Графит 🖤

Скрих се в графита. И станах него. И почнах да пиша. Да разхождам гъвкавата си снага по белоснежния лист. Да оставям красиви очертания, щрихи и поезия. И моят вървеж бе лирика. Мечтания, поезия, стихове, равноденствия, безгласие и многостишие, музика и влюбеност. Снагата ми оставяше своята диря. Която щеше да се чете хилядолетия наред. И посвещавах стихове на моето момче (Даниел) и го любех, макар и само платонично. Силно го обичах от разстоянието на някакви си 20-30 метра. Той дали знаеше? Може би усещаше, тъй като и аз до известна степен бях в съзнанието му. Вече ме познаваше. Затова и аз без свян можех да агрегирам в диамант, за да му се отдам. Да му дам най-скъпото, което имам. Снагата си, чувствата си, стиховете си, душата си. Без изобщо да се скъпя. А после... После можех отново да съм въглерод. Там, откъдето съм тръгнала. Много задушлива, много нетърпима и затягаща. Към този, който не ме обича. Да си плати за стенаннията ми. За мъките, сълзите и болежките ми. За зимното слънцестоене, когато бях най-тиха. За ярилото, когато исках да го обсебя. Да го любя най-силно и хвалебствено. Този, който не ме оценяваше като въглерод, със сигурност не ме заслужаваше и като диамант... 29.06.2024 г., 13:08