Каубоят 🤠

На Данаил Той имаше изтънчена и горда осанка на изискан каубой. Само револверите му липсваха. Да ги извади и да стреля. Иначе ботушите му - черни, лъснати. С шерифски звезди. И една шапка му трябваше - да увенчае челото му. Той мечтаеше единствено за Нея. За него Тя беше събирателност на всичко: свещена женственост, ангелска доброта и нежна миловидност. Сякаш бе другото му Аз, непознатото момиче, което прехвърчаше с ангелските си криле наоколо. Като седнеше на пейка да чака приятелите си, той чакаше тя да мине покрай парка, за да я загледа. За ѝ се наслади и да потъне в платоничното си влюбване. Копнееше за нея, но обстоятелствата не ги свързваха. Сякаш Вселената не бе замотала още техните нишки и те се лутаха като две риби в един малък буркан и все променяха посоката си. Но никога окръжността. Все не можеха да съвпаднат. Като два кръга, които се въртяха, но не можеха да засекат дъгите си... 17.09.2025 г., 8:52