Крепост ❄️🏰❄️

Тази нощ снегът бе хрупкав като парафин. Докоснеш ли го, се топи в пръстите ти. А небето бе черно като хумус. Поглъщаше звездите. Изяждаше ги със зимния си хумус и ги претопяваше в лед, който валеше на едри стърготини кал, прах и забрава. И вървях, прегърбена в нишото със старата си овехтяла раница съдбоносност, щения и мечти. Стъпките ми ме следваха неподвижно. И се заравяха в снега, където заспиваха в своята необикновена забрава. Нощта валеше и тях. Изравняваше ги. Засипваше ги с фини късчета стиропор. И ги завличаше в неведомата си виелица. Градът бе пуст. Нямаше никой. Никой не шептеше, никой не ехтеше. Вече не жадувах за никого. Не бях влюбена в никого. Не и в простора. Не и в слънцестоенето, нито в мартенското равноденствие. И една пуста и гола нищета. Хотелът зееше като призрак по Вси светии - студен, леден и сив. Бе мрачно и пусто. Комините свистяха своя син огън. Самотните гърбове на къщите се пъчеха в пространството. А крепостта приличаше на стегозавър, който пъчеше облите си шипове и се опитваше да издраска с тях нощта. Да ѝ остави своя е обясним подпис. Да я подпечата в нищото. И да заспи на склона като малко, забравено праисторическо животно от камъни. Чиято единствена кула ознаменуваше самотното му присъствие. И се врязваше в нощта като нож. Тази нощ бе тайнствена като гроб. И криеше много загадки... 02.02.2026 г., 14:22