Честване

Тя не можеше да опише как се чувства. Просто щеше да се срине, да се разтопи и да се разпадне. Но не от любовна мъка, а обратното - от любовно щастие. Намираше се край паметника на Васил Левски за неговото 150-годишно честване. Днес бе ден на Левски и градът се бе събрал около паметника, за да го почете. Също така се появи и тя - бе забравила, но отново си припомни, като чу духовия оркестър. И изведнъж Го видя - бе точно пред магазина, който се съдържаше от най-добрия приятел от детството на мъжа ѝ. Само бегъл щрих от него и тя можеше да го познае от километри. Широкото му чело, черното му облекло и неповторимата му стойка не можеха да бъдат сбъркани. Тя се стъписа, но и очакваше да е там. Нямаше къде другаде да бъде, защото днес бе празник и на футболния му клуб. Тя се обърна и се насочи към близкия магазин. Искаше да си купи нещо, за да се разсее малко. После се върна. Той отново бе там и от устата му стърчеше цигара. Разговаряше с двама свои приятели. Тя не виждаше добре. Погледът ѝ беше премрежен от вълнение, а сърцето ѝ тупкаше учестено. Не можеше да мине покрай него, за да прекоси тълпата. Щеше да се изкачи по стъпалата, за да наблюдава събитието от височина. Но беше нервна. Не можеше да се задържи дълго тук. Особено като знаеше, че той може би я наблюдава. Не бе трудно да се забележи, предвид че нямаше много хора. А и бе неделен ден и градът спеше в своята слънчева февруарска дрямка. Тя се прибра за малко вкъщи и веднага излезе. Не можеше да бъде другаде, като знаеше, че Той е там. Но не можеше да бъде съвсем близо до него. Можеше да бъде от разстояние. Особено когато бяха разделени, но само телом. Духом никога не се бяха разделяли. Тя зае място близо до бора. Погледът ѝ все блуждаеше. Не знаеше, дали я е забелязал втория път, когато се върна, затова постоя права. После седна на пейка. Той бе все там. Различни клубове и учреждения на град Шумен поднасяха венци на паметника на Васил Левски послучай честването на 150 години от неговата кончина. И в знак на признателност за великото му и жертвоготовно дело. Той изчезна за кратко и после пак се появи. Този път я забеляза. Този път не бе така приказлив с приятелите си, а се усамоти. Щеше и той да се разпадне. Тя беше като богиня изглеждаше много красива. Имаше вид на видение... Сред тълпата от прозаични хора. В която ни един от тях нямаше значение за него. (И за нея). Сред толкова хора съществува ха само Той и Тя. На около 30 метра разстояние един от друг. Тя не можеше да го гледа. Защото щеше да рухне от трепет и вълнение. По същия начин се чувстваш и той. Този ден бе изключително щастлив в живота ѝ. Нямаше такова щастие - неописуемо щастие и вълнение... 20.02.2023: сънувах, че се опитвам да си припомня да карам велосипед и все залитах. Но не се давах и правех всичко възможно да запазя равновесие. Накрая прокарах велосипеда. Бе приятно, топло и слънчево. Звучеше жизнерадостна и весела рок/кънтри музика, която допринасяше за щастието ми и подсказваше, че мечтата ми ще се сбъдне... 💓❤️💓❤️💓❤️💓

Чаша кафе и още нещо

Тя разбърка кафето си, облиза лъжичката и я остави в чинийката. Горещата кафява течност в чашката се въртеше в един безкраен водовърт, който, като спря, пяната образува сърце. И това бе предвестник на любовта, която ѝ предстоеше. Той се появи съвсем скоро и седна. Бяха се срещали отдавна и сега случаят ги събираше пак. На чаша кафе. В уютното и топло заведение на един слънчев, но хаплив февруарски ден. Веселата глъчка оживляваше стените на барчето и създаваше един неповторим уют. Тук хората бяха сплотени и отдадени един на друг. Само една бучка кафява захар липсваше в кафето. И Емона я постави. Сега вече можеше да отпие и да се взре в очите му. В очите, които не бе срещала скоро, но които не се бяха променили. И чувствата в тях също. - Онова... Онова, което ти бях обещал, мисля да го сбъдна. Емона го чакаше с надежда, трепет и вълнение. Емил бръкна в джоба си и извади нещо малко. - Ще се омъжиш ли за мен, Емона? - Боже Господи, Емиле, да! Да, да, да, да, да, да! Безброй много пъти да!!! 20.02.2023, 00:23

Блестящо синьо

На Б. ... Изведнъж тя се появи измежду треперещия въздух на топлия май. Колкото повече наближаваше, толкова повече блестящата ѝ синя пола отразяваше ярките лъчи на слънцето, а светло-синьото ѝ бюстие очертаваше красивите ѝ пищни гърди. Той я чакаше пред блока си и, както винаги, бе облечен в черно. Бе запретнал ръкави и присъствието му бе посветено единствено на нея. Тя се приближи и късата ѝ пола заблестя още повече. - Здравей - рече тя и се целунаха. Той направи крачка и я поведе към входа на ниската кооперация, в която тя идваше вече втора година. При него. Наоколо имаше зеленина. Резедавата зеленина на тайнствения и магичен месец май. - Не сме се виждали от вчера, а вече ми липсваш. - Ти винаги ми липсваш. И тръгнаха по стълбите. Отпред бе винаги той, който ѝ бе предлагал толкова много. А засега имаха само тайнствена връзка, без обществеността да знае. Той я въведе. Всичко в апартамента му ѝ бе толкова познато, че чак имаше чувството, че дори въздухът я прегръща. Всичко я приветстваше и я караше да се чувства в свои води. Тя седна на дивана. Винаги сядаше там. Дори първия път, когато се запозна с него и му дойде на гости. Дори се разплака, защото мислеше, че той няма да я обикне, при положение, че тя е твърде чувствителна, той - твърде материален. Но той тогава я бе успокоил, че опасенията ѝ са неоснователни. Щеше да я обича. И да ѝ е предан. Той се разшета нещо. Предложи ѝ питие и го сложи на масата. Винаги бе щедър с нея. И винаги почваше да ѝ говори за прагматизми, битовизми и семейни отношения от живота си. Той имаше бурен живот. С много хора, много семейни връзки и множество грижи и трудности. Тя бе малко мистична. Имаше тайнствена същност, макар и да не криеше нещо от него. Просто бе загадъчна без да е задкулисна. Нямаше какво толкова да му каже, а и да имаше, той трябваше да проникне в дълбочина, за да я опознае. - Искаш ли да направя скара? - наруши тишината той. - Щом ти искаш - тя не беше много по месото. Особено червеното. Понеже не си носеше домашни дрехи, той ѝ услужи със своята футболна бяла фланелка и черния си панталон. Те ѝ стояха като развято знаме над превзета крепост. Още много пъти имаше да я превзема той. И нямаше да пропусне и тая вечер. - Много е хубава, нали? - попита той. - Кое? - Гледката - бяха на терасата. Гледката към Шуменското плато бе винаги хубава. Макар и от него да се виждаше неговата задна част. По-красива и тайнствена бе всъщност крепостта, към която водеше старият сив път. Тя пъчеше снага над далечния склон, залесен в резедави букове. Мястото носеше спокойствие. Тя му помогна със скарата и той отново ѝ сподели за семейните си проблеми. Дори само да го слушаше, каквото и да ѝ споделеше, всичко ѝ въздействаше успокоително. Скарата бе готова и те хапнаха. Нещо като че ли много силно ги свързваше, дори тя не знаеше какво. Отначало само прагматични отношения, а впоследствие дори любов. А най-сладка е любовта, която възникне по принуда, защото никога не си знаел, че ще се случи, а тя се случва най-неочаквано. Основните събития вече се бяха случили в живота му и връзката му с нея като че ли го отнасяше в оттеглянето. Оттеглянето от дългове, отговорности и навлизането във вътрешния свят, в себепознанието, в отдаването, доверието и любовта. В интимността, споделеността и сплотеността. Той стана. Приближи се до нея и я докосна по бузата. - Искаш ли да идем оттатък да ти покажа снимките си от младостта? Тя ги бе гледала хиляди пъти и всеки път имаше желание да ги види, сякаш че ги виждаше за пръв път. - Да - каза тя и в очите ѝ припламна желание. Той щеше да я отведе в синята стая - стаята на интимността и споделеността. Те отидиха. Той ѝ извади старите си албуми и започна да ѝ обяснява всичко от миналото си: роднини, приятели, близки, брат си... И всички случки и преживявания, през които беше минал. Тя го слушаше, а в очите ѝ блестеше искрата на очакването. Тя знаеше какво ще последва и щеше да му се отдаде напълно. Полуотворените ѝ устни издаваха неприкритата жажда за споделена интимност. Той се доближи до нея и целуна жадните ѝ устни. Докосна косите ѝ, шията ѝ, раменете ѝ и се спускаше все по-надолу. Обходи гърдите ѝ, корема ѝ и се насочи към съкровеното място. Когато разтвори бедрата ѝ, се наведе и зарови глава в жадните ѝ недра. Там той вкарваше езика си и осмукваше сочните ѝ стегнати бедра. Тя не можеше да издържа повече. Той усещаше това и, но забавяше действието си колкото е възможно повече. Когато най-накрая реши да спре да я мъчи, проникна в нея твърдо и стремително. Тя изстена от приятната болка на осъщественото очакване. Всеки негов тласък бе споделен плам за нея - пламът на удоволствието и любовта. Тя се отдаваше нежно, чувствено и със страст. Водната ѝ стихия го поглъщаше и му позволяваше да обхожда всяко нейно кътче, да я проучва и опознава в съкровен план. Той бе нежен, отдаден и предан с нея. Начинът, по който я любеше, издаваше колко много бе искал жена като нея през целия си живот. Неговото ранено аз бе срещало все други жени и го бе разминавало с нея. Но ето че сега тя бе тук, в синята стая, в обятията му, а от запад ги гледаше древната крепост. Западът, в който захождаше слънцето... 18.02.2023, 17:27

Притча за прохладния юг

Автор: Ивалина Трайкова Дата: юли 2022 Имало едно време едни мъже, които живеели на юг. Толкова на юг от нас, че се намирали на Екватора. Живеели те в приказна страна на богатство, разкош и изобилие в огромни дворци с бляскави фасади, чиято вътрешност била обзаведена в сандалово и кедрово дърво и други скъпи дървесини, със злато, сребро, а масите и мебелите имали инкрустации от скъпоценни камъни: диаманти, сапфир, рубин, изумруд, опал. Съдовете и приборите били изящни и блестящи – изцяло в злато. Залите били огромни, обширни и просторни и побирали безкрайно-дълги резбовани в най-красиви орнаменти дървени маси, инкрустирани с всевъзможни скъпоценни и полускъпоценни камъни, и обсипани в безбройни блюда, от вкусни по-вкусни: гозби от месо, плодове, сокове, хубаво и ободряващо вино... Жените на тези мъже също били многобройни, неподражаемо-красиви, знойни, страстни и привлекателни. Обичали ги пламенно, с цялата си любов и им отделяли цялото си време и внимание, посвещавали им всичките си ласки, нежност и преданост... Дните си минавали и в един миг омръзнало на мъжете от изобилието, което получават и от знойността на тукашните си принцеси, та решили да тръгнат на път и да потърсят по-прохладен юг, където жените няма да ги задушават толкова с любовта си и няма да им искат цялото време и внимание. И тръгнали. Вървели, що вървели и пристигнали в страна, в която дворците били просторни, с красиви фасади, залите били просторни, украшенията и приборите били от сребро, мебелите – от дърворезбовано дъбово и буково дърво с инкрустации на аметист, нефрит и цитрин, масите - дълги и обсипани в множество ястия и блюда, имало и много плодове, също както и на Екватора, но сякаш тук не било чак толкова изобилно и горещо. Жените също били красиви, но нямали този неподражаем чар на Екваторианките. Обичали ги силно и горещо, давали им почти цялото си време и внимание, но не били така многобройни. Но тук също се струвало прекалено горещо на мъжете, та решили отново да поемат на път. И потеглили. Вървели, що вървели, та пристигнали в страна, в която нямало вече дворци, а големи двукатови къщи, изградени от камък и дърво. Тук стаите били големи, измазани с вар, масите били по-къси и по тях вече нямало инкрустации, а само някои кокетни дърворезби, виното – нетолкова плътно, и гозбите – нетолкова многобройни, но все още вкусни и примамливи, а жените им отделяли голяма част от времето си. Били хубави, но не така знойни и страстни като субекваторианките и екваторианките, и по-малочислени. Тук било хубаво, климатът бил по-прохладен, но приключенският дух у мъжете отново се обадил, та те решили да продължат и да обследват и по-южните страни. Вървели, вървели и стигнали Умерения климатичен пояс. Тук къщите били средно-големи, по-скромни, масите – по-къси като по тях вече нямало дърворезби, камоли инкрустации, столовете – по-малобройни, гозбите – задоволителни, а жените били сносни, с още по-малък брой, отделяли им половината част от времето си, обичали ги умерено, с отмерен брой ласки, след което се захващали със своите дела. Мъжете започнали да усещат как с прохладния юг и жените ставали по-хладни и нетолкова любящи. Като че ли им харесвало, но имало нещо, което им липсва. И те не знаели какво. Не след дълго приключенският дух отново се обадил и те отново тръгнали, за да видят на каква ли страна ще попаднат. Вървели, вървели и стигнали земя, в която къщите били малки, масите – скромни, с по две-три постни блюда, а жените – по-хладни и безстрастни и още по-малко на брой. Давали им по няколко ласки и не им отделяли повече внимание. Не били грозни, но имали строго и хладно излъчване. Но и тук решили да не се задържат мъжете. Зовял ги онзи непознатият, прохладният юг, за който те винаги били мечтали. Затова потеглили и стигнали още по-южна държава с малки къщи, скромни маси и безвкусни блюда, жените били още по-малко и некрасиви, груби, не им отделяли почти никакво време и внимание, а само една-две ласки и ги напускали. Вече започнал да им липсва техният роден, горещ юг... Мнозина от тях искали да се връщат, но преобладаващата общност не ги допуснала, а решила да продължи пътя си по на юг от чисто любопитство. Вървели, що вървели и стигнали неприветлива и студена земя. Тук жените били грозновати и студени, живеели в колиби, масите били малки и по тях имало само сух хляб и съдове със студена, заледяваща се вода. Не ги обичали никак, не им давали никаква любов и внимание, пренебрегвали ги и не им говорели. Накрая ги прокудили и нашите отново тръгнали на път и стигнали сурова и враждебна земя. Тук жените били още по-малко на брой, невзрачни и войнствени, свирепи амазонки, които не само че не ги обичали, ами ги и нападнали с лъкове и копия и ги прокудили още по на юг – не им разрешили дори да се върнат на север, където изоставили своя приказен горещ юг... Мъжете със свито сърце поели по на юг и накрая стигнали Южния полюс. Студеният мразовит вятър жулел кожата им до кръв, вледенявал съзлите им и отнасял виковете им за помощ. Тук не само че нямало никакви жени, ами нямало и колиба, дори греда, навес или дъска, под които да се скрият от жестокия вятър и студ. Нямало дори коричка хляб, с който да залъжат глада си. Изморени, премръзнали, гладни и нещастни, те един по един започнали да измират, защото много късно научили, че югът е юг единствено тогава, когато е горещ...

Старата крепост

Автор: Ивалина Трайкова На Б. Тя се чувстваше смутена в големия му четиристаен апартамент. Уж я обичаше, а уж ѝ оставяше едно смътно чувство на самота и въпросителни. Така и така домът му ѝ навяваше чувство за край. Край на нещо, но не и на любовта им, защото тя продължаваше. А от запад я гледаха древните стени на античната крепост. Слънцето бавно снишаваше своя светлик над хълма и спущаше последните си слънчеви лъчи по широколистните дървета. От юг се стелеха боровете, които аха да слязат на стария сив път, водещ към Крепостта. Този изглед се виждаше от терасата, на която той обичаше да стои и да пуши цигара. И да си мисли за нея, преглеждайки сторитата ѝ. Сега режеше бекон. Бекона, който после щеше да сложи на скарата. А тя бе в другата стая и поглъщаше тайнството на дома му. Тук тя се чувстваше у дома си - поканена, възприета и истинска. Чувстваше пълнота и спокойствие. "Край", но красив край. Това щеше да е последната ѝ връзка, която щеше да продължи до края на живота ѝ. И на неговия. Тя се върна в огромната дневна и той вече бе сложил бекона на скарата. Есенният вятър меко погали косите ѝ, когато тя седна на стола отвън. Той мина край нея и присъствието му издаваше съпружество, вярност. Тя бе огледало на неговата същност. Предана и вярна му бе и тя. Той я погали по бузата. - Искаш ли после да гледаме филм в спалнята? - Да! - отговори в очакване тя. Той сложи чиниите с бекон и наля по чаша чай от горещия чайник. Хапнаха и се насочиха към спалнята. Тя носеше черен клин и светла розова блуза. - Толкова се радвам, че си в живота ми - ѝ каза той и я целуна. - Също и аз - промълви тя и се сгуши в обятията му. После малко по малко целувките им прерастнаха в страст и те се отдадоха на изкушението. Жадните ѝ устни с трепет поглъщаха езика му. Той я обладаваше с мъжество, топлина и любов. - Обичам те! - ѝ каза той като свърши. - И аз - отрони тя и се сгуши в обятията му. Ивалина Трайкова 15.02.2023, 14:26

Гаражът

Автор: Ивалина Трайкова На Б. ... Тя се насочи към гаража му в 19:45 - точно когато приключваше работа. Беше облечена в блестяща къса розова рокля и сребристите ѝ обувки на висок ток стремително вървяха към него. Той тъкмо бе приключил с последната кола и ръцете му бяха мръсни. Не му се искаше да ги мие. Щеше да се насочи към кварталния локал, в който отиваше всяка петък вечер. А понякога и през седмицата. Но този път плановете му щяха да се променят. Защото се появи Тя. Великолепно облечена, изящна и сияеща. Златната ѝ чанта отразяваше лъчите на захождащото слънце. Летните листа тихо шумоляха с резедавата си окраска. Тя се доближи. Беше като видение. Той тъкмо заключваше гаража и, прегърбен, щеше да напусне тази територия. Но изведнъж я забеляза иззад черната качулка на черния си суичър, който носеше дори в жегите. Такъв си беше. Обичаше да е в сянка. Обичаше хората да не виждат очите и лицето му. Може би не обичаше хората. Или пък чакаше някой да го събуди от съня, в който живееше. - Здравей, минах да те видя. - отрони тя. Дългите ѝ руси коси се спускаха много по-надолу от раменете. - Здравей - той не я очакваше. Нещо го смъдна, като я видя. Може би му беше безразлична. Или пък не? - Какво ще правиш тази вечер? - попита тя. - Нямам планове - това беше една от малкото уговорки, които отказва. - Искаш ли да влезем вътре? Едва ли ти е удобно да стоиш права на тия високи токове. (Токовете ѝ бяха 10 сантиметра) Той отключи и отвори гаражната врата. Отключи и вътрешната стара врата и тя го последва. Мина и седна зад работното си място. Тя все още стоеше права. - Няма ли да седнеш? - подкани я той. Тя бавно седна на стола до прозореца. Той извади кутията си с цигари и щракна с металната запалка. - Как така се сети за мен? - Аз не съм спряла да си мисля за теб. - Не си ли още с оня другия? - С него съм, ама е в друг град. - И? - Беше ми скучно и реших да те видя. Той стана. С ба вна и властна крачкасе упъти към прозореца и изпусна кълбо дим. - Значи реши да ме видиш, така ли? - рече той, като имаше разстояние между глезените му. С това разстояние той властваше над нея. - Много време не сме се виждали. - промълви едва чуто тя и изглеждаше наивно като ученичка. Той изпусна цигарата и се приближи към нея. Главата му бе все така забулена в качулка. - Момиче, не те ли е страх от мен? - Не. Даже напротив. Възбуждаш ме. - тя реши да е директна. Нямаше какво да крие. Това си беше така. Той я приближи. Докосна я по рамото и обходи ръката ѝ. Тя го гледаше с жаден поглед. Съзнанието ѝ се замъгляваше и като че ли изпадаше в опияняващ делириум. Той усещаше чувствата ѝ и я хвана за ръката. Изправи я и я насочи зад тезгяха. Там имаше един шкаф и той я сложи да седне. Започна бавно и нежно да я целува. Тя изпусна чантата си и верижката ѝ издрънча на земята. Също така и неговите ключове от джоба му. Той ускори целувките си и започна да се спуска по шията ѝ, гърдите ѝ, корема ѝ и... свещеното място. Най-после да докосне нещо нежно след прозаичните и неодушевени автомобилни ключове и механики. Разтвори бавно сочните ѝ бедра и събу блестящите ѝ златисти прашки. Беше жаден. За кладенеца ѝ, в който след малко щеше да вкара език, за да утоли жаждата си. Започна бавно и нежно да вкарва езика си в гладката ѝ като южна праскова вагина. Тя се мокреше с всеки негов допир до тайното ѝ място. Навлажняваше се толкова много, че езикът му се пързаляше като кънки на лед. После облиза бедрата ѝ и леко ги осмука. Тя стенеше като в неусвест. Подбелваше очи и ни виждаше, ни чуваше какво се случва наоколо. Само чувстваше. Той се изправи. Вкоравелият му член нямаше търпение да проникне във влажните ѝ горещи недра. Той го извади от черния си анцуг и бавно, но твърдо и стремително проникна в нея. Вагината ѝ се разшири от твърдината му и тя усети приятна болка. Устните ѝ се разтвориха като че ли в унисон със случващото се по-надолу. С всеки негов тласък тя извираше като извор и го мокреше в непресъхващата си влага и желание. Той се настървяваше и я обладаваше все по-силно и по-силно. Шкафът започна да скърца, а по-късно - и да се тресе. Някои от чекмеджетата се разтвориха. Тя стенеше от удоволствие и възбуда, докато прегръщаше и целуваше главата му. Ноктите ѝ с дълъг розов маникюр се впиваха в гърба му и го дращеха. Беше успяла да си провре ръката изпод черния му суичър. И само искаше да го издращи в акт на отмъщение за непостоянството му. Не че ходеше и с други. Но просто не я търсеше. Скоро той щеше да свърши. Усещаше как кулминационният миг наближава. Апогеят настъпи и той гръмна вътре в нея. Беше като фонтан, защото спермата му се изля и вън от вагината ѝ. И намокри шкафа, сливайки се с нейните интимни сокове. Тя стана и се избърса. Той си го прибра, както рицар прибира сабята в ножницата си. - Е, това ли искаше? - попита той, като отново смукна, само че от новозапалена цигара. - Искам и много повече. - Ами тоя твоя другия? - Едно и също е. - Тогава не се сърди защо и аз съм един и същ с теб. - каза той и заключи гаража. Тя го последва и тръгна надолу заедно с него. Помежду им имаше разстояние. Може би нямаше нищо между тях. Или пък имаше нещо много силно...? Ивалина Трайкова 14.02.2023, 22:35