Океан от мисли 🌊🍾📜

На Данаил 💙💚🤎 Тя не можеше да излезе от океана от мисли по него, в които се даваше. И нямаше кой да я спаси или да ѝ подаде спасителен пояс. Дори онзи мъж (Данчо) от квартала, който също я харесваше. Тя бе сама. Във вода от чувства и настроения. Къде бе Той? (Данаил) Къде се криеше, защо не се появяваше? Тя искаше да намери мачта, наковто да се обеси. А наблизо нямаше маяк да ѝ покаже пътя. Вече се смрачаваше и небето се покриваше с оловни облаци, които като палачи екзекутираха присъствието ѝ. Всяка жена ставаше мъченица в океана си от неосъществени мечти, каквито бяха повечето. Дори и да се сбъднеше някоя, винаги щеше да поискаш да преоткриваш нови морета и хоризонти, нови маверици и континенти. И не ти трябваха карта и компас - просто трябваше да настроиш платната за нови пътешествия. Където те отвее времето. Сред сивите облаци на надеждата или на безветрието. В тихия пристан на някой престорен юг. В тихия плаж на някой златен пясъчен лиман. Където щеше да откриеш блясъка на мечтите си. Заровен сред безбройните песъчинки, които чакаха да станат раковини. Или вече бяха били чудни миди с вълшебни розови перли. И го търсиш... сред водораслите на смарагдово-синия бряг. В малките пясъчни пещери, които круеха съкровищата на миналото. И едно от тях бе едно писмо в бутилка. Което тя му бе посветила. И го остави да го прочетат единствено вятърът и водата. А сега песъчинките го зариваха в забвение и то се потапяше в златно-пустия плаж. Чакаше следващото корабокрушение, чиито платна да яхне и да се втурне към безбродния хоризонт. Където щяха да го очакват нови полуострови и посоки... 28.05.2025 г., 17:29