Смъртна луна 🌑

На Данаил Луната, замрежена от черно було, се взираше унило в нощното небе. Прострелваше я вик от кукумявско дуло И сянка от отвъдно взе да я зове. Склопи очи и тихичко простена И свито и нечуто зарида. Прониза я среднощен двор с остена, Забравен до самотния сайвант. Ако искаш... Ти люби ме Във мислите си, спомените и съня. Ако ли искаш, просто забрави ме, Оставѝ ме тихичко да си вървя. 11.04.2025 г., 21:05 Искам да поясня стихът да не се приема с истинската му символика, а с чувството, което донася луната.