Лунен етюд

На Даниел Луната като светеща питка озаряваше тъмносинята небесна софра, надиплена от вълнистите облаци и осеяна с блещукащите звездни трохи. Небето се подготвяше да роди бога-слънце, затова нареждаше звездно жито, просо, погачи-мъглявини и северни сияния. Лунна светлина окъпваше островърхите покриви на квартала. Улиците се виеха като студени сиви змии и се криеха в ръкава на времето. Часовникът отброяваше извивките на спиралата, които се губеха в стрелките на тайнствата и магиите. Маговете правеха магии във врящите си котли. Отдалеч се чуваха среднощните им вопли и зимни заклинания. Уличните стълбове като бесилки извисяваха каменните си снаги. Лампите висяха като обесници и хвърляха предсмъртната си светлина по асфалта. Ти мина и аз не те познах. Прочие, познах те, още преди да съм те видяла. Просто грешка на перото. Но не - грешката е вярна. Ти беше като призрак, обесен във времето. Като малко нищо, което се правеше на нещо. Като мой брат, само че от далечното минало (или близкото бъдеще). Предположения. Всеки мой стих беше рима за ново стълпотворение. На надежди, мечти, шепоти и въздихания. Наваксвах. Пропуснатото. Вече пишех с лекота на перото, което се разхождаше по пъртинения лист и оставяше мастилена диря. Вече всеки можеше да чете въжделенията ми, колкото и неведоми да са те. Просто всяко нещо беше дихание, изпуснато в песен... 13.12.2024 г., 01:36