Среднощно 🌠

На Даниел Ти си мислиш, че тя си ляга заедно с петлите, но грешиш. Тя си ляга заедно с демоните. И е будна поне до 4, когато пропеят петлите. Или до 5, когато се събудят съвсем. А тогава заспиват демоните. Заспиват и самодивите след непрестанното си горско хоро. И изгрява слънцето. И започва сивият декемврийски ден. Тя отново чака да се стъмни, за да се разпакости. Да яхне метлата и да се разхвърчи във въздуха. Да се гмурне в тъмносинята декемврийска нощ и да следва огнения танц на луната. Да се потопи в следите ѝ и да се скрие там. А ти... Да я търсиш под лозницата. Или да очакваш къщата ѝ да свети. Да минаваш под терасата ѝ и да търсиш малка светлинка иззад прозорците. А тя... Да лети над теб. За това време е обходила земята. И се е срещнала с всички елфи и русалки от други измерения. Разказала им е за земния път. За приказките от деня. За феите. За ястребите и соколите. Те сега спят. Защото са наситени с дърбава. Дъбрава, в която тегне тяхната забрава. И проклятието на нощта, която обесваше луната на тъмносиния ешафод на небето. И после я погребваше в гробището за вещици. Те гръмко се кискаха над черепите на измамените си ловци. И използваха слепоочията им за нови проклятия и магии. А аз... аз изглеждах бяла и невинна над този ритуал. Снагата ми, сега облечена в дълга бяла риза, сновеше из нощния студ. Изведнъж те видях. Идваше иззад ката. Щеше да завиеш и да поемеш към площада с фенерите. Да ме търсиш и да не ме намериш. И пак да си тъжен. Защото не знаеш къде да ме търсиш. Защото съдбата не ни е засякла още. Или по-скоро ни е пресякла, но не ни е успоредила. Кога ли щеше да стане това? Когато... се уеднаквяха много вселенски събития. А дотогава... Още много сутрини щях да си лягам с демоните... 17.12.2024 г., 22:11