Мъглив спомен

Слънцето бегло хвърляше неясна светлина над мъгливите къщи. Бе пусто. Неделята бе разпростряла склонове от нищото към града. И крепости хвърляха своите древни камъни. Валеше дъжд от мрак. И минало. Опомних се. Площадът бе глух и тих. Със самотните пейки и зли спомени. Дърветата дращеха въздуха със своите костеливи клони и цялата им скелетност приличаше на забрава. Забрава в нищото, в което, като покатериш улицата към града, се намираш в него. И пак си задаваш въпроса къде си. Не можеш да избягаш от себе си. Нито от небосвода. Нито от града. Те ще те преследват като сянка, дори когато няма слънце. Ще те връзват със своите измислени вериги и няма да ти дават така мечтаната свобода. А ти ще мечтаеш за пролетта. Ще я търсиш в зюмбюлите, където да сбъднеш уханието ѝ. И младите пчели, възкръснали от забравата. Да възродят пролетта и новия живот. А януарската неделя щеше да е само повик от миналото. В което всичко бе в сън. Зимен, мъглив сън, заспал в пазвата на града. Полюшван от пролетните земетресения... 26.01.2026 г., 13:01