Жената, с която никога няма да бъдеш

На Даниел Жената, с която никога няма да бъдеш, гледа на теб като на мъжа, с когото никога няма да бъде. Ако това ти придава някакво спокойствие, че любовта е реципрочно несподелена. И до болка неосъществима. Жената, с която ти никога няма да бъдеш, те търси с поглед, когато теб те няма. И ти я търсиш с поглед, която нея я няма. А когато е там, ѝ обръщаш внимание. За кратко. И после пак заминаваш в своята неведома посока. Не ви е писано да сте заедно. Щом е така, защо сте на една страница тогава? От един роман, от един сюжет, от една глава? Гоните се и никога не можете да се стигнете. Като слънцето и луната. Може би завинаги несподелено. Даже няма място за тъга, защото всъщност е никакво. Тя бе изплакала всичките си тъги и не искаше да разхищава сълзите си на вятъра. Който щеше да ги отнесе до теб и да те опръска с някой (необичайно) хладен юлски дъжд. Дори да ѝ махнеш, това е временно удовлетворение. После тя пак ще иска да те види. Не я задоволяват тия поздрави. Иска нещо повече. Иска истинска любов, споделено сбъдване. А ти не можеш да ѝ ги предложиш. Не си се старал или не си достигнал още този връх на себепознанието си. Нищо, ти не си ѝ първия. Няма и да си последния. Тя просто ще те подмине като поредния несъстоял се влак и ще чака следващия, който да я отведе незнайно къде. Далеч от себе си. Далеч от самата нея. Защото бягството от себе си е най-трудно. И винаги ти трябва превозното средство на другия да те откара. Да отплаваш, да напуснеш познатия кръгозор. И да се гмурнеш в неизвестното. В дебрите на любовта. Която не се знаеше какво щеше да ти предложи. Дали вечност или бърз бряг. И в двата случая щеше да спечелиш. В единия сигурност, а в другия - приключение. Всяко приключение те караше да вярваш, че ще се влюбиш отново и отново. И не можеше просто да акостираш платноходката си дори на най-красивия бряг. Винаги щеше да искаш нови и и нови брегове, да проучваш живота и света. Оше много неприпламнали любови те чакаха, още много пристани. А тя... Тя не знаеше, дали е сгрешила, че не ти е помахала предния път. Рова, че ти се явяваш, когато ти се иска, бе достатъчна причина за мигновеното ѝ поведение. А ти не успя да отгадаеш намека. Е, губиш нея. Ако изобщо някога си я имал де. Защото никога не можел да притежаваш никого. Дори да си в любовна връзка с него. Е, сега отново сте непознати. Колко бързо се разрина запознанството ви, изтраяло само два кратки месеца, дълги като преход, къпало и лятно слънцестоене. Е, следващото значимо събитие беше световитът и есенното равноденствие. И твоят рожден ден. Тогава щяхме да видим как щяха да се развият нещата. А дотогава щяхме единствено задъхано да очакваме всеки нов ден и нов миг. Всичко, което имахме, бе тук и сега. За по-нататък не смеехме дори да бленуваме, защото всеки нов ден се подреждаше по нов начин... 26.07.2024 г., 16:33