Обида

На нея не ѝ пукаше, че той я обиди. Щеше да отиде сама в локалчето и да изпие халба бира. Или пък две. И да изпуши тежка цигара (тя не пушеше въобще). Но днес... Но днес ѝ се полагаше. След обидата, която ѝ бе нанесъл. И която раздираше душата ѝ... Какво ли му пукаше. Нали щеше да дойде следващата. Но не, нямаше да дойде. Животът не бе бездънен извор на благинки, избори и удоволствия. Даваше ти се едно и или го цениш, или не. Ако не - твоя грижа. Господ друго нямаше да ти даде. Поне не и докато не си платиш греховете. А такъв грях не се плащаше лесно. Нужни бяха няколко живота. Той се зачуди какво да прави. Да ѝ се обади ли? Или да му се обадят от локала да му кажат, че жена му е там. Пияна, разрошена и с размазан грим. И лесна плячка на всеки похотлив чичко. Но не. Тя не се даваше на такива. Тя не се даваше всъщност на никого. И това я правеше различна. Предпочиташе да си дави мъката в алкохол. Вместо да изкорени истинската причина за нея - Той. Но не искаше да го изкоренява. Искаше да бъде свързана с него на дълбоко ниво. А той... Той усещаше, че губи. Усещаше в себе си празнина, липса. Когато я нямаше, отсъстваше и другата част от него. С която се бе сраснал. Болезнено сраснал. И не можеше да позволи да я изгуби. В никоя друга не можеше да открие другото си Аз. Той взе такси и се упъти към локала. Жена му бе насред заведението - пияна, разрошена и с размазан черен грим. - Какво правиш? - рече той загрижен и притеснен. - Това, което ти не можеш - да ме ценят. - Те не те ценят. - А ти - още по-малко. Едва сега разбираше защо го бяха напуснали всичките му предишни жени. Защото не им бе обръщал внимание. И не ги бе обичал истински. Но сега, ако изгубеше и тази, щеше да си остане завинаги сам. Защото Господ възможностите ги даваше до време. И после като жътва си прибираше всичко дадено. И не даваше повече. Особено на безчинници, които не ценят. И в един миг се плащаше повече. Дори за най-малкото. А тя не бе никак малко. Бе най-скъпото, което бе имал. Той се замисли над думите ѝ. Диско-топката в средата на заведението огряваше лицето му с блестящата си меняща се неоново-лилава светлина. Хората около него като хуни пиеха, варварстваха и танцуваха под звуците на музиката. Той я издърпа за ръка. - Искам да се прибираме вкъщи. - прошепна ѝ загрижено в ухото той. - Прибирай се. Ти си беше прибран. - Никога без теб. - този път той звучеше различно. Никога не ѝ бе изричал такива думи. Тръпка премина по цялото ѝ тяло изпод черната ѝ рокля. Тя го последва. След тоя случай той научи урока си и не се разделяха никога повече. Станаха по-сплотени и отдадени на Любовта. На Б. 24.04.2023 г., 12:34