Стоманено 🩶☁️🩶☁️🩶

На Даниел Той се спря пред къщата ѝ и се загледа някъде. Стоманено-сивото майско небе се отразяваше в очите му, в които бляскаха пламъци. Той се подсмя налудно и тръгна напред по улицата. Имаше нещо безчинно, мародерско в съществото му. Издаваше го оранжевата му брада, набола по кожата. Възбуждаше я. Тя го гледаше и го проследи с поглед. После излезе от къщата и го последва. Походката му издаваше неопределеност, необвързаност, затвореност, нелепост и недосегаемост. Може би не си бе имал връзка с жена, ако изобщо бе имал. Той зави към църквата. Тя го следеше и не ѝ излизаше от съзнанието. Майското небе челично се въсеше на земята и създаваше усещаше за тайнство. Вятътър хладно люлееше резедавите клони на дърветата, протегнати от оградите на къщите. Тук-там червенееха рубинено майски рози и изпъчваха бодлите си да се защитят. Можеше ли да обича жена? Тия мисли не напускаха главата ѝ. Някои мъже просто не се влюбваха, а си живееха в свой мъжки свят и не допускаха жена да влезе в тях. Това я натъжаваше. Може би той никога нямаше да се влюби в нея. Тя спря да го следва. Щеше да отиде някъде, а където и да отидеше, тя не можеше да застрашава да я види. Прекалено прозрачно щеше да бъде, че го харесва, а тя не искаше да се издава. Той беше ли направил тази стъпка за нея? Единия път дори той бе на магазина и тя умишлено излезе да хвърли боклука, а като се връщаше, той тръгваше от магазина. Дори не ѝ обърна внимание, не я и погледна. Може би никога нямаше да се влюби в нея. Тя си поплака. Хилядите поезии и прози, които му бе посветила, така и щяха да си останат за нея. Той никога нямаше да прочете дори ред от тях, камоли да узнае за любовта ѝ. Понякога така ставаше. Като с малката русалка - нещастна любов. Поредната. Един ден тя се престраши и отиде на магазина. Там беше той с един свой приятел. Тя наше да отиде, ако той бе сам. И любовта така и щеше да си остане несподелена, неосъществена. - Имате ли огънче? - попита тя приятеля му. Така се запознаха. И с двамата. Вече я познаваха онази нимфа, която се въртеше по терасата, танцуваше и простираше. Онази нимфа под зелената лозница, която сега виеше китни майски венци. Онази нимфа, която го обичаше онзи викинг червенобрад, с мародерско излъчване. Тя искаше да го научи на любов. Затова бе тук. Неусетно той се влюби в нея. Виждаха се през лятото в квартала. Дните се нижеха, жегите пареха, небето разстилаше облаците си... Лятото отиваше към своя край. Един презрял ден той бе срещу къщата ѝ, до магазина, на ъгъла на съседната къща и пиеше бира. Тя минаваше. Той ѝ кимна да отидат. Изглеждаше като нерафинирана, кръчмарска покана. Тя прие. Отиде при него. Вече бяха близки, дори и да не си бяха говорили много. Той я привличаше и възбуждаше силно. - Здравей - поде тя. Огън бушуваше в тялото ѝ. Той усещаше бурята ѝ и някак присъствието ѝ му действаше предразполагащо, мистично. Той ѝ каза няколко хубави думи. Че е хубава и много женствена. Носеше розово бюстие, което очертаваше повдигнатия ѝ бюст, и лилава пола. Постепенно между тях назряваше непреодолимо привличане. Той я възбуждаше силно, а явно и тя него. Искаше му се да я награби, да я целува. Но нямаше смелост. И тя му показа колко крехка и немощна може да бъде. Това подклади мъжествеността му и той я докосна. Тя се отдаде на притеглянето му и навлезе в прегръдките му. Започна да го целува силно, жадно и страстно и да му показва любовта си. Докато се опомнят, те вече бяха в къщата ѝ и се любеха на голямото двойно легло. Такава градация се бе състояла. Той докосваше големите ѝ гърди, които изпълваха шепите му. Толкова силно я обичаше тази жена, че не си представяше живота оттук нататък без нея. Не можеше без нея - бързо свикна с чувствения ѝ поглед, с любовта ѝ, с меките ѝ гърди, с влажното ѝ лоно, с нежното и отдаване и докосване, с женските ѝ ласки и целувки, с немощното ѝ сгушване, със слабостта ѝ... Как ли щеше да се развие любовта им? Те се привързваха все повече един към друг и всеки път, когато той дойдеше, тя се изпълваше с топлина, плам, нежност и възбуда. Очакваше ги една вечна любов, защото стоманените облаци се бяха разсеяли и сводът бе застлан със златисто-синята сърма на юнското небе... 16.12.2024 г., 00:10