Неведомо усещане... 🍁🤎🍁

На Данаил 🍂🍁🤎🍁🍂 Есента бе също така красива и загадъчна като пролетта. Много по-задагъчна даже. Носеше тихите тайнства на неясната несбъднатост която предстоеше да се претвори в сбъднатост. Носеше светлите лъчи на мекото слънце, което се гмуркаше по тротоарите и оставяше своя ярък печат. Тя не знаеше какво точно ѝ носи връзката, но усещаше някаква тиха споделеност, а пейзажът наоколо обагряше пространството с цветовете на неведомото и неясното. Тя усещаше неговото присъствие, дори когато той не бе край нея. Усещаше тихата сбъднатост, вечния копнеж и изисканото старание на неговата личност да я доближи. Да, той я доближаваше понякога. И искаше да се сбъднат. Но обстоятелствата не го предполагаха. Предполагаха една платонична любов, запълнила сърцето ѝ с яркия си пламък. Животът бе само един лъч, нали? И в него се разпокъсваха всички отсечки, за да се съберат в едно. Всеки площад, който нашепваше тайнственост, сега бе покрит с гъстия есенен килим. Тя нямаше нужда да го търси навсякъде, защото го чувстваше. По столовете на дърветата, където бе гравиран неговият неведом инициал с малките букви на Творението. По малките алейки, по които той бе минавал. По кварталните шепоти и кафеникаво-червените керемиди. Той беше навсякъде. Оставаше само да се засекат. Отново неслучайно, отново тайнствено. Да почувстват нишките на живота как бликват във вените им и във вечността... 28.09.2025 г., 13:16