Субреално

Пурпурният дъжд гръмко се изливаше върху лилавите склонове на града и потъваше в тъмносивите му ямки. Той се давеше в писма от несбъдната безнадеждност и островърхо смотоляваше преддверията на ада, в който му предстоеше да влезе. Аз се гмурках в подсъзнанията на западните вечности, които залезно отразяваха северното му сияние. И всичко бе толкова нереално в своята реалност, че целият сюр изглеждаше субреален. Можеше само да се повие в кърпите на несбъднатата вечност, която го зовеше. Можехме само да гадаем. Дъждът изпъстряше града със сивата си дъга от зооморфна мъртвина и шептеше тайнства, необясними за сухото око. Къде ли да се дена? Целият град ми беше враг и такъв щеше да си остане завинаги. Където и да се гмурнех, откривах гробище. Огласено от шепотите ма гаргите, които разпаряха въздуха като строшени черепи. Където и да погледнех, мрак. Вече бе залязъл дъждът. И пурпурният оттенък също. Сега лилави дяволи се разхождаха по улиците и стържеха небето с поривистите си рога. По фасадите на сградите - накацали гаргойли и птерпдактили чакаха обособен случай да нападнат. Да де хвърлят и с челични нокти да нападнат минувача. Добре. Съседната къща бе оранжева. Можех да се стопля от цвета ѝ само. Но ми трябваше и телесна топлина. Имаше ли зад нея камина? Но не. Оттатъшната ѝ фасада бе сломена. От изневери и интриги. Така се бе съсипало цялото това семейство н комшията, който искаше да ме въвлече в плетеницата си от подмолни потайности. Напред - синя къща. Стара странноприемница. Бивше кафене. Един мой сън, в който се срещнах с момче, което ме обичаше. Нищо, че не беше на моето интелектуално ниво (в съня ми). За действителността не знаех. Аз сънувах, вървейки, и търсех къща, в която да се скрия. Тази удобна ли беше? Можех ли да седна на прогнилите пейки от бившия бар и да си представям, че вътре има камина? Щях да се аабстрахирам от спомена за момчето. И за всичките несбъднати любови досега. Щях да редя ново петолиние с нов сол ключ. Сол-ключ или пипер-ключ? Слънчев или лунен ключ? Това тепърва щеше да се установява. Зависи от нишката, която проточех. Ако вложен повече нюанс, можеше да стане и злато. Или пък ако бях добър алхимик. Макар че в химията никак не ме бива. В алхимията може би малко повече. Виж, това херметиците и маговете биха казали. Дотогава само Щях да си нося тъмносинята шапка на безброй звезди и Щях да ги броя до следващото заспиване. Като овце, нуждаещи се от пастир. Такива бяха всичките ми мисли. Искаха строяване, за да могат да са единни. Понеже все се разединяваха, хаотично-неподвластни на изтънчената си жизненост. Нали все пак бях жена. А жените са много непредсказуеми. Бях ли простонстраничен наблюдател на самата себе си? Това дори Вселената не можеше да знае, понеже тя очакваше ние да я водим. Ако всекинсе движеше хаотично, можеше ли тя да се сблъска с пространствена галактика и да се счупи цялата ѝ енергия? Виж, това не можехме да знаем. Не бях завършила още прозата си, а само усмотрението ми щеше да определи орбитата... 20.12.2024 г., 18:48