Палач

На Данаил 🖤 Площада, на който ти ме екзекутираше. Присъдата ми бе любов. Неслучена. По неправилно време. В забранено място. С погрешния мъж. Сега този мъж ми бе екзекутор. Налагаше примката на врата ми. И колкото и да бе уклончиво и неприемливо, аз обичах този мъж и ме възбуждаше. Палачът ми. С черната качулка. Със зловещия и безпощаден вид. Вид, в който нямаше капчица любов и милосърдие. И най-паметното беше, че това ме възбуждаше. Исках да стана мъченица. В името на любовта. На доверието. Исках да се свлека в нозете му и да го помоля за малко милост. ...А кръвта потичаше. Потичаше и се разстилаше по сивите студени плочи и окъпваше прахта в смъртоносните си краски. На гилотината все още беше обесено името ми. Името ми, което ти така и не разгада. Главата ми като сива горгона падна в краката ти. И змийки на отмъщение блеснаха по ботушите ти. Дали душата ми искаше възмездие? Или ти сам щеше да се предадеш? Дали в гърдите ти се появи топло дихание от несправедливата екзекуция? И това ли щеше да е наказанието ти? Да, защото ти сам си го направи. Сам реши да се погребеш... 12.04.2025 г., 16:06