Юнска вечерна вина 🍃

На Данаил 💚 Поредна вечер, в която тя за пореден път се чувстваше виновна, че е жена. Че е женствена, че има гръд - че съществува може би, дай по-накратко. Подмина ги, а той не забеляза присъствието ѝ. Беше си зает с приятелчетата, които пиеха биричка пред магазина. Самотната юнска вечер тихо заспиваше в хладната си гръд. И се сгушваше в лозата. И се къдреше е самотни завъртулки. Той се бе скрил зад лейката, с която тя поливаше мушкатата. Западът я обливаше в тъмносиния си плащ. Тя отново носеше шарената си пола и прасковено-розовата си блузка. На главата си бе сложила една стара златиста диадема, чиито блясъци вече бяха започнали да отмират. Тя мина през двора и излезе през оградата. Заключи вратата и продължи по тротоара. Неволно се обърна назад - те бяха все така пред магазина и си приказваха. Той я погледна бегло и в погледът му бе заседнала стрела. Стрелата, с която бе прободено сърцето му. Само перата ѝ се показваха. А острието бе вътре. Както и нейното. Болеше я, но не до степен да се унизи. Или пък да рухне. Не. Тя продължи напред с горда походка и целеустремен вървеж. Той ме я последва. Макар и тя да знаеше, че е зад нея. Само духом. И я следваше с призрачното си присъствие... Дори когато тя се прибра в другия си дом... 15.06.2025 г. 21:43 Видовден