Съблечени лица 🎭

...И започнах да им събличам лицата. Лист по лист. Маска по маска. Съблякох им интригите, подигравките, гаврата и предателството. Исках да ги оставя голи пред лицето на есента. Само по благородство! И да се топлят от есенните лъчи... 01.10.2025 г., 00:57

Червена мечта ❤️

На Данаил ❤️❤️❤️ ...И тази червена рокля, с която той винаги я бе виждал да излиза из вратата или оз оградата на къщата си, сега бе пред него. Върху тялото ѝ и ѝ стоеше също така великолепно, както когато я бе виждал през лятото. Яркочервена рокля с дантела от цветя, която покриваше бюста ѝ и очертаваше корема, талията и бедрата ѝ. Чудна гледка, записваща се в съзнанието му на мъж, за първи път докосващ се до жена. Като пламтящ огън, горящ единствено за него. Да разкрие цялата му мъжественост и любов с южното си дихание. Той я доближи и докосна страните ѝ. Усети как горещината обзема цялото ѝ тяло. Ръката му се спусна нежно по гурдите ѝ и после се плъзна към ханша. Тя полегна назад, а очите ѝ бяха затворени плътно. Кораловите ѝ устни бяха полуотворени и поглъщаха мекия въздух. Гърбът ѝ докосна възглавницата. Той се надвеси и потъна в нея. Потъна в горещата ѝ нежна, влажна женственост. Членът му дълбоко се скри в недрата ѝ и я облада. Тя пъшкаше. Никога досега не бе преживявала такова сливане. Тази червена, огнена мечта най-после ѝ се сбъдваше. Тя бе малък пожар в шепите му, а той свободният ѝ въздух, пленен от камината на сърцето ѝ... 30.09.2025 г. 22:41

Есенна вихрушка 🍃🍂🍁🍂🍃

На Данаил 💚🤎🧡🤎💚 Тя мина по алейката на парка, а той се показа иззад паметника. Срещнаха се и тя се сгуши в меката яка на якето му и в топлите му прегръдки. Той обгърна тялото ѝ и почувства топлината му. Мекият му червен пуловер със зелени и сини орнаменти бе нещото, за което тя мечтаеше тъкмо сега. Затова те седнала на пейка и продължиха ласките си. Той докосна страните ѝ, облечени във фин руж. Червеното ѝ червило ярко контрастираше на бялото ѝ, жизнено лице. Красивата ѝ рокля бе цялата обсипана в сини, оранжеви и зелени цветя. Също като разницветната есен, нали? Той вдиша и усети уханието ѝ. Листата на дърветата се завихриха в нежна вихрушка над главите им. Целият този романс обагряше парка в своята златист есенност. Носеше усещане на сбъднатост, на сияйност, на докосване. Пейките тук смълчано присъстваха и пъчеха дървените си снаги. Почвата бавно започваше да изстива. Краските на есента я обличаха в разноцветни одежда. Небето ту се въсеше, ту се усмихваше с променливите облаци и тук-таме се показваше лицето на слънцето. Самотно, уморено и изтощено от приливното лято. А само допреди месец тук кипеше живот. Сега всичко се бе уединило и сгушило в своето усамотение. Само вятърът носеше посланията на есента и ги записваше в своята неведома вихрушка... 30.09 2025 г., 10:46

Неведомо усещане... 🍁🤎🍁

На Данаил 🍂🍁🤎🍁🍂 Есента бе също така красива и загадъчна като пролетта. Много по-задагъчна даже. Носеше тихите тайнства на неясната несбъднатост която предстоеше да се претвори в сбъднатост. Носеше светлите лъчи на мекото слънце, което се гмуркаше по тротоарите и оставяше своя ярък печат. Тя не знаеше какво точно ѝ носи връзката, но усещаше някаква тиха споделеност, а пейзажът наоколо обагряше пространството с цветовете на неведомото и неясното. Тя усещаше неговото присъствие, дори когато той не бе край нея. Усещаше тихата сбъднатост, вечния копнеж и изисканото старание на неговата личност да я доближи. Да, той я доближаваше понякога. И искаше да се сбъднат. Но обстоятелствата не го предполагаха. Предполагаха една платонична любов, запълнила сърцето ѝ с яркия си пламък. Животът бе само един лъч, нали? И в него се разпокъсваха всички отсечки, за да се съберат в едно. Всеки площад, който нашепваше тайнственост, сега бе покрит с гъстия есенен килим. Тя нямаше нужда да го търси навсякъде, защото го чувстваше. По столовете на дърветата, където бе гравиран неговият неведом инициал с малките букви на Творението. По малките алейки, по които той бе минавал. По кварталните шепоти и кафеникаво-червените керемиди. Той беше навсякъде. Оставаше само да се засекат. Отново неслучайно, отново тайнствено. Да почувстват нишките на живота как бликват във вените им и във вечността... 28.09.2025 г., 13:16

Есенен роман ❤️‍🔥👗❤️‍🔥

На Данаил 🍂❤️‍🔥🍁❤️‍🔥🍂 Той погледна към двора ѝ с очакването да я види. Тя излезе в новата си яркочервена рокля с женствено деколте от дантела на пролетни цветя. Изящната ѝ женска фигура събуди въображението му. Той си представяше как я целува страстно и нежно. И я обгръща в меката си мъжественост. Тя се приближи до него и му приличаше на пламък. Пламък, който гореше в женската си любов. Неговата мъжественост ѝ отвръщаше със същото. Неговата устойчива земност, съчетана с лек въздушен привкус. А къде ѝ бе останала водата? Водата на чувствата и емоционалността, присъща за всяка жена? Тя я криеше дълбоко в пазвите си, където очакваше да бъде открита, събудена и обладана. Той докосна нежно страните ѝ и ръцете му пламнаха от яркия ѝ руж. Къде ли да се насочат сега? Те тръгнаха към протестантската църква, намираща се в посока запад. Сапфиреносиньото небе ги приветстваше със своята септемврийска есенност. Златни листа прехвърчаха и контрастираха на зелените гори и синевата на небето. Той бе с яке, а тя - с уязвимостта на роклята си. Бе прохладно и тя извади една червена блуза от чантичката си, за да се облече. Те поема по стария друм. Минаха край самотните пейки в малкия парк. И се отправиха към парк Кьошкове, който се намираше в подножието на Крепостта. Може би щеше да ѝ е хладно с това облекло. Той протегна ръка и я прегърна. Мъжкият му допир възбуждаше женските ѝ сетива. Мисли на любов, отдаденост и романтика се завихриха в съзнанието ѝ. Тя искаше да му се отдаде. Докато вървяха, златните листи танцуваха своя неведома есенен танц. Сякаш двамата имаха много стара любов, датираща оче от началото на вселената. Сякаш винаги се бяха познавали и неслучайността отново ги събираше след векове разединение. Те седнаха на пейка до близката чешма, която отдавна не работеше. По небето като змии пълзяха облаци в своя уморен небесен вървеж. Паркът бе влажен от дъжда, излял се предната седмица. Оттогава бе захладняло и лятото си беше отишло. Само самотните есенни лъчи оставяха своя мек отпечатък слънчева светлина. Той се доближи до нея и я целуна. Това, което се случваше, бе като разказ, който предстои да бъде написан. И съдбата държеше писалката. Или пък те? Никой не знаеше. Може би всичко съдържаше своя дух и време в своята пространственост. Сякаш всичко се пишеше сега и всичко бе едновременно и пъстро, и тъмно, и светло, и загадъчно, и ясно, и неясно,и сбъднато, и несбъднато... 28.09.2025 г., 12:50

Есенна любов 🍂🍁❤️‍🔥🍁🍂

На Данаил ❤️‍🔥 Есента дойде и тя вече нямаше как да го съблазнява с летните си рокли. Особено с най-новата си - яркочервена, със силно изрязано деколте, изключително женствена. Вместо това облече черна пола на рози и тъмночервеното си палто с мека яка. И излезе от вратата към двора. Като по учебник се появи и той от косата улица срещу тях. Загледа я. Беше се замислил нещо. Бе вдигнал топлата си яка като малък протест срещу есенния студ. Главата му бе сведена надолу. И я видя - нея, великолепната. Жената, за която винаги мечтаеше и често присъстваше в сънищата и мечтите му. Сега отново бе пред него в очакване да се срещнат. Той доближи оградата ѝ и я поздрави. Топлата му мъжка прегръдка обърна тялото ѝ и го стопли. Тя се отдаде на мъжката му закрила и сигурност. И се отправиха към Оборище, любимият им площад. Ключовото място на техните срещи и Тихи уединения. Щяха да седнат или в сладкарницата, или на пейка. Нищо че бе малко хладно и навън не можеше да се стои много. Те избраха да седнат на пейка. Наблизо имаше червен шипков храст, чийто плодове като рубини или като малки пламъчета обагряха златната есен. Тя де сгуши в гръдта му. Лицето ѝ потъна в меката му сива блуза. Тя заплува във въображението си, в сърцето му, в мислите си... Есенните листи шумоляха и падаха с лек ромон. Тя се загледа в листите. Толкова наподобяваха техния свещен танц! Танцът на любовта и единението. Свързването със земята, с миналото и с тайнствата на природата. Този площад бе като тих залив в сърцето на градския океан. Тиха шир, сгушена в малкия паметник, малка кокетна сбирка на вечността. Той бе потънал в мислите си. Графитено-сивата му коса лъщеше на измамното слънце, което обагряше пейзажа с мекото си пастелно сияние. Стоманените облаци се бяха разотишли. Предстоеше им вечност, сгушена в едно горещо като камина сърце, сърцето, побрало техните две в една огнена, есенна обич... 28.09.2025 г., 09:16 тази сутрин излязохме с Лозан в 8:40 и Дидко се появи на магазина. Не му хареса какво вижда, затова се затвори в себе си. После слязохме по стълбите, а той тъкмо минаваше пред двора ми и щеше да мине по Антим I. Когато бяхме на двора, той мина покрай оградата ми, но не ни погледна. Графитено-сивата му коса

Сигил 🦇🕸

На Данаил Те се познаваха от много време от квартала, но само визуално. Два познати непозната, които си кимаха понякога сдържано и дипломатично. Бяха обменяли по няколко думички в магазина относно пазаруването, за което всеки бе дошъл. До деня, в който не се запознаха. Бе един тайнствен мартенски ден, наситен с мистика и случайност. Някаква загадка криеше този ден. Или прекрасният ѝ непознат, приличен на пастор. Забулен в черна качулка. Запознаха се и тя потъна в него. Казваше се Данаил. И името му бе едно такова пророческо. И присъствието му - още повече. И тя потъна. До такава степен, че забрави коя е. Не си спомняше името си, дрехите си, надеждите си. Бе потънала в черната му пропаст, от която измъкване нямаше. И по-лошото бе, че бе влюбена в него и не можеше да се спаси от тази магия. Искаше да се свлече в краката му и да потърси себе си. И той да ѝ върне същността най-доброволно. Но не. Той сякаш нямаше намерение да го прави. Неусетно те се озоваха в дома ѝ. Домът, който винаги се виждаше, когато той отидеше на магазина. Прелестната ѝ трапезария, озарена от хладните мартенски лъчи. Малката ѝ кокетна спалня, граничеща с трапезарията. Той докосна шията ѝ и свлече роклята ѝ. Пред него се разкри голото ѝ тяло. Той докосна тази гръд с тъмночервени зърна. Докосна тези нежни, женски гърди. Тя се възбуждаше изключително много. Крехката си уязвимост, сега представена изцяло пред него, тя искаше изцяло да му я отдаде. Той я повали на леглото и свали расото си. Расото от ордена, чието име тя не знаеше. И проникна в свещената ѝ женственост, опорочена от толкова много мъже. Сякаш го бе правил толкова много пъти. А този път му беше първия. За първи път се "изцапваше" с жена, потапяйки члена си в тялото ѝ. Този мъж ѝ носеше носталгия и мистика. Неизвестност, тайнство и неяснота. Като мъгла, която свършваше в края на тъмната гора. Като прилеп, който прехвръкваше, за да извести нощта. Като въпрос, който тепърва предстои да бъде решен. Този мъж се появяваше и изчезваше. И тъкмо когато тя си мислеше, че си е отишъл завинаги, се появяваше отново. За да изчезне пак за неопределено време. И после да се появи най-внезапно и ненадейно. Той не я оставяше да го забрави. Нито пък утешаваше любовта ѝ. Тоя мъж ѝ задаваше безмълвни въпроси, като отговорите трябваше да ги търси сама. Тя не можеше да го забрави - той не ѝ позволяваше. Нито пък да му изневери - щеше да я обвини в изневяра. Затова чакаше. Чакаше отново да се появи с демонските си криле и да обсеби влажното ѝ лоно, вече жигосано от скверния му сигил. Когато сигилът зарастнеше малко, той идваше от отново да го подпечата, за да е сигурен, че ще е единствен той. В един момент тя започна да се измъчва изключително много от тази "връзка". Беше решила да го проследи, за да види с какво се занимава той, когато не се срещат. И попадна на подземие с факли, в което мъжете в раса бяха подредени в кръг. Имаше огън. Зли сили. Сигили. Знаци. Печати. И тогава тя осъзна, че никога не е била любов за този мъж, а просто проект. Просто част от пъзела, елементите на който тя не познаваше. Тя тръгна от малката каменна улица. И се насочи на запад в града, при катедралата. Изкачи витите стълби и се озова чак при камбанарията. Елисавета скочи от покрива. Тялото ѝ беше намерено мъртво на сутринта, преди разсъмване. Данаил първи научи за това. Някой вече му бе казал. Той свали качулката си и започна да скубе косите си. Но този път не заради ритуала, в който повече нямаше да може да я използва, а заради самата нея. Липсваше му, но вече бе късно. 40 години той се бе задържал без да встъпва във връзка с жена. И тя му бе първата. И сега, в навечерието на рождения му ден, тази жена се бе погубила по отвратителен начин. Красивата ѝ глава вече беше пробита от падането и русата ѝ коса бе наквасена в кръв. Средновековната ѝ рокля се стелеше надолу и покриваше нозете ѝ. Китните ѝ малки обувки покриваха ходилата ѝ. Данаил започна да плаче. За първи път усещаше, че обича жена. За първи път тя вече нямаше да е с него, нямаше да се срещат тайно, нямаше да изчезва и да се появява и да я държи в неведение. Вече нямаше значение. Тя бе мъртва. Нямаше да го потърси повече. Защото първа реши да се отърве от този замисъл. Тихият ѝ бунт погуби намеренията му. Той бръкна в джоба си и извади малко шишенце, пълно с беладона. Поколеба се за миг и после просто го глътна. Легна до нея на земята, на студения камък. Искаше просто да бъде заедно с нея във вечността... 24.09.2025 г., 2:22; 16:15

Само спомен

На Дидко 💙❤️ Ти остана само спомен. Спомен, който шуми. Нищо не ми даде. Само мъничко любов, а това е всичко. Минаваше покрай нас и аз се влюбвах в теб всеки път, когато те видех. Всеки път очаквах да те видя на Оборище или на магазина с приятели. Всеки път исках да ти дам част от любовта си. Не ми даде дребно подаръче, което да ми напомня на теб. Само една бутилка сайдер, на който надписах името ти. Сега се губиш някъде в простора и само птиците знаят къде си. Ще те търся по улиците, в които са скрити малките ни спомени. Кратките ни мигове и дългите ни въздишки. Ще те търся в спомените на лятото...А ти ще шумиш около мен и ще чувам душата ти... 24.09.2025 г., 11:56

Наказание за престъпниците

Един ден вие, престъпници, ще се явите на съд. Вие, които поругавахте Жените. Вие, които ги използвахте за мръсния си нагон и за гнусната си похот. Вие, които им причинихте непоправими травми. Нелечеми, хилядолетия наред. Вие, които ги лишихте от най-съкровеното - сексуалността им, защото поругахте най-святото им място. Вие, които се криехте като подляри, когато те имаха нужда от вас. Вие, които грабихте, а нищо не давахте. И оставихте яма, пълна с болка и разочарование. Вие, които убивахте и оставихте едни мъртви жени. Вие, престъпници, не заслужавате добър живот. Не заслужавате свобода, щастие и любовта на друга жена. Защото дължите отнетото на тези, които обезчестихте и унищожихте с незнанието, невежеството, грубостта и приматщината си. 19.09.2025 г., 08:01

Съвпадение 🌀

На Данаил 💙 Ако се разминеш с някого в този живот, може да отнеме и цяла една вечност, за да съвпаднете отново... Хиляди години... Лутане и търсене... Влюбване и разлюбване... Печал и тъга... А може и да е навечерие да се сбъднете само в следващия миг. Съдбата ти поднася толкова изненади... Че те кара да вярваш в невъзможното. Защото, когато съдбата се намеси, и невъзможното става възможно... И ти просто разбираш, че времето не съществува... Че всичките ви тези разминавания с възлюбения са били просто една илюзия, че слънчевите лъчи, огряващи го в неделя, всъщност са ти нашепвали скорошна сбъднатост, че всичко става възможно в правилния миг... А дотогава... се искат само време и търпение... 19.09.2025 г., 00:18

Самотна есен 🍂🍁🍂

На Данаил 🧡🍁🧡 Есента нечуто дойде Остави самотните пейки във парка Бегъл спомен от твоя седеф Се подписа с оранжева шарка. Аз те търся във тихия лед Отпечатък, в септември оставен Тихи клони, листа надалеч, Вятър, остро в косите отправен. Тихи пейки, безлунен пейзаж, Тиха вечност в безмълвното утре И те чакам в горящ екипаж, Летен ден във очаквана утрин... 17.09.2025 г., 20:51

Вятърно 🌬

На Данаил 🤍 Да мечтая за теб цяла вечност, Притихнал зад тихия кат, Да си близо, а толкоз далече, А в душата ми - празният ад. Ще те гледам във тихия залез, Кротко скрил и нюанси, луни, Малка рана на малкия палец И безброй споделени вини. Споделих ги по тихия вятър, Кой в септември се тука яви И остави един отпечатък - Бледи църкви и ред тишини. И те чувам - безмълвно говориш С тихи ноти в безмълвния хор И понякога с вятъра спориш, Где е скрил мен зад този стобор. 17.09.2025 г., 18:29

Цветната Везна 💐🌺🌸🌼🏵⚖️🏵🌼🌸🌺💐

На Данаил 💐⚖️💐 Обичам една Везна. Много красива! Много цветна, гъвкава и устойчива. Много стабилна на всякакви бури и красива в ежедневнието. Много стоическа, много мъдра, много вдъхновяваща. Много задушевна. Обичам я и силно ми липсва, дори и да не съм я виждала от ден. Тя е част от сърцето ми, от самата мен. От мечтите и въжделенията ми. От потайните ми помисли и желания. От съкровенията ми. Аз пълня блюдата ѝ с изящната си женственост. И те никога не се дисбалансират, никога не губят равновесие. Винаги устойчиви, винаги млади. Винаги цъфнали с умиление. И със следващата ми надежда да ги видя. Обичам тази Везна. Искам да я любя, да ѝ отдавам женствеността си. А тя да ме закриля със своето спокойствие и своята мъжественост... 17.09.2025 г., 14:10

Каубоят 🤠

На Данаил Той имаше изтънчена и горда осанка на изискан каубой. Само револверите му липсваха. Да ги извади и да стреля. Иначе ботушите му - черни, лъснати. С шерифски звезди. И една шапка му трябваше - да увенчае челото му. Той мечтаеше единствено за Нея. За него Тя беше събирателност на всичко: свещена женственост, ангелска доброта и нежна миловидност. Сякаш бе другото му Аз, непознатото момиче, което прехвърчаше с ангелските си криле наоколо. Като седнеше на пейка да чака приятелите си, той чакаше тя да мине покрай парка, за да я загледа. За ѝ се наслади и да потъне в платоничното си влюбване. Копнееше за нея, но обстоятелствата не ги свързваха. Сякаш Вселената не бе замотала още техните нишки и те се лутаха като две риби в един малък буркан и все променяха посоката си. Но никога окръжността. Все не можеха да съвпаднат. Като два кръга, които се въртяха, но не можеха да засекат дъгите си... 17.09.2025 г., 8:52

Нежно докосване... 🩷🪽🩷

На Данаил 🩷🩷🩷 Той докосна нежно ръката под рамото ѝ и дланта му неволно докосна гърдата ѝ. Беше плах и неуверен. Докосна светлите ѝ, почти руси коси, стелещи се на китни дискретни къдри под раменете ѝ. И свлече розовото ѝ бюстие, под което се криеха гърдите ѝ: огромни, нежни, женски, тежко падащи, и го гледаха с огромните си розови ареоли. Той докосна тази чудна мекота и изящество. И устните му потънаха в нежната ѝ плът. Тя затвори очи и се облегна назад. Чувстваше как малката ѝ роза се разлиства за него. Той полегна върху нея и проникна с непорочния си член. Мигът бе назрял и усещаше, че тя е Жената. И потъна в еликсирите на необятната ѝ женственост. Той проникваше все по-стремглаво и разгадаваше непознатите ѝ недра. Вътре в тях бе скрита перлата ѝ, която щеше да го обича цяла вечност... 16.09.2025 г., 4:28

Нищото

На Данаил - появи се пред магазина в 19:11 и взе да пие бири. Отначало приказва с Христо, после се премести при Шопа и Секса и стоя докъм 20:20. Не ме изчака да изляза да хвърля боклука да се видим Ти изчезна. Дори не ме изчака. Тихо и нечуто. Излязох, а те нямаше. А се искаше само една малка секунда и щяхме да се засечем. Само един малък порив, едно малко действие. Само да бях излязла... И ти да беше там... И пак нищо нямаше да се случи. Не ни е било писано да бъдем заедно. Нишките ни не се връзват. Душата ми кърви и я превързвам с къснолетни листи. И я обричам на забвение. Защото теб те няма. Няма да дойдеш. Ще се свреш отново в стария си апартамент, ще седнеш на масата си в жълтата дневна и ще потънеш в тишини. А аз? Коя съм била аз - аякоя квартална непозната. Някоя, обречена на пустота. Всичко се завъртя и потъна в бездната. Магазинът, дрехите, хората. Нищо не съществуваше за мен. А ти... си толкова близо, а така далеч - дели ни цяла една вечност разстояние... 15.09.2025 г., 20:35

Мъжка непорочност 🛡

На Данаил Макар да беше цели 3 години по-голям от нея, тя изглеждаше много по-зряло и женствено. Дали беше момче или мъж, тя не можеше да отгатне още. Макар че на моменти той изглеждаше като момче, в други случаи беше като господар, пазител на огъня. А тя - богиня, облечена в пепеляво-розова нощница. И отдолу дръзко изпъкваха гърдите ѝ, преливащи от плът и от нежност. Той съблече презрамките ѝ и свлече бюстието на нощницата ѝ. Пред него се разкри чудната гледка на женствеността ѝ, завършваща с виненочервените ѝ зърна, островърхо настръхнали. Той се доближи до нея и зърната докоснаха кожата му. Непорочният му член влезе в порочната ѝ вагина. И се удави във всичките ѝ сокове на желанието; в онези притчи, оставени там от предходни мъже. И му разказа за всичките си преживявания и болка. Сега той трябваше да поеме това. Той, непорочният, като ангел-пазител да я освободи и пречисти от натрупания гнет. Той, пазителят. Трябваше да поеме тежкия щит да я защитава... 05.09.2025 г., 2:23

Скъп си ми... 💌

На Данаил 🩷🩷🩷🩷🩷 Мил си ми... Скъп си ми... Като перла, която чака милиони години, за да се роди в черупката на мида... Скъп си ми като малка розова молитва... Като златно глухарче в дъждовния ден... Като малка сълза, молеща да капне... Като цвете след пролетния дъжд... Като вълшебство, очакващо да възкръсне... Скъп си ми като летен повей на сутрешния вятър... Като майка сълза и утринната дихание... Скъп си ми и не бих те заменила с нищо... Пазя те в сърцето си като семе от шишарка и очаквам да се сбъднеш, да покълнеш... 11.09.2025 г., 16:50

Богинята и несретникът

На милия ми Данаил 💛🩵💛 Аз знам, че ти досега все си бил в долнопробни среди. Сред низки хора, паплач и сволоч. Но може би не е случайно. Може би съдбата е искала да станеш Човек. И те срещна с Мене, Богинята. Красивата жена, която ти даваше толкова любов. Която винаги ще бъде до теб, каквото и да стане. Която ще те обича от терасата и ще ти изпраща въздушни сърца. Която ще ти разкрива сърцето си и ще знае, че ти няма да се възползваш от уязвимостта ѝ... 05.09.2025 г., 14:37

Спокойствие 🌊🩵🌊

На Данаил Тя гледаше клиповете му, както Господ гледаше грешниците си от високо. Изпитваше го. Беше ли достоен за нея? Изтече точно година, 3 месеца и 7 дни, откак се запозна с него. И го влюби в себе си. Любовта труднопостижима ли е? Лесно ли се влюбват хората? Или само тя можеше? Тя не можеше да даде отговор на този неведом въпрос, но знаеше, че в душата ѝ цареше спокойствие, защото и той я чувстваше така, както и тя него. И това ѝ стигаше. 02.09.2025 г., 23:17

Покер с продължение ♠️♥️♦️♣️

На Данаил ♠️♥️♠️ Беше един горещ юлски ден, беше превалил обяд, когато тя излезе от къщата. Искаше да отиде до кварталния магазин, за да си купи разхладителна напитка и да се разведри малко. Но къде ли да отиде? Беше събота и почти всичко беше затворено, а и не ѝ се ходеше на барче. Можеше да отскокне до близкия парк и да седне на пейка. Огненото слънце прежуряше всичко с горещата си слънчевина. Тук-таме се чуваха крясъците на лястовички, а небето напълно беше загубило цвят. По улиците не се мяркаха хора, а на покрива на отсрещната кооперация все така растеше едно кученце, вече прецъфтяло. Никой не можеше да го достигне, за да го откъсне. Тя мина по сенчестата уличка над магазина и продължи покрай къщата с бора и високия зид. Подмина малкия разклон и достигна ъгловата къща с голям двор. В него растяха лилави камбанки и оранжеви калии, а по нагорещения зид тайнствено пълзеше бръшлян. Тя подмина евангелистката църква и се насочи към парка. Тъкмо се качи по стълбичките и на първата пейка вдясно забеляза двама мъже. Те стояха на пейката и си приказваха нещо. Тя погледна бегло и видя, че единият е с прошарена коса и средно на ръст телосложение, около 40-годишен, а другият - малко по-едър, с шапка с козирка и около 45-годишен. Тя подмина. Те я погледнаха бегло. В погледите им се четеше враждебност. Тя седна на една по-отдалечена пейка, не са съседната. Недоумяваше защо би могла да получи тази враждебност, имайки предвид, че винаги бе била благосклонна към хората. Загледа се в бледото небе под клона липа, ивенчаващ главата ѝ. Ненадейно грубоват глас наруши спокойствието ѝ. - Извини ни, искаш ли да се присъединиш към нас? - тя знаеше, че няма как да е друг, освен един пт двамата. Погледна към фигурата и осъзна, че тя е на по-едрия мъж. - Да, би ми било приятно - отрони тя, незнаейки в какво се въвлича. Тия двамата мъже имаха съмнително присъствие. Тя седна на края на пейката, от лявата страна на по-дрвжния мъж, този с прошарената коса. Той като че ли не ѝ обръщаше много внимание, а тя бе започнала бегло да чувства, че го харесва. Той обаче не даваше никакви признаци, че ще ѝ обърне внимание или пък ще я хареса. 05.07.2025 г., 11:54 да се довърши

Неочаквано присъствие

На Данаил Тя се нанесе в квартала преди две лета. Самотна жена, прехвърлила четиридесетте. Имаше все още запазена фигура и сияйно лице. Малко жени можеха да се похвалят с подобна хубост, дори на по-млади години. И обичаше да се разхожда самотно по близките улички или към центъра на малкия град. В един горещ неделен ден тя излезе към обяд от къщата си и тръгна по посока църквата. Вървеше по горещия асфалт, облечена в тюркоазена рокля и сребристо-сини сандали. Носеше малка тюркоазена чантичка със златист брокат. Като стигна малкия квартален разклон, се упъти към Кукления театър, отстоящ само на няколко метра. Това място носеше скрита мистика. Изоставена, занемарена сграда от началото на 1900 години, отпред с каменна чешма, вградена в горещия зид. Чешмата отдавна не течеше, а над чучура ѝ пълзяха червени Божи кравички. Тя се загледа в това тайнство. И потъна в мислите си в тъмнозеления бръшлян, пълзящ по зида. Внезапно се появи той. Около 43-годишен мъж с прошарена коса, немного висок. Загледа я бегло и продължи към църквата. Тя се стресна и за миг се оживи. Нещо я привлече в тоя мъж. Тя изчака няколко мига да се скрие зад малкото завойче и тръгна по стъпките му. Самотната му фигура, облечена в черни летни дрехи, издаваше потайност и вглъбеност. 05.07.2025 г., 23:27 да се довърши

Нахлуване

Те не знаеха, дали тя не ги дразни със своето предизвикателно и, все пак, кротко и смирено присъствие. Защото понякога дори в смирението и кротостта имаше предизвикателно, закана. Тя просто всяка вечер, когато всички заспяха, около и след 23 часа, се появяваше по лека еротична нощница или с много къси панталонки и прозрачно бюстие да събира погледите им. Кога ги имаше, кога ги нямаше пред магазина, тя вече бе обзела съзнанията им и в тях се зараждаше една животинска кръвожадност. За нещо, което не можеха да имат или пък можеха - само ако знаеха как да се докопат до него. Някои я следяха само с поглед, а други знаеха къде ще отиде. При контейнерите да храни животните. И помежду им се зароди една мъжка сплотеност, една задружност и взаимно желание. Те решиха да я изнасилят. Бяха няколко човека, мъже на различни възрасти, но по-големи от нея. Тя скоро щеше да навърши 37. А най-младият от тях нямаше 40. И той бе този, когото тя харесваше. И приятеля му. 10.06.2025 г., 4:36 (да се довърши)

Мистериозното момче

(Неделно слънце) ☀️ На Данаил 💛💛💛💛 Кое ли е това мистериозно момче, което минава? Тя си задаваше този въпрос, когато го засече една неделна утрин. Къснолетните лъчи къпеха тялото му в златна светлина и му придаваха необяснимо сияние. Бе толкова красив, че тя имаше чувството, че го познава отнякъде. Откъде ли? Дали от минал живот? Беше ли го срещала някъде или той бе само плод на въображението ѝ? Тя не знаеше нищо за него: ни името му, ни къде живее. Макар че бе силно вероятно да живее тук наоколо. Може би в старинната оранжева къща с ограда, деликатно обрасла във фини фиданки? Може би в сивата къща с бор? Може би в някоя от старите ниски кооперации? Тя не знаеше. И се чудеше как ли да разбере? Той не я заговаряше. Пътищата им не се пресичаха. А не е редно жена да заговаря мъж. Може би беше редно да изчака, независимо какви мисли и чувства се рееха в съзнанието ѝ. Просто на моменти се страхуваше съдбата да не ѝ го отнеме и да спре да го вижда повече. От това се боеше най-много. И се молеше Богу той да остане в кварталчето ѝ през целия живот... Да го вижда и да му дарява любовта си тайно, а той да я улавя по фините нишки на слънцето... 02.09.2025 г., 13:00