Сигил 🦇🕸

На Данаил Те се познаваха от много време от квартала, но само визуално. Два познати непозната, които си кимаха понякога сдържано и дипломатично. Бяха обменяли по няколко думички в магазина относно пазаруването, за което всеки бе дошъл. До деня, в който не се запознаха. Бе един тайнствен мартенски ден, наситен с мистика и случайност. Някаква загадка криеше този ден. Или прекрасният ѝ непознат, приличен на пастор. Забулен в черна качулка. Запознаха се и тя потъна в него. Казваше се Данаил. И името му бе едно такова пророческо. И присъствието му - още повече. И тя потъна. До такава степен, че забрави коя е. Не си спомняше името си, дрехите си, надеждите си. Бе потънала в черната му пропаст, от която измъкване нямаше. И по-лошото бе, че бе влюбена в него и не можеше да се спаси от тази магия. Искаше да се свлече в краката му и да потърси себе си. И той да ѝ върне същността най-доброволно. Но не. Той сякаш нямаше намерение да го прави. Неусетно те се озоваха в дома ѝ. Домът, който винаги се виждаше, когато той отидеше на магазина. Прелестната ѝ трапезария, озарена от хладните мартенски лъчи. Малката ѝ кокетна спалня, граничеща с трапезарията. Той докосна шията ѝ и свлече роклята ѝ. Пред него се разкри голото ѝ тяло. Той докосна тази гръд с тъмночервени зърна. Докосна тези нежни, женски гърди. Тя се възбуждаше изключително много. Крехката си уязвимост, сега представена изцяло пред него, тя искаше изцяло да му я отдаде. Той я повали на леглото и свали расото си. Расото от ордена, чието име тя не знаеше. И проникна в свещената ѝ женственост, опорочена от толкова много мъже. Сякаш го бе правил толкова много пъти. А този път му беше първия. За първи път се "изцапваше" с жена, потапяйки члена си в тялото ѝ. Този мъж ѝ носеше носталгия и мистика. Неизвестност, тайнство и неяснота. Като мъгла, която свършваше в края на тъмната гора. Като прилеп, който прехвръкваше, за да извести нощта. Като въпрос, който тепърва предстои да бъде решен. Този мъж се появяваше и изчезваше. И тъкмо когато тя си мислеше, че си е отишъл завинаги, се появяваше отново. За да изчезне пак за неопределено време. И после да се появи най-внезапно и ненадейно. Той не я оставяше да го забрави. Нито пък утешаваше любовта ѝ. Тоя мъж ѝ задаваше безмълвни въпроси, като отговорите трябваше да ги търси сама. Тя не можеше да го забрави - той не ѝ позволяваше. Нито пък да му изневери - щеше да я обвини в изневяра. Затова чакаше. Чакаше отново да се появи с демонските си криле и да обсеби влажното ѝ лоно, вече жигосано от скверния му сигил. Когато сигилът зарастнеше малко, той идваше от отново да го подпечата, за да е сигурен, че ще е единствен той. В един момент тя започна да се измъчва изключително много от тази "връзка". Беше решила да го проследи, за да види с какво се занимава той, когато не се срещат. И попадна на подземие с факли, в което мъжете в раса бяха подредени в кръг. Имаше огън. Зли сили. Сигили. Знаци. Печати. И тогава тя осъзна, че никога не е била любов за този мъж, а просто проект. Просто част от пъзела, елементите на който тя не познаваше. Тя тръгна от малката каменна улица. И се насочи на запад в града, при катедралата. Изкачи витите стълби и се озова чак при камбанарията. Елисавета скочи от покрива. Тялото ѝ беше намерено мъртво на сутринта, преди разсъмване. Данаил първи научи за това. Някой вече му бе казал. Той свали качулката си и започна да скубе косите си. Но този път не заради ритуала, в който повече нямаше да може да я използва, а заради самата нея. Липсваше му, но вече бе късно. 40 години той се бе задържал без да встъпва във връзка с жена. И тя му бе първата. И сега, в навечерието на рождения му ден, тази жена се бе погубила по отвратителен начин. Красивата ѝ глава вече беше пробита от падането и русата ѝ коса бе наквасена в кръв. Средновековната ѝ рокля се стелеше надолу и покриваше нозете ѝ. Китните ѝ малки обувки покриваха ходилата ѝ. Данаил започна да плаче. За първи път усещаше, че обича жена. За първи път тя вече нямаше да е с него, нямаше да се срещат тайно, нямаше да изчезва и да се появява и да я държи в неведение. Вече нямаше значение. Тя бе мъртва. Нямаше да го потърси повече. Защото първа реши да се отърве от този замисъл. Тихият ѝ бунт погуби намеренията му. Той бръкна в джоба си и извади малко шишенце, пълно с беладона. Поколеба се за миг и после просто го глътна. Легна до нея на земята, на студения камък. Искаше просто да бъде заедно с нея във вечността... 24.09.2025 г., 2:22; 16:15