Безпътно 🎢

На Даниел Липсваш ми и сърцето ми кърви. Там се е загнездила твоята липса и гложди душата ми със стоманените тръни на своята безприсъственост. Гложди до болка, до кръв, до припадъци. До устремната наведеност на гърба ми. До взира ми, който те търси. До шума, който чувам, а не виждам присъствието ти. До малката ти походка, когато завиваш зад ката. До искреното умиление, което ме обзема, когато те видя безпътен и безпосочен, изгубен и странстващ. Искам да те приютя в камината на сърцето си, в което да се скриеш от зимния студ. И да пребъдеш там завинаги. Би ли останал? От топлината никой не бяга. Особено в студената ветровита зима, обяздена от воплите на хората. Да, техните вопли ѝ слагаха юзди да ги заведе при чутовния ад, пред който да разкрият греховете си. Но той не ги чуваше. Той ги знаеше вече и ги наказваше с бичилото. До безкрай. Без обратен път. Без право на замяна. Без изход, без спасение и смисъл. Аз самата бях достатъчно тъжна. Отварям ти врати, нищо, че студът ще изстуди камината ми. А ти... Ако искаш, влез. Бездруго няма къде да отидеш... 17.12.2024 г., 22:47