Фарът на възмездието... 🗼

Любимото ми занимание беше да стоя вкъщи на топло, докато отвън февруарската зима изплакваше своята последна немощ през сивите небета, мъртвите морета, остарелите кораби и рухналите пристанища. Да, градът беше морски и в него се вливаше целия му чар. Като естуар от неведома река, като устие от капризи и тайнствени молебни. И после - при маяка купчина от черепи на незнайни пирати, на странстващи пътешественици, неоткрили своя рай, а потънали в морското възмездие. И ги грозеше заплахата от прибойните вълни, които се блъскаха в стряхата на удоволствията им и ги наказваха с несломима вечност. А аз вървях по мостика и фарът ми се струваше недоаегаем в своето надменно и безучастно величие. Той стържеше синьото небе с имагинерния си остър връх и врязваше в простора моменти на възмездие. То се сипеше върху хората като вина, като участ, която те не можеха да избегнат. Просто ѝ се покланяха и продължаваха да се давят във вълните на собствените си грехове... 13.02.2026 г., 09:52