Гола

На Данаил Той я видя за първи път гола. Гърдите ѝ сочеха само към него и жадуваха да изпълнят мъжките му ръце с нежната си мекота. Светлите ѝ коси сънено се спускаха на чупливи къдри по женствените ѝ рамене. А погледът ѝ свенливо гледаше надолу. Чакаше го. Да я докосне. Да я обладае. Да я има и да я превземе. Да му се отдаде. Да му отдаде всичко най-съкровено и женствено, което притежаваше. Той стоеше пред нея и я наблюдаваше. Не смееше да я докосне. Страх го беше. От него самия. Да не я нарани. Да не употреби мъжествеността си погрешно. Да не ѝ причини болка. Да не я изостави. Да не би да не отговори на любовта ѝ, както тя иска. Затова просто стоеше, потънал в мислите и състоянията ѝ. Гърдите ѝ се отразяваха в очите му и го възбуждаха много. Но той се овладяваше. Затова просто си тръгна. По-добре да си тръгне сега, отколкото да я люби и да я напусне. От това по-позорен и непростим грях няма. Тя заплака. За пореден път не се случваше така, както тя иска. Той бе като тъмен рицар, напуснал съзнанието ѝ, за да блесне златистото мартенско слънце в хладния ден. И се върна. И я докосна. И обзе гърдите ѝ в шепите си. И раздра вътрешността ѝ с твърдия си меч. Дали това беше мечтание или истина? Тя не усещаше, защото бе затворила очи. И му се отдаваше. И притихваше в обятията му. А той превземаше нейния олтар. Като тежък наркотик, като падение, от което бягство няма. Само предаване и несъпротива. А след него - неизвестна реалност. Нереална природа. Сън в действителността. Него го нямаше, а присъствието му димеше от пепелника... 12.04.2025 г., 9:56