В мислите ми, в настроенията ми, в копнежите и прегръдките ми... И най-накрая в скута ми, в който да заспиш. Като малко бебе, за да се родиш утре. Вече възмъжал. Вече истински и стойностен, готов за любовта ми. Вече узрял като юлски плод - дъхав, сладък, сочен и незаменимо вкусен... 21.04.2025 г., 22:36

Априлска нощ 🌌⭐️

На Данаил 💙💛 Априлската нощ обагри небето в мастилени краски. Появиха се първите петна-звезди и проблясваха като маяци в небесната бездна. Покривите стържеха въздуха с неизказаното си величие и островърхо се врязваха в простора. Къде ли беше той? Зад онзи покрив, който увенчаваше квартала. Само там. А аз не го бях виждала от много време. И ми липсваше. И с нищо не можех да попълня тази липса, дори с късче луна. Макар че последното пълнолуние не се бе явявало скоро. И бе във Везни. Какво ли правеше той, мислеше ли за мен? Аз знаех някак, че неведомо бяхме свързани. На много високи нива. А тук... бе ниско. И не се виждаше отвъдното. Не се виждаше и съседното, защото бе замрежено от снагите на кварталните къщи... 21.04.2025 г., 21:25

Морски дневник 🌊📜

На Данаил И търся пясъчните стъпки, По които ти оставяш водорасли, И раждат се приморски пъпки, От свойта пролет още недорасли. И търся те по неизписани морета - Сама дописвам ги във морския си дневник - И някъде в далечината ето Ти раждаш се от думите ми нежни. Явяваш ми се. В цялата си близост, Тъй утринна, златиста, вечна, Отмит си веч' от земна низост И можеш да се отдадеш извечно... 19.04.2025 г., 17:30

Великден 🐣🌿🦜🌿🐥

На Данаил 💚💛🧡 ...И няма те отново във квартала; Аз чувам стъпките ти да звънят И липсата ти ми е дотежала, Макар и да присъстваш в моя свят. Теб има те във тихите молитви, Във химните ми древни посреднощ, Когато те сънувам, ти притихваш Във утринния слънчев кош. Априлски път отново те написа- Ти винаги вървиш към мен И името ти аз не мога да измисля, Когато ме изпълва всеки ден. Ще се явиш ли? Или да те търся В великденската резеда Небесните дувари ще претърся Да те намеря в слънчевата светлина... 18.04.2025 г., 19:19

Априлски път 🌿

На Данаил 💚💚💚 Да следвам ли априлския ти път, по който ти вървя, И венчелистчета се носеха след тебе? Аз мислех да те проследя, Но ти изгуби се безследно. И после и на църква бях Следите ти да следвам неотклонно, И името ти призовах, А ти се губеше лъжовно И чаках те отново да се появиш В квартала пролетен и вечен; В съня ми ти дали ще се явиш; Да те търся ли в пространството далечно...? 18.04.2025 г., 12:33

Сахарски диалог 🏜

И п. ѝ се зае да поприказва с пясъка на п. език. Речта ѝ се лееше като у. и го къпеше в златистата си течност. П. говореше умерено, спокойно, докато накрая не му се скара! Как така няма да я слуша и да попива речта ѝ? Пясъкът попиваше всичко. Накрая върху него остана мокрото петно от техния разговор. 15.04.2025 г., 21:52

Филмова лента 🎞

На Данаил Връщам лентата назад И стана ми едно късометражно. Оживяха кадри, мрачни като Ад; Предатели едни продажни Поискаха живот без край И тутакси и начаса умряха. Недостойни са за този рай. Те толкоз нечестиви бяха. 17.04.2025 г., 12:14

Ключ 🗝

На Данаил В съзнанието ти съм, не напускам Като крепостта, останала без ключ. И тайни странници пропускам Да бъдат мои съдници без звук, А ти присъдата я чуваш отдалече: Ридание и отчаяние и плач. И питаш кой ще бъде вече Тъй зъл и непростим палач? И пак не можеш нищо да направиш: Тъй близо съм, а тъй далеч. Изгарят те огньове неизказани, Несбъднатост от спомени и сеч И няма вече битка знаменосна, И няма вече рицари със чест. Безчестниците тук победоносно Спечелиха във този лес. 17.04.2025 г., 12:08

Почва 🌱

на Данаил ...И той вкара надълбоко члена си в нейната почва. Искаше да намери подпочвен извор. И тя бликна. Бликна и окъпа сондата му в подпочвените си води. Роди се гейзер. Гейзерът на тяхната любов... 17.04.2025 г., 6:33

Способи и похвати, чрез които низкото вещество унищожава Правдивия Човек:

Способи, чрез които низкото вещество унищожава Правдивия Човек: 1. Демагогия - изопачаване на фактите и извъртане на нещата в своя полза. По тоя начин мерзавецът иска да подчертае своя принос (независимо колко е незначителен) и да омаловажи твоя (независимо колко е значителен) в дадено начинание; подвежда другите в собственото си шикалкавене и ги кара да вярват в него; 2. Манипулация - кара те да се съмняваш в трезвата ти преценка. Започва постоянно и неотклонно да бълва за теб, че си му "груб и нелюбезен" или "луд" за това, че говориш ИСТИНАТА; 3. Спекулация - възползва се от твоето недоглеждане, разсеяност или дребен пропуск с цел да ги раздуе до нечувани размери и да ги използва срещу теб, по тоя начин приписвайки си голям принос; възползва се от уязвимостта и беззащитността ти, за да ти ръга нож и да ти вреди; 4. Изопачаване на Истината - мерзавецът всячески ще лъже, маже, демагогства, шикалкави и увърта, докато не му изгубиш нишката на "мисълта" с цел да се възползва от твоята умора и отказ от слушане на лъжесвидетелства; 5. Обезценяване и обезстойностяване на Личността ти - мерзавецът всячески се стреми да затрие твоята Личност, пускайки ти грозен и злобен коментар, че "изглеждаш зле", "как си се облякъл", "изцапани са ти обувките" с цел да те смачка психически, за да не можеш да се защитиш, да му се противопоставиш и опълчиш; 6. Цинизъм. Двукракото започва с цинизъм, гавра и подигравки към теб и с цялата си наглост обвинява теб за твоето възнегодуване и ропот; 7. Безочливост - веднъж сгафило спрямо теб, нисшето двукрако продължава да ти вреди, да интриганти и заговорничи спрямо теб, за да не го разобличиш във вина и грях, особено ако пътищата ви се пресичат на работа или в обществено положение. По този начин нещастникът гледа да те обезвреди и премахне от полезрението си, за да не можеш нищо да му направиш, нищо че е грешно като дявола към теб; 8. Прави се на приятно разсеяно. Уповава се на християнската добродетел "смирение", когато се разминава с теб, докато цялото е омазано в грехове към теб, докато се успокоят нещата, а след като се разминете, продължава да безчинства. Но вярва, че "смирението" му ще те умилостиви и ще отклони вниманието ти от греховете му. 9. Нагло е. По този начин гледа да смачка Личността ти и, ако му се опълчиш, най-нагло и демагогично ще обвини ТЕБ за собственото си поведение; 10. Наблюдава те. Търси ти кусури и грешки, вживявайки се необоснователно в ролята на твой съдник, палач и екзекутор, като само́ не вижда собствените си углавни грехове и мерзости. Двукракото се чувства достойно и значимо да поставя мерило на достойното ти поведение, а собственото си недостойно и неподражателно такова смята за "пример", въз основа на който трябва да се уповават другите; 11. Притеснява те. Възползва се от твоята плахост, беззащитност и боязливост с цел да те мачка и да ти се подиграва. По тоя начин нищожникът гледа да съсипе Личността ти, за да може да си осигури перверзния и нечовешки кеф; 12. Отнема ти правата и те кара да се бориш за тях. Ясно е, че всеки на тази земя заслужава равни права с другите. Определени двукраки обаче са си повярвали, че стоят НАД другите и си позволяват да ги мачкат, по този начин карайки ги да се борят за нещо, което им се полага - мир, любов и спокойствие; 13. Подслушва те. Двукракото събира всякакви сведения за теб с цел да ги използва срещу теб; да ти се гаври или подиграва. Когато успее да съсипе психиката ти, двукракото започва да твърди, че си бил "луд", по този начин подкрепяйки нечестивата си и безчовечна "теза"; 14. Надменно е. Двукракото се счита за нещо повече от теб и си позволява да омаловажава Значимостта ти въз основа на кариерката или професийката, които заема, както и на паричките, които има. Счита се за достойно да оронва Личността ти, по този начин приписвайки си мнима и необоснована "значимост"; 15. Вменява ти чувство на вина. По тоя начин нисшата твар гледа да отклони вниманието от огромните си злоупотреби и да се отърве от отговорност, приписвайки на теб вината за нищожна или несъществуваща грешчица. Гледа да те изкара виновен, без дори да имаш капчица вина; 16. Задкулисие, наговаряне и заговор. По този начин нищожеството започва да наговаря другите срещу теб и да влиза с тях в коварни заговори, убеждавайки ги в твоята "незначителност", "нищожност" и всякакви мръсни думи, с които цели да унищожи Личността ти, за да те обезвреди; 17. Укриване на факти. Двукракото никога няма да признае собствената си вина и всячески ще укрива факти, за да се отърве от отговорност. Ако му е угодно, даже ще набеди правдив човек, за да умие позорно ръцете си и да се измъкне безчестно и безнаказано; 18. Продължава да е нагло. Дори да му направиш забележка или да му покажеш, че то не стои над теб, Двукракото продължава да наглее, да оронва правата ти и да затрива Личността ти; 19. Възползва се от угризенията ти за нещо незначително, за да се отърве от вината и последствията на много по-голям свой грях. По този начин мерзавецът тъпче Правдивия Човек, отървайки се от отговорност за огромните провинения, които е извършил. 16.04.2025 г., 14:53; 04.2025 г., 14:44

Алкохол 🍾

На Данаил На мислите ми ферментирал алкохол, Априлски път, зелена арка, Не сядай ти на мой престол, Че чака те единствено угарка. От онези, дето на терасата ги пуших. Ти виждаше ме, пиещ алкохол И канеше ме да ме гушиш. Ти нисък си за мой престол. На къщата отпред - Яхин, Боаз - минаваш ли безпрекословно? Статичен си и виждам аз, Задачата е тъй условна. Решаваш ли? Нали По геометрия ти бе отличник? При мен е трудничко - дали Ти веч' не си отписник?... 15.04.2025 г., 10:09

Гърди

На Данаил Гърди. Женски гърди, меки гърди. Жърди, изпълнени с желание. Зърна. Твърди зърна, които дръзко се врязваха в ирисите му и цепеха зеницата му. Гърси, бленуващи да изпълват шепите му. Гърди, зърната на които подписваха смъртната му присъда. На леглото. С нея. Под завивките. Във вътрешността ѝ. Във влажната ѝ пещера, жадуваща разкритие... 15.04.2025 г., 00:41

Най-жива 💮🌸💮

На Данаил 🩷 Най-жива съм, когато те творя, Когато оживявам те във мисли стихотворни, Когато те сънувам през деня И под луната ми се сбъдваш чудотворно. Най-жива съм, когато те зова И пресъздаваш се във моята реалност, Най-жива аз, когато се врека Във твоята душа сакрална. Най-жива. Но понякога не съм Посървам и не оцелявам Тогава призовавам те да си Моят рицар да ме оживяваш... 14.04.2025 г., 10:55

Картен дисонанс ♠️♥️♦️♣️

На Данаил Ще те видя ли отново? Хвърлям карти И губят се в съдбовен дисонанс Пътеките към теб са непонятни, Потъвам във априлски лунен транс, Във който те сънувам като опиум - Обсебил си пак моята глава И взирам се в луната със бинокъл: Кога ще ми се сбъднеш в вечността...? 13.04.2025 г., 23:32

Писмо до Данаил ❤️‍🔥📜

Данаиле! Любя те... Обичам те... Присъстваш в мен... Искам да се любя с теб и да усещам мъжествеността ти в крехката си женственост. Искам да съм нежна с теб. Искам да докосваш гърдите ми и да потъваш в тях. Искам да отдаваш желанията и мечтите си на мен. Искам да се сбъднем. Кога ще е това...? 13.04.2025 г., 15:16

Сакралност ☀️

На Данаил 💛 Да потънеш във гърдите ми, да не изплуваш, Да се давиш в тленната им мекота И после на възглавницата да сънуваш Как се сливаш с мене в вечността. Да се сбъдваме в кристална реалност, Да летим във синьото небе, Да пребъде нашата сакралност, Тъй очаквана във нашето сърце... 13.04.2025 г., 10:28

Плът 🦋🐚🐠

На Данаил Той свали надолу бюстието ѝ с избродирана пеперуда и пред очите му се разкри приказната гледка на гърдите ѝ. Не че не знаеше, че са големи. Но сега вече впи ръцете и устните си в тях и ги замачка жадно като сънник-възглавница. Членът му като мачта потъна в дълбокия ѝ океан без надежда за спасение. Плът. Гръдта ѝ бе единствения остров, на който можеше да акостира, за да се спаси от женственото ѝ вълнение. Или да се удави в него завинаги. И да завре устни е кораловите ѝ уста. Да разрови пясъчните ѝ коси и да открие там раковина. Или перла в дълбините ѝ. Да преплава безкрайния ѝ океан и да намери маяка, който да го ориентира. Към сърцето ѝ. Дълбините ѝ. Недрата ѝ. Вътрешността ѝ. Да корабокрушира в нея и да разстеле отломките си по дъното ѝ завинаги... 13.04.2025 г., 01:33

Еони 🌀

На Данаил 💙 Тя беше край него и чуваше гласа му сякаш от друга вселена. Плътен, мъжки, неизказано-тих, бродещ, странстващ и внезапен. Като удар от неясно небе. Като фантазия в мартенска реалност. Като фокус от измислен маг. Като бродещ и нечакан странник. Той говореше, а тя потъваше в мъжките му бемоли, които обладаваха съзнанието и лоното ѝ. Тя чувстваше как той се слива с кръвта ѝ. Като съседен еон, уголемяващ същността ѝ. Като чакане за вечност, което ще се сбъдне в друга паралелна действителност. Като нещо неописуемо, неслучвано и непредставимо досега. Като вселенски сблъсък между мъж и жена, които искат да се разпръснат, за да се разраснат още по-големи... 12.04.2025 г., 20:23

Нимфата 🧚‍♀️

На Данаил Тя беше много красива женичка. Приличаше на фея, на нимфа, на нещо неведомо, мистично и неуловимо. И обичаше много силно. Обикна него. Щастливец! Малко бяха мъжете, в които се влюбваше. И той си я харесваше също. Дали и той бе същество от друго измерение в грубия свят? Тя не знаеше, но искаше да му се отдаде. Да се люби с него, да усеща порещата му твърдина в лоното си. Да го дави в женствеността и желанието си. Да извира и да го пои с извечните си сокове. А той... да я подчинява. Да я подчинява и обладава. Тя да му се предава и доверява. А той да разкъсва сърцевината ѝ... 12.04.2025 г., 16:35

Палач

На Данаил 🖤 Площада, на който ти ме екзекутираше. Присъдата ми бе любов. Неслучена. По неправилно време. В забранено място. С погрешния мъж. Сега този мъж ми бе екзекутор. Налагаше примката на врата ми. И колкото и да бе уклончиво и неприемливо, аз обичах този мъж и ме възбуждаше. Палачът ми. С черната качулка. Със зловещия и безпощаден вид. Вид, в който нямаше капчица любов и милосърдие. И най-паметното беше, че това ме възбуждаше. Исках да стана мъченица. В името на любовта. На доверието. Исках да се свлека в нозете му и да го помоля за малко милост. ...А кръвта потичаше. Потичаше и се разстилаше по сивите студени плочи и окъпваше прахта в смъртоносните си краски. На гилотината все още беше обесено името ми. Името ми, което ти така и не разгада. Главата ми като сива горгона падна в краката ти. И змийки на отмъщение блеснаха по ботушите ти. Дали душата ми искаше възмездие? Или ти сам щеше да се предадеш? Дали в гърдите ти се появи топло дихание от несправедливата екзекуция? И това ли щеше да е наказанието ти? Да, защото ти сам си го направи. Сам реши да се погребеш... 12.04.2025 г., 16:06

Черен рицар 🥷

На Данаил 🖤 Той не напускаше съзнанието ѝ. Като черен рицар се бе внедрил там и разсичаше мислите ѝ с безпощадната си сабя. Присъствието му като самурай витаеше в главата ѝ. Черно. Всичко с него бе черно - и любовта, и чувствата, и отдаването. Тя просто му се отдаваше безпомощна, защото единствено така можеше да усети контраста му - силен, ярък и мъжествен. Той я любеше дори само с присъствието си, което така язвително влизаше в нея, че превземаше и най-малката ѝ клетка. Да му се довери ли? Това бяха просто мисли. Важното е усещането, което ти носи един човек. А той ѝ носеше неизвестност. Тайнство и неразгаданост. Дали такъв не беше всеки човек всъщност? Може би, но сега тя се вълнуваше от него. И се чудеше къде ли ще отиде като тръгне по хълма нагоре. Прегърбената му походка издаваше неведомост. Тя не можеше да проникне в него, както той правеше. Можеше единствено да му се предаде, за да прави, каквото иска с нея. Да превзема кръвта и атомите ѝ и да властва над нея. Защото в това биваше дяволски добър... 12.04.2025 г., 10:17

Гола

На Данаил Той я видя за първи път гола. Гърдите ѝ сочеха само към него и жадуваха да изпълнят мъжките му ръце с нежната си мекота. Светлите ѝ коси сънено се спускаха на чупливи къдри по женствените ѝ рамене. А погледът ѝ свенливо гледаше надолу. Чакаше го. Да я докосне. Да я обладае. Да я има и да я превземе. Да му се отдаде. Да му отдаде всичко най-съкровено и женствено, което притежаваше. Той стоеше пред нея и я наблюдаваше. Не смееше да я докосне. Страх го беше. От него самия. Да не я нарани. Да не употреби мъжествеността си погрешно. Да не ѝ причини болка. Да не я изостави. Да не би да не отговори на любовта ѝ, както тя иска. Затова просто стоеше, потънал в мислите и състоянията ѝ. Гърдите ѝ се отразяваха в очите му и го възбуждаха много. Но той се овладяваше. Затова просто си тръгна. По-добре да си тръгне сега, отколкото да я люби и да я напусне. От това по-позорен и непростим грях няма. Тя заплака. За пореден път не се случваше така, както тя иска. Той бе като тъмен рицар, напуснал съзнанието ѝ, за да блесне златистото мартенско слънце в хладния ден. И се върна. И я докосна. И обзе гърдите ѝ в шепите си. И раздра вътрешността ѝ с твърдия си меч. Дали това беше мечтание или истина? Тя не усещаше, защото бе затворила очи. И му се отдаваше. И притихваше в обятията му. А той превземаше нейния олтар. Като тежък наркотик, като падение, от което бягство няма. Само предаване и несъпротива. А след него - неизвестна реалност. Нереална природа. Сън в действителността. Него го нямаше, а присъствието му димеше от пепелника... 12.04.2025 г., 9:56

Ъгъл 🧱

На Данаил ...И криеш се зад всеки ъгъл, Зад който ме причакваш да се появя На колко срещи ти си ме излъгал, Че тук ще бъдеш, а от тебе - ни следа И чакала съм те напразно В студения и пуст квартал. Присъствието ти ми е заразно - Хем няма те, а мен си обладал. 12.04.2025 г., 8:31

Кратък спомен 🏖

На Данаил И те помня в нашто синьо лято Напет и снажен, горд като момче Косите ми от санодивако злато Приставаха ти в твоите ръце. А мислите ми плаваха те като лодки, Като песъчинки нижеше се всеки миг С една такава пясъчна походка И времето изтри и твоя лик. А липсата ме кара те да търся В мемоарите на своята душа. Къде си? Аз кое ли да претърся Да найда щастие във любовта? 11.04.2025 г., 23:49

Смъртна луна 🌑

На Данаил Луната, замрежена от черно було, се взираше унило в нощното небе. Прострелваше я вик от кукумявско дуло И сянка от отвъдно взе да я зове. Склопи очи и тихичко простена И свито и нечуто зарида. Прониза я среднощен двор с остена, Забравен до самотния сайвант. Ако искаш... Ти люби ме Във мислите си, спомените и съня. Ако ли искаш, просто забрави ме, Оставѝ ме тихичко да си вървя. 11.04.2025 г., 21:05 Искам да поясня стихът да не се приема с истинската му символика, а с чувството, което донася луната.

Пирографи ✒️🖤

(Граал) На Данаил ...И мислите ми като черни пирографи Надраскаха самотния квартал. Написаха съдбовни епитафи И гмурнаха се във свещен граал, Във който сипвах всеки спомен, Събиран през годините със теб. В градината ми чудотворен корен Прозява се, събуден от ковчег, И чака да се сбъдне цяла вечност. Погребах те във локвите от кал. И няма как във паметната тленност Да чакам да пребъдеш от граал. 11.04.2025 г., 19:10

Самурай 🥷

На Данаил Нашепване, че ще е черно. (Няма да се сбъднем). Дори и заклинание да наредя. Вселената се киска скверно На молебните ми в пустошта И няма да се сбъднеш цяла вечност - Ще чакам те във други рай; И сабя ми е острата далечност - Убива ме като безпътен самурай. 11.04.2025, 7:34

Мразѝ ме

На Данаил Мразѝ ме - за друго не биваш И пламна между ни вражда. Вселени ще минат да чуеш Зова ми зад тази стена, Която издигна за мъничък миг, А тлъста стана като сланина, Не мечтай вече и за моя лик И ази не мечтая и за глина, С която Бог ме сътвори И хвърли ме в калта да се лекувам. Аз питам се: кога ли ще твори, Кога душата моя ще векува...? 09.04.2025 г., 20:02

Тя, Богинята

На Данаил 🤎💛 ...И ето, че тя му се представи в целия си блясък и величие. От все кал и глина - такава, каквато бе в деня на сътворението си. Тези гърди, вирнати в розовите си ареоли, тази шия, тези рамене... Той искаше да мачка тази кожа. Да впие устни в нежната ѝ мекота. Да сърба от неспирния ѝ ручей. Да усети тупкащата ѝ любов. Тази коса нейната криеше необятностите на природата. Там бяха вплетени всички треви, всички цветя. Той искаше да откъсне няколко, за да ѝ ги подари. Да се предаде в обятията ѝ. Защото какво бе неговата сила без Нейната слабост - просто една сила, която не можеше да намери седловина, в която да найде покой... 09.04.2025 г., 4:10

Летописно 📖

На Данаил ...И ето ни нас двамата. В топлата стая. В студения април. В тъмната нощ. С оранжевото улично осветление, протягащо ръце. Не смееш дори да ме докоснеш. Толкова силно ме обичаш, че не искаш да докосваш нещо толкова крехко и нежно като мен. И точно това ме влудява от възбуда. Това, че ме държиш в напрежение. Макар да го имаш мъжеството. Може би точно така изпитваш себе си. Да желаеш жена без да си я позволяваш. Аз затварям очи. И усещам твоето докосване. Докосваш ме нежно и леко под раменете. После целуваш вишневите ми устни. И докосваш блузата ми. Ти сън ли си? Или мечтание? Отварям очи и виждам, че твоите са затворени. И те чувствам. Наистина си до мен. И докосването ни е като вселенски сблъсък, много значимо събитие. Сливане на две галактики. Ти събличаш блузата ми и виждаш това, за което винаги си мечтал - гърдите ми. Голи и с напъпили розови пъпки. Най-накрая ме виждаш гола, а толкова пъти ме бе виждал облечена в квартала. Ти прокарваш ръка по тях и втвърдените им зърна релефно се плъзгат по ръката ти, която се спуска надолу и стига корема ми. Надолу те чака ковчеже, пълно с разноцветни диаманти. Ти бъркаш в него и изцапваш ръката си с мокрия им блясък. Той полепва по кожата ти. Жадуваш да ме обладаеш. И нахлуваш в мен с взлом. Превземаш ме. Като хилядолетна крепост, изживявала възходи и падения. Сега последното падение искам да си ми ти. В което да падна в обятията ти. И да не се изправя цяла вечност... 09.04.2025 г., 00:31

Въздух във вода 🌬🌊

На Данаил 🩶🩵 Потънѝ във мен и не изплувай. Удавѝ се, аз ще те спася. И после цяла вечност ме сънувай; Желанията - ще ги украся. 07.04.2025 г., 04:09

Питка 🫓

На Данаил 🤎 Изтъркули се една година, откак се влюбих в теб. Една година, откак питката се завъртя, обиколи земята и се върна пак на малкия кръстопът в познатия квартал, в който аз те очаквах. И не те бях виждала, освен на тротоара, по който ти избяга от мен. За да се върнеш. Вече не се налагаше да те преследвам по улиците, защото чувствах присъствието ти дори в дома си... 07.04.2025 г., 04:54

Еони

На Данаил Мартенската ни среща, тайнствена и мистична, в която аз те преоткривах. Сякаш винаги досега те бях познавала като малко момче, а сега те виждах като могъщ мъж. Имаше някаква дълбока и неведома сила в теб. Сила, в която ти ми показваше колко си мощен, а аз - колко смирена и малка. Среща, в която ти ми показваше, че си мъж, а аз - жена. Искаше да ме покориш, да ме подчиниш. А твоята любов ме завладяваше. Искаше да ме обсебиш, да ме погълнеш. Сякаш те познавах още от самото Сътворение на Вселената. Сякаш ти винаги бе бил обратната ми страна, онази тъмната, неразгаданата. Обсебващата страна на Вселената, черната дупка. Като два еона, които се срещаха, за да се уголемят. И гласът ти звучеше като от друга галактика. Галактиката, в която щяхме да се срещнем... 07.04.2025 г., 04:49

Идваш

На Данаил Идваш. Сякаш имаме среща. Вече преоткрил ме. Вече преопознал ме. Вече сякаш на друго ниво. И на друго стъпало. Във вечността. Между колоните. На шахматния под. Идваш... Но дали идваш или само аз си те мечтая... И те рисувам така, както аз искам да те видя... 05.04.2025 г., 09:22

Екзекуция

На Данаил Аз няма да те видя повече. Отекна споменът и онемя. Загуби се по пясъчните стъпки. И си тръгна в неведома посока. Останаха само телеграфните стълбове, по които стои обесен стихът, който ти написах. И присъствието ти, което като палач екзекутираше любовта ми. Червената ми блуза и черната ти качулка. Червената ми роза и черният ти сърп. Няма да се състоим. Няма да се намерим в Космоса. А тук, на ешафода, ще остане погребана моята любов. И сълзите ми, които като априлски дъжд поливаха пролетната зеленина. А ти... Ще бъдеш там някъде. В квартала. Или наоколо. Ще ме търсиш по жиците, по които ще тече кръвта ми. Ще ме търсиш по юлските небета, сини като сапфир. Или по стените на къщата, по които си представяхме, че се любим. Ще ме търсиш... в стиха ми, който ти оставих. И няма да ме намериш. Защото аз съм също толкова неведома, колкото и ти. И зад ката ме няма. А сякаш съм тук. Сякаш и ти. Усещам присъствието на духа ти. Макар тялото ти да го няма... 05.04.2025 г., 09:14