Есенен роман ❤️‍🔥👗❤️‍🔥

На Данаил 🍂❤️‍🔥🍁❤️‍🔥🍂 Той погледна към двора ѝ с очакването да я види. Тя излезе в новата си яркочервена рокля с женствено деколте от дантела на пролетни цветя. Изящната ѝ женска фигура събуди въображението му. Той си представяше как я целува страстно и нежно. И я обгръща в меката си мъжественост. Тя се приближи до него и му приличаше на пламък. Пламък, който гореше в женската си любов. Неговата мъжественост ѝ отвръщаше със същото. Неговата устойчива земност, съчетана с лек въздушен привкус. А къде ѝ бе останала водата? Водата на чувствата и емоционалността, присъща за всяка жена? Тя я криеше дълбоко в пазвите си, където очакваше да бъде открита, събудена и обладана. Той докосна нежно страните ѝ и ръцете му пламнаха от яркия ѝ руж. Къде ли да се насочат сега? Те тръгнаха към протестантската църква, намираща се в посока запад. Сапфиреносиньото небе ги приветстваше със своята септемврийска есенност. Златни листа прехвърчаха и контрастираха на зелените гори и синевата на небето. Той бе с яке, а тя - с уязвимостта на роклята си. Бе прохладно и тя извади една червена блуза от чантичката си, за да се облече. Те поема по стария друм. Минаха край самотните пейки в малкия парк. И се отправиха към парк Кьошкове, който се намираше в подножието на Крепостта. Може би щеше да ѝ е хладно с това облекло. Той протегна ръка и я прегърна. Мъжкият му допир възбуждаше женските ѝ сетива. Мисли на любов, отдаденост и романтика се завихриха в съзнанието ѝ. Тя искаше да му се отдаде. Докато вървяха, златните листи танцуваха своя неведома есенен танц. Сякаш двамата имаха много стара любов, датираща оче от началото на вселената. Сякаш винаги се бяха познавали и неслучайността отново ги събираше след векове разединение. Те седнаха на пейка до близката чешма, която отдавна не работеше. По небето като змии пълзяха облаци в своя уморен небесен вървеж. Паркът бе влажен от дъжда, излял се предната седмица. Оттогава бе захладняло и лятото си беше отишло. Само самотните есенни лъчи оставяха своя мек отпечатък слънчева светлина. Той се доближи до нея и я целуна. Това, което се случваше, бе като разказ, който предстои да бъде написан. И съдбата държеше писалката. Или пък те? Никой не знаеше. Може би всичко съдържаше своя дух и време в своята пространственост. Сякаш всичко се пишеше сега и всичко бе едновременно и пъстро, и тъмно, и светло, и загадъчно, и ясно, и неясно,и сбъднато, и несбъднато... 28.09.2025 г., 12:50