Океан от чувства...

На Даниел 💙🩵🌊🩵💙 Тя го давеше в недрата си. Той дори не знаеше в какво се е забъркал. Сега потъваше в синята ѝ бездна, на дъното на която се валяха черепите на хиляди други мъже, които бе погубила със страстта си. Дъното на утробата ѝ бе истинско гробище за погубени мъжки души. А всичко бе толкова просто. И почна с един прелъстителен поглед от нейна страна. Тя го влюби в себе си. Той дори не бе подозирал за нея. Пиеше бирата си самотно и вглъбено и тя искаше да потъне в мислите му, да се загнезди там, да си намери убежище. Русалките трудно се приютяваха. Затова тя искаше да обсеби мъж. Да се внедри в кръвта му, в тялото му и да пребивава там. Завинаги? Не, русалките бяха много непостоянни. Докато не се влюби в следващия. И не го прелъсти. И не го удави във влагата и чувствата си. Тя бе бездна от тайни. И погледът ѝ беше такъв. Черен, дълбок, тайнствен и неразгадаем. И го гледаше с него, докато минава под терасата ѝ. И го присъждаше за себе си. Сега кораловите ѝ устни издишваха като морски бриз жадното ѝ дихание... Соленият му дъх се сливаше с устните ѝ. Той потъваше в нея и не си даваше сметка за последствията. За мъжа и, за детето ѝ. За побоя, който вече беше ял. За продължението, което предстоеше. Че мъжът ѝ нямаше да я пусне, защото я обичаше. За другия мъж, също негов приятел, когото беше завлякла. И бездната ставаше все по-дълбока. Като Марианската падина на очите ѝ, с които тя обсебваше всеки мъж. А последствията биваха жестоки. От побой до заплахи за убийство. Защото чувствата не бяха шега работа. Те можеха да удавят всеки, който не умееше да борави с тях... 9.12.2024 г., 17:47