Летописно 📖

На Данаил ...И ето ни нас двамата. В топлата стая. В студения април. В тъмната нощ. С оранжевото улично осветление, протягащо ръце. Не смееш дори да ме докоснеш. Толкова силно ме обичаш, че не искаш да докосваш нещо толкова крехко и нежно като мен. И точно това ме влудява от възбуда. Това, че ме държиш в напрежение. Макар да го имаш мъжеството. Може би точно така изпитваш себе си. Да желаеш жена без да си я позволяваш. Аз затварям очи. И усещам твоето докосване. Докосваш ме нежно и леко под раменете. После целуваш вишневите ми устни. И докосваш блузата ми. Ти сън ли си? Или мечтание? Отварям очи и виждам, че твоите са затворени. И те чувствам. Наистина си до мен. И докосването ни е като вселенски сблъсък, много значимо събитие. Сливане на две галактики. Ти събличаш блузата ми и виждаш това, за което винаги си мечтал - гърдите ми. Голи и с напъпили розови пъпки. Най-накрая ме виждаш гола, а толкова пъти ме бе виждал облечена в квартала. Ти прокарваш ръка по тях и втвърдените им зърна релефно се плъзгат по ръката ти, която се спуска надолу и стига корема ми. Надолу те чака ковчеже, пълно с разноцветни диаманти. Ти бъркаш в него и изцапваш ръката си с мокрия им блясък. Той полепва по кожата ти. Жадуваш да ме обладаеш. И нахлуваш в мен с взлом. Превземаш ме. Като хилядолетна крепост, изживявала възходи и падения. Сега последното падение искам да си ми ти. В което да падна в обятията ти. И да не се изправя цяла вечност... 09.04.2025 г., 00:31