Пясъчен часовник ⏳️

На Даниел Времето - нещо също толкова тайнствено и мистично, колкото и целия живот. Колкото и красив и скъп да е един миг, с колкото и голяма отдаденост да го изживяваш, той изтича. Като пясък в пясъчен часовник пада на дъното. Всеки миг е песъчника, чакаща своето случване. Сред милионите слюди и седефи, които я заобикалят. Тя ще се съсредоточи върху своето великолепие, за да излюпи тайнствеността си пред нашия кръгозор. И после тихо да се свие в черупката си, където да се затвори за нови премеждия. И да се събуди за безметежността на деня. Цялата Вселена дебнеше своята цикличност в лицата на всички слюди и черупки, потънали в океана или пък захвърлени от морето по брега. И ние ги чакахме. Чакахме да се случат. В своето непонятно някога без начало и без край, неродено и неумирало, несътворено, а сътворяващо. Не можехме да знаем защо се слупва това, което се слупва, защото всичко следваше своя нескончаем и естествен цикъл от събития, промени, срещи и раздели, случвания и разминавания, съвпади и несъответствия. Може би всичко бе тук, но не всичко бе сега. Просто трябваше да го чакаме да се възроди в безкрайността на времето, където да оживее в нови багри и окраски, нови достолепия, сбъдвания, мечтания, ухания и тайнства. Не можем да излъжем Вселената. Не можем да се скрием от това, което ни очаква, или пък да отидем там, където ни се иска. Защото дори да го направим, нищо няма да е различно. Отново ще се върнем там, откъдето сме тръгнали. Всичко е една илюзия за бягство. Колкото и бързо да бягаш, не можеш да избягаш от декорите на вселената или пък от сцената, където си предназначен да изпълниш своето представление. И да се гмурнем в небивалите му тайни и загадки. Можеш единствено фа чакаш безкрайно да се случи един кратък миг. И после да изтече безвъзвратно, за да се случи незнайно кога. С теб (Даниел) се срещахме и се разминавахме, но никога не се случвахме. Аз просто излизах от оградата, помахвах ти и продължавах в своята незнайна посока. Така ме виждаше ти. Може би и аз те виждах по същия начин. И бяхме огледало един на друг. Отразявахме своите трепети и ласки и се загубвахме в отражението на другия. Но никога не разменяхме душите си или пък може би ги разменяхме без дори да знаем. Може би бяхме също така всеобща душа с всички други... 20.07.2024 г., 16:56