Идеализъм-материализъм (обективизъм-субективизъм)

Философията като замисъл е възникнала в съзнанието още на древните гръцки мислители, заинтересовани от изначалните, фундаментални въпроси, засягащи човека и света, природата, битието и небитието, красивото и грозното, съществуващото и незримото. Наречена още метафизика, тя е като че ли най-префинената наука, защото няма строго изградени принципи като математиката и физиката, а се основава на житейските и личностни възприятия относно света. Отвъд физиката е едно ново начало на познанието отвъд логичното и законово обяснение на действителността. Двата най-основни принципа, изграждащи концепцията на философията, са идеализмът и материализмът. Двата принципа ведно изграждат в една единна хармония съществуващия свят, единовръзка са с реалното и имагинерното. Думата “материя” произхожда от латинското ‘mater’, означаващо майка. Ако в действителност материята е майка и първопричина за съществуващия свят, то ние не би следвало да изучаваме живота откъм идеалистичната му поява, тоест живата материя не е плод на идея, не произлиза от съзнанието и духа, а от материалното, управлявано само и единствено от законите на материята, заложени в самата материя. По теорията на Айнщайн Вселената произхожда от Големия взрив, който я е разширил до размерите, в които я познаваме днес. Според неговата Теория преди 13,7 милиарда години Вселената е била сбрана в една точка с много висока температура, наречена сингулярност. Взривът, последвал от високата температура, всъщност е бил причина за появата на Вселената и планетите. Добре. Но идеалистичната философия бележи противоречие. Тя твърди, че светът се основата на идеята, която е била заложена преди материята; идеята е предшественик на материята и че всичко, съществуващо в реалния свят, е било първо замисъл. В такъв случай обективна е Библията и нейното твърдение, че Бог е създал света за седем дни, започвайки от светлината: „И рече Бог да бъде светлина”. Идеалистичната философия, в частност Библията, твърдят, че Бог е основоположник на идеята, замисъла за съществуването на Земята и Вселената. В такъв случай това се обяснява с факта, че Бог също е идея, защото именно идеята стои в основата на съзиданието. Всяка материално тяло е било създадено и предшествано от идея, която да го сътвори. Така също цветето, засадено от градинаря, е идея, излюпила се в съзнанието му и дала плод чрез осъществяването й; химичното съединение е идея на химика, от когото зависи правилната подредба на химичните елементи. Тоест всяко нещо, зародено в нечие съзнание като идея, трябва да бъде добре хармонизирано и обмислено, за да бъде появата му в реалния свят успешна, хармонична, красива и съвършена. Всяко нещо, творено с любов, внимание, нежност и страст, се появява в реалния свят като съвършено творение, шедьовър. Ето тук може да се намери първопричината за красивите неща от материалния свят – те са дело на съвършена, красива и хармонична илюзия, материализирала, оплодила и претворила ги в реалност. Откъде произлиза думата „идеален”? Коренът на думата е „идея”. Идеален означава съвършен, безгрешен, безупречен. Съвършени са и идеите, и мечтите ни, защото са отражение на съкровеното в душите ни, на най-красивите ни бленове. Нашите мечти никога не могат да бъдат грозни, понеже желаем винаги най-доброто за себе си и за тези, които обичаме. Ето защо красивото е винаги плод и на красива идея. Доверявайки се на идеята, човек твори в съзнанието си, давайки вяра и надежда на един мисловен проект, идея, илюзия, мечта или спомен. Какво кара идейното да се претвори в реалност, в материя? Естествено че човешкият труд, амбиция и постоянство. Да, обаче има някои неща, които не могат да се направят ръчно, не могат да се измайсторят, сковат или стъкмят. Такива например са любовта, щастието, духовното удовлетворение, душевна хармония и мир. Нещата от нематериалния свят съществуват единствено в нашите съзнания, където всъщност са се зародили. Съзнанието като неуморен умствен работник е ключът към привличане на позитивна космическа енергия, способстваща за сътворяване на идейното в материално. Самата позитивна енергия, вярата, надеждата и оптимизмът са проводник на позитивен заряд, който направлява деянията, животите и пътищата ни по такъв начин, че мечтите ни да се претворят в реалност. И тук възниква въпросът къде всъщност се съхраняват тези незрими образи, състояния, чувства, спомени? Съществуват ли те? Да, но не и в зримия, материален свят, защото не могат да бъдат докоснати и видени. Те са съхранени в материя, в нашите мозъци, които са изтъкани от материя, но сами по себе си представляват идея. Да, но когато умрем, къде отиват нашите мисли, спомени и състояния? Архивирани ли са в безсмъртието на душата, която ще ги помни и таи и в следващия живот? Прехвърлят ли се автоматично в съзнанието и мозъка на следващия ни материален Аз след Прераждането? Ако да, то защо тогава едно бебе не носи информация от предишното тяло, вселило се в съзнанието му? Защото мозъкът му е нов, той е изтъкан от нова материя, която няма как да запамети и складира неща, изживени от друго тяло, пък било то и в предходния живот. Къде отиват нашите мисли след като напуснем материалния си свят, е големият въпрос? Продължават ли да съществуват като идея и къде са закодирани те, къде се съхраняват? Уместно ли е претворяването им в реалност след като духът е напуснал старото си материално тяло и се е вселил в едно ново. Уместно ли ще бъде да се сбъднат там, където обстоятелствата са съвсем различни от онези, които са провокирали зараждането им като идея? Може би да, може би не, но колко са случаите, в които ние в действителност съумяваме да сбъднем мечтите си? Или може би сбъдваме мечтите и желанията си от предишни животи и всъщност това е най-голямото ни наказание да получаваме не това, което желаем в реалния свят и в реалното време, а в някакъв друг, изживян вече живот, когато те са били провокирани от Бог знае какви обстоятелства. И тук може би следва логиката, че нито една мечта не остава неосъществена, независимо в какво време и пространство ще се осъществи; тя се сбъдва. Затова трябва да следим неотлъчно молитвите и желанията си, за да избегнем евентуални разочарования. Но ако това, което би ни доставило удоволствие в настоящия живот, ни разочарова в следващия? Ние откъде можем да направляваме мисълта си, когато тя тече неотклонно в мозъците ни и е повлияна от чувствата, спомените ни? Ние не бихме могли да знаем какво всъщност би ни зарадвало и разстроило в другия живот, защото желаем и усещаме единствено това, от което се нуждаем в настоящия. Различни ли биха били чувствата ни в следващия живот, ако душата ни е същата и е независима от тялото, което всъщност е друго? Ако в предходния си живот сме били красиви, а в настоящия – грозни, то бихме ли страдали от това? Или самата ни душа носи белезите от миналото, носи информация за това, кога е била наранявана така, както и вътрешността на ствола на дървото носи информация за възрастта му, за сушави или влажни години… В материалния свят на неживата природа къде стои идеята за зараждането на същата? Явно извън самата нежива природа, защото камъкът например не притежава мозък, с който да разсъждава, за да се „самопредстави” и изгради така, както иска, което се обяснява с факта, че не той би бил първопричина за своята поява. Идеята е заложена вън от него и е била замислена от по-висш разум. Рисунката например не би била рисунка, въобще не би съществувала или изобщо не би била толкова красива, ако например не бе нарисувана от идеалист или естет, художник, чиято добра и красива идея се е заложила в главата му и е насърчила ръцете му да я нарисуват. И тук възниква един втори, не по-маловажен, интересен и труден за отговор въпрос: идеята (в мозъка на художника) или материята (ръката на художника) творят? У един неталантлив в художествено отношение човек също би могла да се зароди прекрасна идея за рисунка. Отсъствието му на талант обаче не би могло да я реализира, защото няма кой да направлява ръката му в нужната посока, няма кой да му отключи прозрението към правилните цветове и тяхното съчетание, които да използва. В действителност ръката ли рисува, или идеята, талантът, заложени в човешкия мозък? Ако е идеята, то тогава видът на ръцете на художника няма значение, защото той ще рисува благодарение на или въпреки тяхната големина, сила, дължина и ширина на пръстите… Дали ако художник и нехудожник разменят душите и телата си, нехудожникът, приел същите ръце като на художника, ще може при това положение да нарисува същите картини, каквито и самия него? Или дали художникът, приел вече другото тяло, ще може с новите, непознати за него ръце да рисува, осланяйки се на таланта в мозъка или в съзнанието/подсъзнанието си? Дали новите ръце ще са му пречка да рисува, въпреки таланта, следващ го неотклонно така, както и разумът? Добре, а ако един талантлив художник не го спохождат интересни идеи за рисунки? То всичко, което той би нарисувал, би било безинтересно и скучно, независимо колко добре е нарисувано. Или дали в действителност самото изпълнение на идеята или самата идея са нещата, които имат значение при оценка на творбата във вече съществуващия реален свят? Човекът като замисъл е съвършено нещо, защото Висшият разум се е погрижил да го проектира съвършено, хармонично. Защо обаче се раждат грозни хора? Защото самата идея, заложена в материалното (вън от идеята на Бог, т.е в съзнанията на самите хора) е била изпълнена с нежелание, а отсъствието на любовта не е дарило идеята с хармония и съвършенство, които да облагородят материята с красота. Едно нежелано дете, заченато без любов, по насилствен път, не може да бъде красиво. А защо обаче генът е устойчив? На некрасиво поколение продължават да се раждат некрасиви деца. Може би защото още много отдавна, при зачеването на далечните техни предшественици, е тегнело проклятието на липса на хармония и любов. Ето това е може би ключът към нещастията и болките на хората. Тяхното неправилно, черногледо и песимистично виждане на света, липсата им на вяра и надежда творят разочарования, болести, мъка и печал. И не Бог е виновен, че хората страдат, защото Бог е на света единствено за да го създаде, да го почерпи с материалните блага, създадени още при Сътворението на света, и единствено от хората зависи как ще разполагат с тези материални блага, дали ще ги използват оптимално или хаотично, необосновано и некоординирано. Добре, а ако зададем въпроса по друг начин, тоест „Кои хора са красиви и кои – грозни?” Има ли принцип, който да посочва дадени хора за красиви или пък други – за грозни? Кое прави красивия красив и кое – грозния грозен? Субективно и въпрос на лична оценка е кой човек е привлекателен във физически аспект и кой не е, защото вкусовете, така, както и интересите и мненията, на различните хора са различни. Така че не съществува нито истински красив, нито истински грозен човек, защото за красивия винаги може да се намери човек, който да не го хареса и одобри или пък за грозния – човек, който да го одобри. И отново да се върнем на идеалистичния градеж. Идея е също така правилното планиране на вече съществуващите блага и тяхното най-добро и ефективно използване; идея е и оптималната комбинация на наличните блага по начин, по който те биха могли да допринесат за материализирането на дадена мечта. Ето защо идеята си сътрудничи с материята. Един просяк не би могъл да построи палат от злато например, независимо от грандиозността на идеята си за него, защото не разполага със съответните суровини, които да допринесат за изграждането му. Но ако обаче идеята му е дотолкова силна и мечтата е неотклонна от съзнанието му, то по всяка вероятност съзнанието му само ще го насочи към правилното място, от което той би се сдобил с необходимите суровини, за да материализира мечтата си. Самата визуализация ще му е помогнала да се сдобие с необходимите средства, самият стремеж, самата вяра в позитивното ще е способствала за претворяването на нематериалното в материално. Но не може ли материята като същност също да провокира идея? Например един художник да се вдъхнови от картина на друг и да направи своя интерпретация; или пък например един скулптор да се вдъхнови от статуя на друг и да извае свое творение, вдъхновено от нея, но все пак различаващо се и посвоему уникално? Добре, ако обаче анализираме всецяло идеологията на идеализма, бихме могли да достигнем до множество противоречия. Идеалистичната философия подкрепя тезата, че всичко, което виждаме, е плод на идея, то не е реално, а е последващо от факта, че преди това то е съществувало в нашето съзнание и ние сме го видели там; то не съществува наистина и не е материално, а е такова, именно защото ние го виждаме като такова. Да, но как тогава е възможно стотици хиляди жители на един град да виждат сградите и къщите му по един и същ начин? Нима те всички разсъждават еднакво? Или си представят едни и същи неща? Или възприятията и съзнанията им да са програмирани така, че да виждат едно и също… Възможно е в действителност материалното да не е всъщност такова, каквото ние го виждаме, а просто да виждаме през субективния взор на своите очи… Дали зеленото е наистина зелено, тоест дали изглежда по същия начин, ако бидеше погледнато през нечии чужди очи, виждащи различно от нашите? Албиносът например не би видял цветовете такива, каквито ги вижда неалбиносът или пък къде е казано, че точно неалбиносите виждат обективно и правилно? Никъде, но понеже общовъзприетият модел на виждане сочи неалбиносовия за масов, това означава, че масовото е обективно. Но пак не е така. Може би няма нищо на този свят, което да е изцяло правилно или изцяло грешно, защото само Бог би знаел къде е балансът и точката на пречупване между правилното и грешното така, както и между доброто и злото или пък между красивото и грозното. И всичко биде пречупвано през нашата субективна призма на възприятия. Оптимистът вижда света бял, розов и златист, песимистът – черен, сив и мрачен; реалистът го вижда неутрално, но кой е казал, че точно в цветове трябва да бъде измервано красивото или грозното? Защо красивото не се възприема само като красиво или пък грозното – просто като грозно? Красивото и грозното имат много прояви и направления. Ето защо те не могат да бъдат напълно обективни или напълно субективни. За дадена група хора красиво е едно, а грозно – друго и обратното, което е валидно пък за друга група хора така, както за мюсюлманите обективен е ислямът, а за християните – християнството по същия начин, по който за християните е погрешна идеологията на исляма или пък за мюсюлманите – тази на християнството. Защото за някои хора красиво е производството на кожи например, а за природозащитниците то е грозно и престъпно. И пак се връщаме там, откъдето започнахме. Защо черното и сивото са траурни цветове, защо се свързват с мрака, лошото, тъгата и депресията? Именно защото нашите очи и зрение ги обвързват със съзнанието, което ги препраща и оцветява в мрачни краски и непременно ги асоциира с лошото, със злото, с нечистите сили. Защо пък обратното: червеното, розовото и жълтото се асоциират с пролетта, началото на живота? Защото на нашите очи те влияят позитивно и всъщност това, което ни масовизира, е общият начин, по който виждаме света, ето защо ние го възприемаме по един и същ начин откъм видимото. И тук възниква още един въпрос. Как в действителност изглежда материалният свят, погледнат през обективните очи на Бог? Може би единствено ние сме тези, които казваме, че светът е грозен или красив. А може би светът е просто такъв, какъвто си е, без да е нито красив, нито грозен. Така че да няма правилен или грешен начин на неговото съществуване, поява и форми. Ако това обаче в действителност бе така, нямаше да има закони, забрани и конституции, които да ограничават човешките действия. И това отново се е развило благодарение на субективизма. Съществувал е субект, комуто следните „общо”възприети закони да са били изгодни. Но дали в действителност са общовъзприети „общо”възприетите закони? Или те са общо„възприети” принудително, авторитарно? Разбира се, че да, защото сам авторът им е наложил тяхното възприемане като обществено; той е съумял силово, „законово” или дори незаконово да влияе публично чрез своята управа. Така че всичко реалносъществуващо е изключително субективно и е винаги средство за удовлетворение на нечия изгода. Всяка сграда, къща, градина или каквото и да е било в реалния (а дори и в идеалистичния) съществува, защото носи съответната в повечето случаи материална изгода на дадения субект. И нека преди да преминем към същината на обективното и субективното разясним смисъла на двете понятия. Обективно е онова, което на всички, на абсолютно всички носи изгода и само изгода, само печалба, мир, благоденствие и хармония. И понеже такова нещо няма, нищо на този свят не може да се класифицира нито като напълно обективно, нито като напълно субективно. Как тогава да се класифицира като обективно нещото, което за един носи добро, а за друг – зло? Единственият начин е да бъде назовано „общо”възприето, защото е най-лесно да прикриваме собствените си вини и грешки зад маската на „правилното” и „обективно”, само че пречупено през субективизма на нашите очи. Субективно е онова, което касае, удовлетворява или ощетява даден индивид, наречен субект. И понеже няма нищо на този свят, нито което да задоволява всички материални и идеални потребности, нито такова, което да ощетява абсолютно всички интереси, нищо не би могло да бъде всецяло назовано обективно или субективно. Субективно е онова, което е обективно за друг; обективно е онова, което е субективно за друг. И понеже интересите на различните хора са различни, нищо реалносъществуващо не е в състояние да задоволи всички до един. И така, ако държавата в действителност е обект, то тя би следвало да преценява и наказва обективно. Защо обаче съществуват корупцията и подкупничеството? Държавата като обект не е обект, защото всъщност е съставена от множество субекти, които субективно управляват и възприемат законите не обективно, а субективно, тоест по лична изгода, неотчитайки потребността от изгода и на неуправляващите. Ако в действителност държавата е обект, защо тогава тя не е и Бог и защо не управлява цялата Вселена, а всяка една отделна държава е всъщност друг обект и оценява събитията също „обективно”, само че различно от модела на другите „обекти”? Обектът би следвало да се възприеме като нещото, което е единствено правилно, неоспоримо, безпогрешно и съвършено. Ако в действителност вярното е само едно, то защо са различни законите на различните държави? Или пък ако в действителност държавата беше обект, защо тогава са подвластни на подкупи нейните „управници”? Нима корупцията е нещо добро, обективно, както разгледахме преди малко? И тук пак възниква противоречие. Тя е добро за едни субекти, тези, които удовлетворява, и отвратително за други, онези, които ощетява. И щом държавата е съставена от субекти, които субективно възприемат законите и субективно ги и нарушават, то тя в никакъв случай не би могла да се възприеме като обект. И понеже държавата е също така и плод на субектите, изградили и наложили я, тя не е и общовъзприета. Тя е общоналожена, защото онзи, който я е наложил, е имал достъпа до властта, дала му сила, мощ и политическо господство. Нормални ли са в действителност нормалните? И луди ли са наистина лудите? Отново субективизъм. „Спрямо какво?” е великият въпрос. И отново ще цитирам Айнщайн, основоположник на прочутата Теория на относителността. Всичко е много субективно и относително, защото един „луд” изглежда напълно нормален спрямо друг луд, а даден нормален човек изглежда смахнат в присъствието на по-нормален такъв. Но никой не може да знае откъде започват, простират се и привършват границите на нормалното. Какво е крайност? Крайност е нещото, което е дотолкова отдалечено от нещо общовъзприето, че изглежда като ненормално, безобразно и крайно. Крайни са например полюсите на света, защото се намират на двата края, но ако застанехме на „края”, щяхме ли да разсъждаваме, че сме накрая? Полюсите са крайни спрямо Екватора, но ако бяхме на полюсите, щяхме да разсъждаваме, че Екваторът е краен, защото се намира „накрая” спрямо нашата гледна точка. Понеже Земята е сфера, тя няма начало и край, няма и точно определен ъгъл, откъдето да е правилно да се наблюдава. Така полюси могат да бъдат и Изтокът и Западът, чиито температури да са еднакви по начина, по който и температурите на двата полюса са приблизително еднакви. Така и в нашия субективен и материален свят ние измерваме и съпоставяме крайност спрямо крайност, субект спрямо субект и грешим много. Защото едната крайност е по-крайна от другата, а другата крайност е по-малко крайна от първата и няма какво да ги унифицира или категоризира по някакъв точно определен, конкретен признак спрямо началото, нулата, обекта. (Защото не може да се измери и определи точната дистанция, която разделя двата субекта от обекта). Ако приемем, че центърът на Вселената е Разумът и Обектът, то ние всички, нашите тела и души, планетите, галактиките и мъглявините сме подвластни нему, защото кръжим в орбита около него, привлечени от гравитацията му и подвластни на неговата идея да бъдем такива, каквито сме. Обаче самият ни въртеж около собствените ни оси (така, както планетите, така и хората си имат „оси” на въртене, намиращи проекция в личните ни възприятия и място в общественото положение) бележи нашето себеотстояване, позиция, мироглед и начин на възприемане на света, защото макар подвластни на Висшия разум, ние не се оставяме да бъдем придърпани от него, в което навярно се намира и отговорът на субективизма ни. Защото ако бяхме придърпани, ние щяхме да се озовем в центъра, в обекта, а не в периферията, субекта. И така, какво е крайност? Неотдавна имах дебат на тема „Християнството”, през време на който опонентката ми се изказа, че всички религиозни книги, които не са Библията, са крайност от нея. Да, но те са крайност спрямо нея, а сами по себе си не са крайност. Дори Библията би могла да бъде крайност спрямо тях. И ако си представим математично схемата на живота, обрисувайки я в координатна система с абсцисна и оординатна ос, то всичко, отстоящо от нулата съответно в I, II, III или в IV квадрант, е крайност. И единствено нулата е обектът, началото, центърът. В такъв случай именно в центъра на Вселената би трябвало да стои и Бог, обектът, космическият разум, направляващ идеята и материята. А може би именно в обекта са заложени всички изначални образи, намерили проекция в реалността и материалното и за всяко отклонение спрямо началото трябва да се съди единствено по самата идея, а не по проекцията й. Великата идея е замисъл. Проекцията й е нейна проява. Така преди да бъде сътворен светът, той е бил само идея, замисъл. Това, което виждаме сега, е всъщност неговата проява. Само идеята може да бъде добра или лоша, а материята в такъв случай не може да бъде нито добра, нито лоша, а да е просто следствие на замисъла. Така че не може да се търси вината за същността на нещото в проявата, а трябва да се изтръгне самата първопричина, замисълът (ако е пагубен и ретрограден). И тук се заражда взаимното противоречие между идеалистично и материалистично, между обективно и субективно. Кое е обективно – идеалистичното или материалистичното (и обратно – кое е субективно) и кое е идеалистично – обективното или субективното (и обратно – кое е материалистично)? Ако в действителност това, което е провокирало Големия взрив, е идеалистично, то обективна е и появата на Вселената, защото е породена от идеята, решила тя да съществува такава, каквато е сега. Ако обаче Вселената е следствие изключително на материята, то кой е бил този, който е сътворил материята преди нейната поява? Или ако материята си е съществувала винаги (или ако времето се върти и преповтаря като часовете от часовника), то самият Голям взрив не би бил следствие на идея, а на спонтанна експлозия, некоординирана, планирана, то следователно и нашата поява ще да е субективна и непреднамерена, а ние просто да съществуваме вследствие на случайни обстоятелства. Ако тогава приемем „обективната” хипотеза за появата ни за правилна, то обективно е и присъствието ни тук, но пък субективни са съзнанията ни, защото се отличават от Космическия разум, който ние не можем да познаваме, да видим или чуем. Така че субективен е и субективизмът, с който ние се самоопределяме като нещастни, субективен е и обективизмът, с който се хвалим, че сме съвършени. И може би най-голямата ни грешка е, че се опитваме да „проектираме”, обособим, разчленим света, описвайки и назовавайки го с най-различни имена, сравнения, епитети и думи. Страданията ни идват именно от факта, че сме способни да съпоставяме, да търсим различия между себе си и другите, а именно от различията произхождат завистта, войните, убийствата, грабежите, желанието за власт, господство, престъпността, отмъщенията и човешките пороци. Ако ние се задоволявахме стова, които имаме и се радвахме само на своите животи без да ги съпоставяме и сравняваме с тези на другите, то бихме могли да бъдем най-щастливите. Но именно в това стои тънкостта, че ако бяхме надрастнали пороците си, то щяхме да бъдем обективни и идеални. Какви сме ние като уникалност? Ние всички сме субекти по различен начин, защото сме следствия на една все още неразгадана причина, навярно обектът, сътворил и замислил нашата поява. Така че не ние сме причина за своята поява, но сами сме богове на животите си, които можем да манипулираме и направляваме по свое усмотрение, защото за развоя на животите си стои в основа именно идеята, която ще си изградим, за да следваме и осъществим. А откъде се заражда, в кое се корени субективизмът ни? Субективизмът ни се диктува от различията помежду ни, от пристрастността ни към реалността, зависимостта от събития, минало, настояще и бъдеще, обвързани по различен начин със заобикалящия ни свят. Можем ли например да бъдем безпристрастни и безстрастни към човека, когото обичаме, можем ли едновременно с това да обичаме и друг по същия начин; след като любовта ни е субективна и насочена едностранно... Можем ли да сме благоразположени към човека, измамил и излъгал ни, опозорил честта и достойнството ни? Макар и всички останали да биха го определили като прекрасен човек, ние никога не бихме могли да го обикнем отново, защото съзнанието ни ще е обремеменено със спомена по злините, причинени ни от него. Нито пък той не би бил обективен и правдив, ако конкретно, субективно към нас е отправял нападки, злини и непристойни деяния. Една безкрайна тема, започваща с идеалистичното и материалистичното и завършваща с обективното и субективното, ни разгръща смисъла да разсъждаваме, да философстваме, какъвто всъщност беше и уводът на експеримента. Самият ми опит навярно донякъде разбулва част от житейските истини, а разкрива още толкова съмнения и мистификации. Самата истина обаче се крие някъде там, в Центъра на Вселената, Космичният разум, който най-трезво, безпристрастно и неподкупно може да претегли, балансира и оцени обективното и субективното, красивото и грозното, доброто и злото. 22.05.2011 г., 10-15:34/55 h Саундтрак – ‘Аll that she wants’ - Аce of base Вдъхнови ме разговорът със съпруга на Венета – чичо Марин, проведен на рождения й ден 11.05.2011 г. в китайски ресторант Пекин. Подарих й комплект накити гривна и колие от планински кристал, а за себе си купих същия, но от розов кварц на цената от 10 лв. от „Син магазин” до църквата на Кристал. В ресторанта ядохме много неща – ориз със зеленчуци; бамбук... и още много други.