Праг

На Данаил 🩶🩶🩶 Той наистина е необикновен. Не е като другите. Има собствен смях и непресторено различие. И никога не краде от другите. Техните думи, техните празни обещания или пък суровия и сив февруари, който дебнеше като мечка отвън. Аз вървях по кварталните улички и описвах междуметия от непресторености в сбъднати петолиния от откраднати борове от близката планина. Около понороте се бе сгушил синкав сняг, последният подпис на зимата, хвалещ се с дълголетие. Само да се пресегнех и щях да го открадна, да го имам. И да му го подаря. Пред прага или под прозореца, под който никнеха гълъби и кълвяха изпуснатите трохи. Продължавах надолу по баира и изникваха познати къщи, стълбове и територии наситени с тиха вечност. В душата ми странстваше един брътвеж, който като комин допушваше последната си пура и издишваше дима към небесата. Нямаше смисъл да се вглеждам в тях, защото докосвах сиво огледало, лъщящо от лешояди и мърша, която вонеше насред полето. И нямаше кой да я изяде. Нито вълци, нито лисици. Само соколите, които кръжаха в кръг. Аз се завъртах. От всеки пейзаж можех да изплета китеник от думи и нашепвания, които да достигнат до него. Когато се срещнахме, не беше запознаване. А миг между две вечности... 24.02.2026 г., 13:51