Писалка с мастило 🖋

Обичам да пиша с мастило. Металът да шкури листа и да изгърбва буквите по подножието на редовете. Да извайва истини и междуметия. Посдказки и катинари. Различия и сбъднатости. И после да се гнурка в края на реда, където да поспи. Да събере нови вдъхновения за по-сбъднато утре. За ново дихание с мастилен дъх. И стара писалка, отекнала в прашната стая със зли чекмеджета, чиито пиринчи бронзово грееха като малки средновековни ордени. И събираха прашинките на стаята. Слънчевите лъчи тъчаха нишки и изпридаха великолепно зимно плетиво. В което да се облека и да помечтая за още вечност... Още един сбъднат миг... Още едно песнопение, поема или проза, избродирана върху стария пожълтял лист. Която да отекне във времето и пространството. Да се потопи в сърцата на хората и да пребъде в петолиние, решило да разгласи загадъчната си неповторимост... 27.01.2026 г., 00:24

Щипки 🧶🧵

На Данаил 🩷🩵 Той се спусна по кòсата улица и понечи да отвори вратата на кварталния магазин. Погледна надясно и в близката далечина забеляза Нея. Отново на терасата на голямата си къща с двор, в нозете ѝ кош с пране и простираща. Често я виждаше в тази сцена. Не защото често переше, а защото рядко минаваше или защото случаят ги засичаше рядко. А небето над нея често бе синьо като очите ѝ. И облачно като косите ѝ. Беше края на януари и тя бе изчакала няколко дни да омекне времето, докато изпере. И провеси дрехите на простира като обесници. Дали щеше да обеси и неговата любов? Той недоумяваше. Даваше си вид, че не я харесва или забелязва, но в гърдите му бушуваше страст. Страст, насочена единствено към нея. Буен огън, неукротим от водните лилии. И от януарските облаци, които като лица надничаха от небето. Той се взираше в нея и мечтаеше. Как щипките съчетават тяхната любов. Как ги свързваха във вечен съюз и вреченост. Вкъщи той редеше пасианси да види, дали ще се сбъднат. И картите винаги казваха "не". Не, не. Все пики. И статии. Които черно шумоляха измежду пръстите му. И един ден изгря едно Асо Каро. После - Дама Купа. И Поп Пика. "Това е, сигурно ще се сбъднем!" Усмихна се той на себе си и пое към магазина. А на терасата го чакаше Тя. Тя му махна и усмивка грееше в очите ѝ. И изведнъж слънцето изгря. Надникна измежду облаците. Щипките от панерчето свършиха. Прането беше простряно. А тя - сияеща, облякла чисто новата си синя рокля. Беше юни и лятото тепърва почваше! Колко бързо скокнаха от януари до юни, нали? И колко бързо земята се бе стоплила. Лозницата зеленееше като измруд. Той се застоя и ѝ махна. Подканваше я да отиде при него. Тя остави коша и слезе по стълбите. Мина през градината и отвори дворната врата. Той вече бе при нея. Облечен в бяло, искрен, сбъдващ се. Те се целунаха. "Май картите се сбъдваха", рече си той. В очите ѝ блестеше слънчева усмивка. А щипките разноцветно държаха прането ѝ... 26.01.2026 г., 23:52 Не защото често переше, а защото рядко минаваше или защото случаят ги засичаше рядко. Или може би щеше да е по-често, ако беше лято и той беше край магазина с другарите си.

Защо посредствените "мъже" си падат по рускини

Ивалина Трайкова 🪶 Това е един стар и исконен въпрос, касаещ още самото разселване на народите. Посредственият "мъж" е запленен и затрогнат от рускинята, понеже тя е лесна, достъпна и изгодна. С нея е забавно и веселко, не се изискват много усилия, освен мъничко пари. Тя е доволна от мъничко неискрени ласки и няколко искрени банкноти. Тя струва, колкото хотелска стая, дребен накит или бижу, кутия бонбони и шепа неискрени ухажвания. Това нещо неимоверно много гъделичка егото на посредственика, понеже той не може да си позволи Морална и Достойна Жена, защото там подаването на панталона или портмонето не минават. Там става с усилия, труд, искреност, честност, вярност, постоянство и любов. Посредственикът не може да ѝ ги даде, затова пъргаво тичка при рускинята, чрез която да задоволи мижавия си нагон, жалко его и незначително съществуване. Тя живурка на вересия, като днес е с този; утре - с онзи и от всеки гледа да почерпи по нещичко. Така скалъпва недостойния си животец. Докато Моралната Жена струва скъпо. И то не пари. 26.01.2026 г., 21:49

Квартална снимка 🖼🌈

На Данаил 💚💛🩷🩵 Една квартална снимка оживя Превърна се в среднощно песнопение И гълъби донесоха небесна синева, За да се сбъдне в дневно вдъхновение. И танцувахме ний двама под дъжда, Окъпани в лъчисти светслосенки, Аз - с синя рокля; ти - със бяла одеждà И декор - стените старовремни / и кварталното ни старовремие... И целият квартал превърна се в дъга От този танц на влюбеност вълшебна Ти и аз в любовна светлина И снимката една съновидейна... 26.01.2026 г., 20:55

Мъглив спомен

Слънцето бегло хвърляше неясна светлина над мъгливите къщи. Бе пусто. Неделята бе разпростряла склонове от нищото към града. И крепости хвърляха своите древни камъни. Валеше дъжд от мрак. И минало. Опомних се. Площадът бе глух и тих. Със самотните пейки и зли спомени. Дърветата дращеха въздуха със своите костеливи клони и цялата им скелетност приличаше на забрава. Забрава в нищото, в което, като покатериш улицата към града, се намираш в него. И пак си задаваш въпроса къде си. Не можеш да избягаш от себе си. Нито от небосвода. Нито от града. Те ще те преследват като сянка, дори когато няма слънце. Ще те връзват със своите измислени вериги и няма да ти дават така мечтаната свобода. А ти ще мечтаеш за пролетта. Ще я търсиш в зюмбюлите, където да сбъднеш уханието ѝ. И младите пчели, възкръснали от забравата. Да възродят пролетта и новия живот. А януарската неделя щеше да е само повик от миналото. В което всичко бе в сън. Зимен, мъглив сън, заспал в пазвата на града. Полюшван от пролетните земетресения... 26.01.2026 г., 13:01

Мъглив ден 🩶❄️

На Данаил Днес денят беше мъглив. Облечен в сивите щитове на януари. Сгушваше се страхливо и зъзнещо в шала си от борове, провесен от склона. Къщите мълчаха. Изпускаха струйки дим през уморените си ноздри. Пушеците като духове кръжаха над простора. Вътре гореше огън. Оранжева камина от вълшебство. Пишеща историята с фин молив. От мечтания и топлини. Аз се заглеждах през прозореца. Отвън валеше мъглата. И обсипваше въздуха със сиви мъниста. Мокрият двор мълчаливо се скупчваше на купчина мъх, който побираше влагата му. Бръшлянът все тъй вечнозелено пълзеше по дворния склон. Лозовите стволове вникваха с пръсти в земята. Дрянът все тъй вековно увенчаваше източната част на двора. И ми се присънваха птици. Бели гълъби, летящи над нас. Всичко е толкова променливо, освен пушека в комините. Защото той като душа се разстилаше наоколо. Страх, неизвестност и несигурност се виждаха в гледката. И въпреки всичко, аз не се боях. Мислех си за Него и той ме топлеше като горяща камина. Сгряваше сърцето и душата ми. А лика ми го озаряваше с меко моминство. И се разхубавявах. А сивотата отвън бе като дреха, която щях да облека, за да заприличам на себе си. Странстваща, бродеща, търсеща... Отново дом, подслон и вечност... И щрихи за нови мотиви... 24.01.2026 г., 13:15

Зимно слънцестоене ❄️☃️☀️☃️❄️

На Данаил 🩵🤍💛🤍🩵 Слънцето бързаше от Коляда към Ярило. Пробуждаше се изпод пропуканата от лед земя. Ледът се топеше и на малки змийчета се стичаше по улиците на къщите или пълзеше по мокрите тротоари. Аз се заглеждах в склона и срещах лика на Слънцето. Богът-воин, който озаряваше лицето ми. Със сребърно-златистите си доспехи, ухаещи на зима и на студ. На северно сияние, откраднато от звездите. На полъх от Юга, облякъл се в прасковено. На зимно слънцестоене, замръзнало в синьото небе. То надничаше през прозореца ми и се оглеждаше, дали мисля за Него. Да, мислех. Не бе излизал от съзнанието ми от мига, в който го видях. Беше се приютил на топло в пазвата ми и бе свил гнездо в сърцето ми. И го обичах. Обкичвах го в сребърни гирлянди, в неприкосновени въздишки и ястребови ухания. И го прегръщах с хладно-топлите рога на Луната, която пореше небето да сипе коледни звезди и послания. И те се гмуркаха в улиците от чист сняг. Претопяваха душата си и я поверяваха на коледните песни, чиито петолиния блещукаха по моя път. Пътят, водещ към Него. И той отново ми отвръщаше с послания в небето, със зимните щрихи и облакови песнопения. Аз се заглеждах в боровете и се чудех, зелените им иглички дали драскат въздуха, загърнат в наметалото на ранния зимен следобед. Той бе тук и го усещах с присъствието на неведомите звуци и трептения, които издаваше. Като нежен камбанен звън, като приказни снежинки, които като лястовици валяха от Витлеемското небе. Сега бе Зимно слънцестоене или не... няколко дни след тогова. Слънчевите лъчи бродираха пердетата със златисти нишки, а сребърният скреж рисуваше бродерии по прозорците. И мечтаех, а снежинки затанцуваха над околните къщи. И се гмурнах в целия тоя зимен пейзаж. Аз, той и мечтата ми по него. А под коледната елха зовяха хиляди подаръци, неразопаковани от послушните деца. Панделките им лъщяха като златни накити. А кутиите, облицовани в блестящи червени, зелени или сини опаковки сякаш бяха откраднали сиянието от величествената елха, която дъхаво оживяваше стаята с великолепното си ухание на борова гора. А звездата грееше като приказка от Витлеем. Исус се беше родил и приканваше хората да следват пътя му, а стъпките му оставяха златисти отблясъци. И мечтаех да се сбъдна с Него някой ден, тук и сега, само че в друго съвремие, в друга вечност, когато бъдещето щеше да е просто Сега... 23.01.2026 г., 13:39

Самотен път... ❄️🛤❄️

На Данаил Ти мина и стъпките ти оставиха носталгия. Самотният път, виещ се покрай ката и гмуркащ се в януарската зима. Снежната киша бродеше под краката ти. Вятърът тихо се сгуши в яката ти и заспа. Неясната слънчева светлина бегло наподобяваше небосводи. Ти вървеше и заплиташе вихрушката на снежинките. Разобличаваше снежната им непълнота. И разлистваше студа в сърцата им. Вървеше и твоят път наподобяваше дихание. Ухание, носещо зима, хлад и неизвестност. Къде ли щеше да се скриеш? Отново ли в градския площад, разперващ пътищата си в неясни посоки... И после да заобиколиш и отново да се върнеш по баира, за да се прибереш. Този път те нямаше до хладилника, огрян от бледата слънчева светлина. И нямаше смисъл да те чакам на терасата - щеше ли да ми се сбъднеш, да ме поздравиш? Явно не бяхме предопределени да сме заедно. Ако някога се сбъднехме. До тогава мечтание. И снежни гълъби. И вихрушки. Зимна песен и зелени далечни хълмове. Градски простор и измислена жарава. Събуждах те в сънища, в които ми се сбъдваш. И дишаш заедно с мен. Явно никога нямаше да бъдеш другото ми Аз... А само една малка част от мен, незапълнена, недостатъчно отчетлива или голяма като зимен бор. Нямаше нужда да те измислям в замъци, в които мечтите бяха недействителни. Щях да те сънувам тук, на терасата, със студения зимен въздух, с бледото небе и случайната слънчева светлина, откраднала си малка пролука през ледените двери на небето. И ти отново щеше да минаваш, понякога да ме виждаш; понякога - не, но завинаги да оставаш в сърцето ми... 21.01.2026 г., 22:14

Звук от Витлеем ❄️☃️🎄☃️❄️

На Данаил В дългите студени зимни нощи Ме топлиш с наметало от любов и греят Витлеемски сини хвощи, Отпращащи януарски зов. Ти чакаш ме в небе Библейско, Разпръснало наоколо звездици-сол, А улиците тихи старовремски Омайно пеят в си-бемол. Откривам те в светлинното дихание, Паважите от злато и от лед, и виждам те в безмерното сияние Със почерк на незрим поет. И питам се: кога ли ще е тука Рая Да сбъднем наш'та звездна синева Пред теб, светица аз, да се покая, Съпруга твоя вярна за всегда... 20.01.2026 г., 17:06

Зелена зима... ☃️❄️🎄❄️☃️

Топлият декемвийски вятър заравяше бели пръсти в зелените коси на градината. Бе Колядово време и слънцето бавно и морно бе почнало да се вдига над далечния хълм, изправен над града... Аз се гмурках в тишината и мечтаех за дърветата, които се виждаха от юг... Топли снаги, извисени иззад очертанията на слънцето... Молещи да презимуват този юг и да се гмурнат в лятото... Вятърът танцуваше с дряна, чиито пъпки чакаха да увенчаят новогодишната баница и да напомнят на древните обреди за дълголетие, плодородие, вълшебство, здраве, вечност, милосърдие и човечност... В чий ли хляб да потърсим човечността, като тя скотски бива изземана от хляба на ближния... Предателства в труда и изкарването на прехрана. Хората не са човеци, а скотове, които живеят за себе си и се радват на чуждото страдание. И колкото и да се опитваш да промениш нещо, никой не те слуша. Никой не те следва като слънчевите лъчи, оставящи пътеки в градината. Ти се бориш, опитваш се да прокараш път и пак си сам, недоносен с малкия си вързоп, по който изкачваш склона и се молиш на слънцето да те прибере... Животът е доведен до невъзможност, добрите хора страдат, а злите вилнеят и върлуват като разбойници, които не могат да бъдат спрени даже и от стражарите... 18.01.2026 г., 20:56

Зимна приказка ❄️☃️❄️

Зимата разстилаше сребърните си гирлянди и обкичваше с тях замръзналите дървета. Те приличаха на шалове, замръзнали в тишината. От студеното черно мене се ронеше снежец - като ситни диаманти, блещукащи в простора. Уличните лапми отразяваха неговото сияние от висотата на своята непостижимост. Аз вървях и се сливах с гледката. Наслаждавах се на зимния покой. И се мъчех да се сетя за себе си като бях дете и мечтаех за зимните светулки, които с бледа светлина огряваха пространството. И се вричах в тази вечност, в която зимата цареше, разгръщаше пазви и прибираше пътниците в себе си... 18.01.2026 г., 20:45