Крайпътна отбивка

(милин камък) На Даниел Не си ми на пътя. А си малка крайпътна отбивка, която не води наникъде. Но иронията на нещата е, че всеки път, дори най-късият, дори този, който привидно не води никъде, всъщност ни отвеждаше нанякъде. Към нечие сърце, нечия обич, сплотеност, споделеност или влюбване. Някакво неведомо нашепване, което ни намекваше нещо. Подсказваше ни. Дори да си само крайпътен камък, обозначаваш нещо. Сякаш си някакъв ориентир, някакъв знак. Знак по пътя на живота ми или малък светофар, на който се спирам, за да пресека. И светлините мигат. И пак се редуват, пак се редят. И ти си там, някъде. И аз те запомних, защото те видях. Ако не те бях видяла, никога нямаше и да те помня. Ти просто щеше да си съществуваш близо до мен, без дори да знам за теб. Но ето, че съдбата ни срещна. И изобщо не мисля, че тази среща е била случайна. Защото се влюбих в теб. От първия път. Беше 6 април 2024, около 11:45. Дори помня часа, ако правилно съм запомнила. Да, наистина се влюбих в теб. Но ти тогава не ми обръщаше много-много внимание. Бях безприсъствена за теб. Дори когато умишлено решех косите си като нимфа и те наблюдавах. И после се криех като сирена да те следя от прозорците. Накрая наистина събрах смелост да се запозная с теб и приятеля ти. И ти започна да се заглеждаш по мен. Станах ти по-мила, по-близка. Исках да ти дам картина, но щях да видя, кога е удобен мигът. Както и как щеше да се разрастне влюбването ни... 7.06.2024, 23:27